Проф. д-р Николай Слатински, Военна академия „Г. С. Раковски”.
  
  Конференция „Международният тероризъм и България – позиции на гражданското общество”, 30 октомври 2011 г., София, Централен военен клуб
  
  Всички разсъждения, предположения и изводи в този доклад са само мои и единствено мои. Те с нищо и по никакъв начин не ангажират институциите, в които работя или на които под някаква форма сътруднича.
  
  
  Тероризмът е стратегически риск за страната ни и това означава, че нашата система за национална сигурност трябва да се обърне с лице към този риск и да създава необходимия нормативен, финансов, информационен и човешки капацитет за ранно сигнализиране, превенция, реагиране, противодействие и ефективно овладяване на последиците от него.
  В същото време тероризмът е само едно от сериозните предизвикателства пред България и затова не може да се превърне в обсесия за системата за национална сигурност, не бива да я отклонява от другите заплахи и опасности, да консумира твърде сериозен дял от и без това недостатъчните средства на държавата в условията на перманентната криза - управленска, икономическа, финансова, инвестиционна, социална и културна. Факт е, че при наводнения, пожари и аварии през 21 век България е дала 10 пъти повече жертви отколкото всички българи, загинали в т.нар. война с тероризма, която поглъща огромни за възможностите на страната ресурси. Да не говорим, че жертвите от войната по пътищата у нас са 1000 пъти повече от всички българи, които можем да припишем като жертви във войната с тероризма.
  В този доклад ще засегна четири теми, пряко или в голяма степен свързани с тероризма.
  ♦ Първата тема засяга схващането, че проблемите на тероризма се вписват в радикалния преход, изразяващ се от една страна в навлизането ни в рисковото общество, при което се преминава от гарантиране на сигурността (активна стратегия с фокус превенцията) към управление на рисковете (проактивна стратегия с фокус ранното сигнализиране); от друга страна, той се характеризира с трансформационна промяна на системите за сигурност и техните структури: от йерархична (вертикална) към мрежова (хоризонтална) организация.
  По-рано държавата, нейните институции, цели и приоритети, законите, ресурсите й бяха конструирани така, че да обслужват нормалността. На не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация - рядка, екстремална, смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във, чрез и от държавата ред. Но в обществото на риска и серийно произвежданите несигурности, всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, до извънредна ситуация. Извънредността ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще са ежедневие. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността, извънредността и редността („във-редността”) си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, тя вече става изключение, докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, като нормалност, оказва се все по-честа, предвидима, очаквана. Възникват въпросът: Какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси?
  Извънредно положение днес може да настъпи при една от следните критични ситуации:
  1. Когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това ще наречем Извънредност от Първи тип - извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред.
  2. Когато е нарушен нормалният ход на процесите при извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, тероризъм, криза, civil contingency, emergency). Ще Това наречем извънредност от Втори тип - извън нормалния (естествен) ход на процесите.
  И при двата типа извънредности (от Първи и от Втори тип), но особено неотложно това се отнася до извънредността от Втори тип, възникват два въпроса с повишена трудност:
  ▪ Може ли в извънредната ситуация да се прилагат нормалните („във-редни”) мерки?
  ▪ Ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, така че да не се превърнат в редни (във „във-редни”) мерки, т.е. в ново „нормално” законодателство?
  ♦ Втората тема е породена от драмата в Осло на 22.07.2011 г., когато психопат, наречен терорист, извърши два акта на насилие — бомбен атентат срещу правителствени сгради в центъра на столицата и нападение с огнестрелно оръжие на младежкия лагер на Норвежката работническа партия, в резултат на което загинаха 77 души и около 100 души бяха ранени.
  За да няма разни спекулации, ще кажа: Съгласно съществуващото схващане за тероризма, случилото се в Осло е тероризъм. Ние се осланяме на банализирана дефиниция за тероризма и тя формира нашето мислене. Да, извършителят на тези терористични актове е политически мотивиран! Да, той породи със своите действия страх и стрес, ужас и паника в обществото!
