„Учен можеш да не бъдеш, но професор длъжен си да станеш!” (За индустрията за производство на научни степен и звания)

  През последните няколко години в българската наука и в нашето висше образование, а най-вече в системата ни за научни степени и звания се случват страшни неща!
  У нас работи на пълна пара една-единствена индустрия – тази за производството на доценти и професори, на малки и големи доктори...
  Заслушайте се за миг и ще чуете как тракат нейните машини, как се въртят зъбните й колела, как бумтят пещите й, трещят становете й, нижат се поточните й ленти и се печатат дипломите!
  Тази индустрия набираше сила и преди нашествието на дилетантите от „ГЕРБ”, но след като те заляха България и нямат край на шир и длъж, положението стана неудържимо. Премахнати бяха почти всички обективни критерии, субективни изпитания, научни изисквания и (по)знанийни достойнства.
  В един университет охраната, бивш подполковник (ако има бивши подполковници) ми каза – тук само ние и хигиенистките (сиреч по-грубичко казано – чистачките) все още не сме хабилитирани!
  Скоро ако някой продължава да си е доцент, ще гледат на него със съжаление: „Неудачник се оказа бедният, хората професори станаха, а той не можа!!”.
  Бях на 3-4 мероприятия на гилдията. Една и съща картина – изреждат на афиша или при представянето: професор А. от Горнонанадолненския университет, професор Б. от Долнонанагорненския университет, професор В. От Горнонанагорненския университет, професор Г. от Долнонанадолненския университет и най-накрая, след всички професори - доцент Я. от Софийския университет! Защото там се става най-трудно професор...
  По принцип, тук-там има университети, които с нокти и зъби държат стандартите, минават всички процедури, гледат да не си плюят в лицето. Но като правило единственото правило е: Юруш на званията!
  Очевидно в един хубав ден ще се окажем с 10 000 професора и 50 000 доцента, а всеки трети ще е доктор (и защото след като всеки, буквално под път и над път, става магистър, естествено се увеличава натиска към следващата крачка в образователните, а вече и научни степени – докторатът).
  
  Разбира се, че би трябвало нещо да се направи. Но понеже аз станах професор след влизането именно на тази безобразно безконтролна и безсъвестна система, не е морално да искам промяна, която издига непристъпни прегради пред идващите след мен...
  Може да ми е обидно, че аз кандидатствах с 4 дебели книги, посветени на сигурността, а някои с една четвърт студия, минала покрай сигурността, но не искам да бъда сред онези, които като се наплодят като професори и доценти основно с ловкост, комбинативност, пробивност и добри отношения с началството, ще запушат, затапят, закрият и затворят пътя и шанса за останалите.
  
  Има два вида норми – норми в смисъл на правила (закони) и норми в смисъл на ценности (култура). Аз не мога да искам промяна на нормите като правила (закони). Не мога, защото не е честно аз да стана професор по едни много по-лесни и по-леки правила (закони), а да карам другите да стават професори по други, далеч по-строги и по-стриктни правила. А да искам промяна на нормите като ценности (култура) – не съм толкова наивен. То с искане не става, става с много работа, с отстояване на принципи, със заемане на морални позиции, с предприемане на нравствени и физически усилия с огромен риск и нищожна вероятност за дори минимален успех, но пък с гарантирани материални щети.
  
  Но това е тема за много дълъг разговор. Тук само ще разкажа накратко за четири тежки, а за повечето честни и почтени научни работници – жестоки последици от хаоса и анархията, които деморализацията на обществото през Прехода и престъпната нехайност на правителството „ГЕРБ” в областта на научните степени и звания, нанесоха на българската наука.
  
  ► Първо, огромна част от най-сериозните български учени започнаха да губят стимул да вдигат нивото си, да вървят напред в науката, защото общодостъпността на научните степени и звания снижиха стремежа у катастрофално много техни колеги изобщо да се занимават с наука и да стават все по-добри като университетски преподаватели.
  Ако някой научен работник и преподавател се стреми с трудене по 24 часа на ден, 7 дни в седмицата да работи, чете, пише, подобрява своите лекции, усъвършенства своите знания, то разликата в качеството между него и масата преподаватели в различни университети ще нараства, той ще започне да дразни, да изпъква, да бъде обвиняван в себеизтъкване, във вземане насериозно.
  На някои конференции лесно се вижда как седящите край масата се консолидират срещу знаещия и можещия, вместо да се самоанализират или поне да си самопризнаят - че са спрели да се развиват, че разчитат на рутината, на съюзяването със себеподобни, на тичането по други – административни писти, на разчитането на друг тип обвързвания – по днешни интереси или онзиденшни принадлежности (напр. БКП, ДС, но не само).
  
