Във и чрез всяка от моите основни житейски роли аз се интересувам най-ангажирано и се вълнувам най-силно за съдбата на младите хора у нас.
И като родител, и като университетски преподавател, и като научен работник, занимаващ се със сложни, динамични, самоорганизиращи се социални системи (каквото е обществото), и като анализатор на процесите в страната, за мен е изключително важно какво се случва с нашите деца – с младостта на България.
Моят горчив извод, неутешителната ми констатация е, че от всяка гледна точка: качество на живот, настроение и мотивация, намиране на работа, възможности за пълноценна или поне някаква реализация, шансове и перспективи, за младите ни хора ПОСЛЕДНИТЕ 1-2 ГОДИНИ - в сравнение с цялата сбърканост и обърканост, с цялата алогичност и нелогичност, с цялата неразумност и безразумност на Прехода - ПРЕДСТАВЛЯВАТ АБСОЛЮТНОТО ДЪНО, най-тежкото време, най-унилото съществуване и най-непоносимата абсурдност. И всичкото това пропито от усещането за безнадеждност и безпътица, за ненужност и излишност, за напразни усилия и отритнати способности.
Не, не сгъстявам боите – достатъчно е да наблюдава човек случващото се, да разговаря със своите студенти, да чете мейлите им, да се интересува какво се случва с тях след дипломирането, за да си направи този тъжен извод.
Цели випуски магистри от миналата и особено от тази година – златни деца, умни и трудолюбиви – не са намерили работа.
От 23 магистри в едно висше учебно заведение са намерили реализация, отговаряща на дипломата и знанията им 2, от 31 младежи в друго висше учебно заведение – 3, от 47 в трето – 5!
Вижте съдбата на тези 101 успешно дипломирали се магистри - от тях са извадили неистов късмет да започнат своята реализация в сферата, в която са се обучавали цифром и словом 10. ДЕСЕТ! Или 10%... Над 70 от останалите така и си остават безработни.
Какво излиза, че със страшна сила университетите произвеждат дипломирани безработни, безработни магистри, за безработните бакалаври това важи още повече?
Как тази унила реалност ще се отрази на висшето образование утре, или след 2-3 години, когато стане ясно, че усилията не се струват и едва 10% от дипломиралите се си намират работа по специалността?
Ето така една последователна политика на превръщане на България в коридорна територия с обслужващи функции, населявана от спасяващи се поединично индивиди, ще даде окончателно своите „плодове”....
Защото за сервитьори, таксиметрови шофьори и охранители, за камериерки, масажистки и фризьорки (нямам нищо против нито една от тези професии, но не може целият народ да упражнява само тях!) университетски дипломи, висока квалификация, специализирани умения не са необходими.
Още по-малко те са необходими за хамалите и за магистралните труженички...
Случващото се у нас, тази печална картина на съсипване на цяло поколение млади българи, е резултат от една дългосрочна и една краткосрочна политики (можем да кажем със същата сила употреби на властта, отношения към България и българското общество, стратегии, планове, сценарии).
► ДЪЛГОСРОЧНАТА ПОЛИТИКА е всъщност политиката на целия Преход – политика на ерозиране и източване на държавата и държавността, на безогледно крадене (присвояване) на национално богатство и народен труд, на убиване на патриотичното чувство и размиване на идентичността, на парализирана система за национална сигурност и на пълна безнаказаност за големите престъпници и престъпления.
Българският Преход по своето съдържание е една криминална афера (бандитска далавера), от която спечели малка, но хищна олигархическа прослойка заедно с гравитиращите край нея политически, бизнес, финансови и културни елити, макар че по форма, а по-точно като опаковка, той се опитва да създаде компенсаторното усещане, че има реално придобити свободи.
Реално придобити свободи, от всеки 10 от които 9 не могат да бъдат пълноценно използвани и са само на книга за огромното мнозинство български граждани.
Достатъчно е да се прочете цялата уникално събрана фактология, цялата приведена статистика, цялата цитирана информация от книгата на проф. Васил Проданов „Теория на българския преход”, за да се види, че когато фактите крещят, всички трябва да застанем и застинем в минута мълчание за изпусната си държава.