  Нека кажа обаче моето Но. Винаги ли, щом престъпник скандира политически лозунги, той е терорист? Кое определя терористичността на действията? Броят на жертвите ли? Значи, ако жертвите са 80-90, то това е тероризъм, а ако жертвите са 8-9 като при „най-обикновена” стрелба в американско училище или супермаркет - това е дело на изместил центъра психар? От тук следва моят въпрос-извод: Не са ли по-скоро някои от тези извършители психопати (като екстремна болест на психиката) или социопати (като екстремна болест на социума)?
  Когато акцентират върху политическите мотиви и върху пораждането на масова психоза, експертите създават възможност за твърде обширна дефиниция за тероризма. В тази връзка аз мисля, че за да се говори за тероризъм, би трябвало да бъдат добавени още няколко условия.
  ● Първо, необходимо е да съществува поне някаква степен на ОРГАНИЗИРАНОСТ, на структура. Не казвам, че ако е 1 човек, той е луд, а ако са поне 2, са терористи. Но елементът „организация” е категорично нужен, като допълнително условие да говорим за тероризъм. Когато е налице поне някаква организация, минимум зародиш на организираност, то тогава се прави необходима (но признавам, че тя не е достатъчна) стъпка от шокираща демонстрация на нечии психопатски и-или социопатски малформации към осъзната терористична дейност.
  ● Второ, необходими са поне известни СПОСОБНОСТИ, капацитет, потенциал да се постигнат политическите цели. От това, че някой ще вземе автомат и ще започне да стреля по хора, политическата система няма да бъде дестабилизирана. В рисковото общество, разбира се, малки въздействия могат да имат големи последици, но все пак, ако говорим за тероризъм, трябва да предположим наличие на някакъв минимум способности за промяна на системата.
  ● Трето, необходимо е наличието на поне някаква ВЕРОЯТНОСТ ЗА УСПЕХ на предприетите действия и на това, което те несъмнено ще предизвикат като подкрепа сред последователите, съмишлениците, симпатизантите и пробудените от ефекта на действията. Говоря за вероятност. Дори малка, но съществуваща. Ако например шепа безумци се врежат с хеликоптер в 70-я етаж на Empire State Building в знак на несъгласие с войната в Афганистан, това си е чист суициден акт. Ден-два пресата ще го отразява и всичко ще тръгне постарому.
  ● Четвърто, необходима е поне някаква ИДЕОЛОГИЯ - в идеите, мислите, намеренията и целите! Говоря за идеология, за система от известни рационални виждания - структурирани, оценностени, йерархизирани, логично свързани – как да се устрои обществото. Идеологията, системата от ценности, логическата обвързаност на изповядваните възгледи, вътрешната структурираност на концепцията отличават терориста или бореца за свобода, от болния, от психически неуравновесния, обладания от мании и фобии човек, подвластен на политически мотивирана или на политически „опакована” обсесия, заради която той прибягва до насилие. Ако поставим точната диагноза, ще можем да отделим тероризма от проявите на психопатия и/или социопатия. Само и едва тогава ще изработим ефективна стратегия за борба с него.
  Тероризмът е политически феномен. Тероризмът попада в сложна сфера на политическа дейност за противодействие, изискваща визия, стратегия, лидерство, държавност, обръщане на цялата система за национална сигурност към обществото и отделните негови граждани. Тероризмът е „качен” на стратегическо ниво на противодействие и ангажира много сериозен управленски и институционален ресурс, усилия на стратегическия мениджмънт на държавата.
  А когато става дума за психопатия и социопатия, то, както вече бе казано, психопатията е екстремна болест на психиката, а социопатията е екстремна болест на социума. Естествено те могат да се съчетаят, едната води до другата, често имат отрицателен синергетичен ефект, т.е. те не се „събират”, а се „умножават”, влизат в резонанс, взаимно се усилват и ускоряват.
  Психопатите трябва да се идентифицират и диагностицират, те трябва да бъдат лекувани в изолиращи ги медицински заведения. Те са обществено опасни и трябва да са под контрол, защото интересите на обществото стоят над интересите и т.нар. човешки права на психопата.