Тази дългосрочна политика, тази тенденция на злоупотреба с България вече дава своите необратими резултати. И те са все по-лесно осезаеми, защото светът също навлезе в криза, защото става все по-трудно на младите да емигрират в търсене на по-добра реализация и те със страшна сила и с оголени нерви чувстват, че в нашата страна няма място за талантливите и трудолюбивите, за можещите и знаещите.
Държава, осъдена на безбъдеще е най-свирепа именно към носителите на бъдещето – младите хора.
► КРАТКОСРОЧНАТА ПОЛИТИКА е политиката на правителството на „ГЕРБ”.
Всякакви правителства се изредиха да пробват управленските си способности върху България, но такова правителство не сме имали!
А какво друго може да се очаква:
-- от правителство, чийто премиер съзнателно демонстрира липса на стратегическа култура, на управленска компетентност, на университетска образованост, на професионална начетеност, на минимално владеене на модерни мениджърски технологии!
-- от правителство, чийто премиер отказва да даде отговор на изнесени в медиите в България и в чужбина унищожителни за всяка нормална държава сведения за минали обвързвания с организираната престъпност!
-- от правителство, чийто премиер има винаги свободно време – за интервюта, за мачлета, за разцъквания на тенис-кортове, за "маане на брич-белот", за софри и соарета, за рязане на лентички и самохвалство, докато премиерите на другите държави (при това наши конкуренти) стават поне един час по-рано, за да имат минимум 25-часов работен ден!
-- от правителство, чийто премиер подменя откровено и брутално реалното управление на процеси с виртуална prопаганда!
▪ Управлението днес систематично разбива и обеднява т.нар. средна класа – т.е. българите, които все някак свързват двата края и ако бъдат оставени на мира, могат да влагат интелект, амбиции, средства и способности като инвестиции в своето по-добро бъдеще, а следователно и в по-доброто бъдеще на България.
;▪ Управлението безпощадно задушава и унищожава – чрез нови и нови данъци, чрез репресивни действия с финансови, данъчни и силови институции, чрез предварително нагласени конкурси - средния и малкия бизнес, т.е. тези, които не само носят бюджета на страната върху плещите си, но и създават работни места за кадърни и съвестни млади хора.
▪ Управлението днес с кокоша слепота и липса на каквото и да било визионерство, не се стреми към стратегия, която да подпомогне създаването на нови работни места, няма за приоритет високите информационни и производствени технологии, спира всички значими общонационални проекти в комуникационната и енергийната сфера, ориентирано е към оцеляването, а не към развитието на страната, предпочита да изважда, защото не умее да събира, предпочита да дели, защото не умее да умножава, предпочита да диференцира, защото не умее да интегрира.
В момента чета превъзходната и поучителна автобиография на президента Бил Клинтън и той разказва колко усилия са му били необходими да убеди републиканците, че вместо да се фокусират върху строителството на магистрали, те трябва да подкрепят политика, която създава работни места и инвестира във високите технологии...
Само че дори баба знае, че най-благоприятни за високи комисионни и отклоняване на средства е строителството, там е далаверата, там е профитът – никой не може да докаже колко от нужните материали си вложил, а само може да се досети по вечните дефекти, появяващи се на, под и край магистралите...
Ако най-изгодното за крадене бе създаването на равноправен достъп до качествено здравеопазване на гражданите, управлението би обезпечило на всеки българин персонален хирург, индивидуален травматолог и личен психиатър... Но не би. Затова днес ако нямаш пари, или връзки, или приятели, или власт, а се разболееш сериозно, просто лягаш и умираш!
▪ Управлението днес открито и откровено толерира шепа избрани крупни бизнесмени, тясно обвързани с властта (тясно обвързани с нея още отпреди или тясно обвързани с нея защото тя ги е притиснала сега).
Тези практически монополни фирми (напр. 1-2 в строителството) – паразитират върху еврофондовете, върху обществените поръчки, върху контрабандата, върху рекета на малкия и средния бизнес и срещу едното пълнене на партийните каси и банковите сметки на политиците получават изключителни оферти, удивителни привилегии, умопомрачителни отстъпки и безскрупулни затваряния на очите на властта за закононарушения, за престъпления в неспазването на технологичните изисквания и нормите за безопасност на труда, за финансови удари и жестока експлоатация на работна ръка чрез нискоквалифициран труд.
▪ Управлението днес на практика премахна всички критерии за компетентност при назначаването на хора в държавната и местните администрации, а чрез притискане на едрите бизнесмени – и за назначаване в техните фирми.
Вече не е важно какво е завършил и какво може даден човек, важното да е наш – наш по партийна, патерналистка, любовническа, земляческа, бизнес-, корупционна, користна и тем подобни линии.
Феноменът „калинка” придоби мащабите на природно бедствие. Този феномен, това протежиране на шмекери, тарикати, мошеници и остап-бендеровци действа разрушаващо на психиката и бъдещето на останалите млади хора, особено на онези, които инвестират огромни ресурси, нерви и надежди в своето образование. Те виждат как всевъзможни некадърници и некадърнички, понякога очевидни лаици и очевадни наглеци заемат места, които изискват знания, умения, образование, подготовка.
Всяка партия през тези две десетилетия е назначавала свои хора в особено големи размери и мащаби, но никога, абсолютно никога не е било така безпардонно и безнравствено да се премахнат всякакви критерии на входа към позициите в администрацията.
По-рано (не броим поради „естествени” причини ДПС), партията води своя човек, но го слага на пост, по който той най-малкото има диплома, или поне е минал някакъв курс, слушал е някакви лекции, работил е в дадената сфера. Сега това не е нужно – правят се абсурдни назначения, на хора с измислени или фалшиви дипломи се поверяват сложни процеси; невинни създания без трудов стаж стават началници на многоопитни високопрофесионални експерти, среднисти управляват висшисти, първоразрядници учат на шах гросмайстори, куци ритнитопковци обясняват играта на елитни футболисти, касапи учат как се държи рапирата звезди на фехтовката, а тъпанджии изобщо без музикален слух дирижират първи цигулки...
Странно ли е тогава, че за младите, трудолюбивите, талантливите, образованите, знаещите, можещите хора в България няма място, че нашите чудесни студенти веднага след успешната си защита на магистърската теза попадат в списъка на безработните и трупат месеци на бездействие, травмиране, отчаяние, от което страдат те, но се измъчват и техните родители, глейдки ги как децата им креят и линеят – без работа, без доход, без усмивка, без надежда.
Било е чудо, било е трудно, било е тежко за младите хора, но такова нещо не е било!
По-антимладежко, по-безжалостно към младите хора, по-безсърдечно към младите българи управление в България не е имало. Това е управление, в което младият човек може да прогресира, само ако дядо му е бил партизанин или баща му е дърта номенкалатура; само ако се е научил много да лъже и още по-много да краде; само ако стане любовник или любовница на висш политически функционер или съставител на депутатски и евродепутатски листи; само ако загърби способности и чест и стане яростен партиен член; само ако остави вкъщи гръбнака си и си имплантира вместо него гофриран маркуч...
Какво да правим в такава България ние – родителите, университетските преподаватели, научните работници, социалните анализатори – на какво да учим младите, как да им обясняваме действителността, логиката на процесите?
Решим ли да учим младите българи на принципи и чест, на морал и достойнство, на почтеност и отговорност, рискуваме да ги превърнем в голи охлювчета без черупки и голи костенурчета без черупки.
Нима трябва да им обясняваме, че човек за човека е вълк, че честността и нравствеността са архаизъм, че всичко решават острите зъби, дългите нокти и якият клюн, че в името на успеха на всяка цена и успеха с цената на всичко трябва да се минава през трупа на другаря, да се забива нож в гърба на приятеля?
Или може би трябва да им казваме:
Млади хора, наши български деца, вече е късно да се спасявате от България, но ако не се спасите сега от нея, после ще стане още по-късно...
Николай Слатински
26.10.2012 г.
Статията Ви ме разплака...