  Социопатите обаче най-често са жертва на обществото и свръхлибералния, ултрапазарен тоталитаризъм, който се просмуква във всяка фибра на човешкото съзнание, поражда аномия, анемия и апатия, създава социални отношения, за които главното са постигането на целите с цената на всичко и на всяка цена, материалният успех, схващането, че човек за човека е вълк.
  Разбира се, само защото мнозина от тях са „жертви на системата”, социопатите не могат да бъдат толерирани и оставени да си социопатстват на воля. Но със социопатите не може да се воюва само като се борим с тях един по един. За да ограничим производството на социопати, трябва да си дадем сметка, че те са продукт на обществото. Изградили сме франкенщайнов социум, в който няма нищо свято и твърде много хора се маргинализират, падат на дъното. Обществото ни е болно и то трябва да бъде лекувано, да се санират блатата от егоизъм, да се възраждат за нов живот пустините от безнравственост и се рециклират сметищата от алчност.
  ♦ Третата тема е продиктувана от изпълнената с много усилия и жертви Глобална война с тероризма. Борбата с тероризма е огромно предизвикателство, защото тя не само обединява демократичния свят, но поражда проблеми, които могат да го разединят. Тук ще се спра само на няколко основни разминавания в оценките и позициите между демократичните държави:
  ▪ „Война с тероризма” или „Борба с тероризма”. „Войната” предполага и прилага Law of War, законите на Войната, а „Борбата” - законите на Мира, Law of Peace. През отговора на въпроса - дали тероризмът е война или е престъпна дейност преминава разделителната линия между възгледите за средствата на борбата с тероризма в САЩ и Европа. Според САЩ това е война с тероризма и трябва да се води главно с армия и със специални части. Според Европа това е борба с тероризма и трябва да се води основно с полиция и със специални служби.
  ▪ „Терористи” или „Борци за свобода”? Може ли да се слага знак на равенство между тях? Кога, при какви условия е приемлива и дали изобщо е приемлива употребата на насилие?
  Когато се опитваме да си изясним какво е тероризъм, акцентът при употребата на насилие трябва да се слага не само на това „Какво се прави?”, а и „Защо се прави?”. Ако насилието се използва за да се създава хаос, да се разрушава нормалният ход на нещата, да се налага своята воля, култура, идеология и идентичност над другите, тогава това е тероризъм. Но ако насилието се прилага за постигането на Свобода (от робство, чуждо управление или налагане на чужда култура, идеология, идентичност), тогава имаме не Терористи, а Борци за Свобода. Разделителната черта минава през категоричната неприемливост да се разрушават съзнателно животът, здравето и собствеността на невинни хора. Нека изтъкна, че тази разделителна черта е прокарана чрез гениалното допълнение на родените по нашите земи богомили към Теорията на справедливата война, формулирана от великия европеец св. Августин Блажени. Той казва: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива”. Богомилите обаче добавят хуманистично: „Войната е справедлива, когато каузата, за която тя се води е справедлива, но и в справедливата война трябва да се воюва по справедлив начин”.
  ▪ Ликвидиране на терористите или ликвидиране на коренните причини за тероризъм? Според някои политици и експерти, тъй-като съществуването на терористите е факт, трябва преди всичко да се стремим да ликвидираме както тях, така и техните групировки и спонсори. Според други политици и експерти, трябва да са „атакуват” преди всичко коренните причини, пораждащи тероризъм. Да вземем например връзката между бедността и тероризма. Елитите в развитите държави налагат тезата, че няма пряка връзка между бедността и тероризма и че бедността сама по себе си не води до тероризъм. Разбира се, бедността не е достатъчно условие за тероризъм – има бедни народи и общества, които не прибягват до тероризъм. Но въпреки това бедността е условие, макар и „само” необходимо за тероризъм. Тя е водеща сред коренните причини за тероризъм. Ето защо трябва, наред с останалите коренни причини да бъде „атакувана”, намалявана, премахвана, иначе ще произвежда все нови и нови терористи.
  ▪ Сериозни различия между Европа и САЩ има и по това дали Ислямът е по същността си обременена с тероризъм религия. Европейското разбиране е, че нито една от религиите не е изначално обречена да ражда тероризъм и да проповядва насилие. Ние трябва да уважаваме всяка религия, която в своята същност е хуманистична. Такъв е и Ислямът. Но не трябва да си затваряме очите за религиозните елементи в мотивите и действията на ислямските терористи. Нужен е анализ - вътре в тази велика религия - защо тя често е използвана по деструктивен начин. Впрочем ние сме длъжни да признаем, че нито една религия не е чиста исторически по отношение на насилието. Преди да се обръща навън и да се опитва да променя света, всяка религия трябва да се обърне навътре в себе си: може би отговорите, които търси са и там.
  ♦ Четвъртата тема е посветена на поуките и изводите от терористичния акт в Сарафово.
  Терористичният акт бе насочен срещу Израел, но се случи на българска територия. Което още веднъж предупреждава, че всяка държава с ограничени ресурси за влияние и сигурност, трябва да води онази външна политика, която може да си позволи, противодействието срещу която може да контролира и последиците от която може да понесе. Иначе външната политика може да се превърне в стратегически риск за националната сигурност. Сравнително малките държави не бива да се опитват дори да играят в световната политика ролята на тревата, върху която се струпват слоновете. Защото както на африканските племена е много добре известно, дали слоновете водят любовна игра или се бият, все едно накрая тревата бива изпотъпкана.
  Случилото се в Сарафово е пробив в системата ни за национална сигурност. След всички сериозни възражения по отношение на реагирането при кризи и бедствия; след много тежките проблеми в борбата с „обикновената” престъпност, след острите критики на ЕС за борбата с организираната престъпност, ние бяхме свидетели на очевиден провал в борбата с тероризма.
  Противодействието на организираната престъпност и тероризма е от особена важност за националната сигурност. Нашите полицейски и разузнавателни служби са в криза: те страдат от слаб мениджмънт, неефективни закони, неадекватно ресурсно обезпечаване и 23-годишен кадрови погром. В управлението на тези служби трябва да се прилагат високи технологии на мениджмънт, да се заменя командването с координация, централизацията с децентрализация, реактивното действие с проактивно. Жизнено важна е менталната и манталитетна революция у стратегическите мениджъри на държавата – те не трябва да гледат на властта като на голям чук и да виждат всички проблеми като гвоздеи, а да овладяват един нов език - управление на риска, ранно сигнализиране, превенция, диагностика на уязвимостите, защита на критичната инфраструктура. Неефективно управляваната система за национална сигурност също може да се превърне в стратегически риск за националната сигурност. Специалните служби не са някакви безгласни, подръчни и на ръчно управление обслужаващи и слугуващи служби. Те дават софтуера на управлението и така правят властта по-зряща, по-зорка и по-прозорлива.
Науката е доказала – ако управлението на сложна социална, самоорганизираща се система (вкл. обществото), има уязвимост с „дълбочина” (мащаб) на уязвимостта 5%, то вероятността да бъде пробита тази уязвимост не е линейна (5%), а е нелинейна (25-50%). Т.е. допуснем ли условия за пробив на системата си за сигурност, то тя ще бъде пробита с голяма вероятност.
  В заключение, ние сме както жертви на тероризма, така и негови причинители – защото не можем да овладеем хиперпазарния, ултралиберален, мегапотребителски икономически модел, който плоди социални, морални, психически и интелектуални маргинали. Ето защо вероятно Западът сам да произвежда тези, които после взривяват неговите (т.е. и нашите) автобуси. Не правя апокалиптични предсказания, а искам да кажа, че вината за тероризма не е само у тях, тя е и у нас. Западът губи от това, че смята своите ценности за единствените възможни, само защото той притежава най-силните армии, най-мощните армади и най-модерните ескадрили.