  ► Второ, упоритата научна и творческа работа губи смисъла си, защото не тя определя израстването в науните степени и звания. Нещо повече – тя даже пречи.
  Вместо човек да се задълбае в сложната материя, да търси себе си и своя научен принос в нея, с което да загуби години, той трябва да се ориентира максимално бързо (действай научни работнико, днес му е времето!, днес се раздават званията и степените, утре ще бъде късно!!) и да тръгне към научен „ръст” от гледна точка на буквичките пред името – доц., проф., д-р, дн. ...
  Абсолютен парадокс е днешното научно битие – колкото по-малко мислиш за наука, толкова по-бързо растеш в научната йерархия! Нали трябват „достатъчно научни публикации”, каквото и да означава това. А да се публикува днес е лесно – ведомствената печатница, ако я има, няма да откаже. Ако пък я няма, даваш парички на издател и той ти отпечатва монографията. Нищо, че може да направи това в 10 екземпляра и още по-нищо, че тя може да бъде най-многото компилирана, а най-малкото – преписана...
  
  ► Трето, при рязко падащото ниво на българската наука, защо човек да се мъчи, мори, труди, изтезава, раздава, разкъсва с научни занимания? И слабата научна публикация, и силната имат еднаква стойност, защото критерият вече абсолютно не е качествен, а е относително количествен. Абсурдно е, но по-изгодно е да напишеш, да речем, 4 студии от по 50 страници, вместо една монография от 200! Но и това не е най-важното, важното в този трети пункт е, че за научното ти израстване, за намирането на работа, за авторитета и оценяването ти като научен работник днес изобщо не е важно правиш ли наука или не правиш! Така постепенно само най-умните, но вече като глупаци, правят наука, останалите трупат степени и звания...
  
  ► Четвърто, тъй-като с накичването с научни степени и звания не се удовлетворяват само егоистични амбиции и не се насищат само нарцистични комплекси (това доскоро правеха политиците и едрите бизнесмени, които плащаха някой да им напише дисертация и ставаха доктори – пълно е с такива!), а се заемат съответните места в щатовете на факултети и катедри, плоденето на доценти и професори води до това, че много скоро развитието на младите учени ще стане невъзможно!
  Измислени (поне в някаква степен) доценти и все повече – професори заемат местата навсякъде и младият или въобще – способният човек е затиснат, спрян, застопорен. А знам по себе си – 99% от висшите учебни заведения са недостъпни за мен, защото всички професорски щатове са запълнени или запазени за напиращи доценти.
  Но оставете ме мен, не става дума за мен, а за принципи – девалвацията на научните степени и звания убива елементарната конкуренция на пазара на преподаватели и научни работници! Важно е не ти дали можеш и знаеш, а дали си намерил приятели в живота, другари по интереси, сътрудници по Управление на ДС, партньори в бизнеса, за да те уредят в катедрата, да ти обявят конкурс и, с извинение, да си наместиш задника в преподаването в дадения университет до Второ пришествие! А че не си прочел и една must read книга през годината, не си родил и една идея в последните 3 години, не си дал на студентите грам полезно знание през отминаващата петилетка – това няма абсолютно никакво значение.
  А младите? А кадърните? Ами те да следват принципа на Чичовото за супата...
  
  Та тикава ми ти работи...
  Ох, нека все пак да си доизкажа болката.
  Мислех си за още четири неща изобщо да замълча и да не ги коментирам, но реших, като така и така съм започнал, поне да ги спомена.
  ● Първо, нашата наука започва катастрофално да изостава от американската, европейската и руската и вече да си сред първите в нея е, грубо казано, голям праз!
  Пръв на село, даже не на село, а в махалата, не е чак толкова престижно. Голяма работа, че си център-нападател на бистришките „Тигри”, когато светът е на светлини години от твоето селско, даже по-точно махленско тимче...
  ● Второ, не бих казал, че има обратно пропорционална зависимост, но доста често колкото престижна е дипломата, която дава един университет, толкова по-ниско е заплащането в него. Аз съм горд, че преподавам във Военна академия, а не бих се замислил и още утре ако ме поканят на щат, дори на половин щат в СУ, веднага бих отишъл, но ми е обидно, че заплатите във тези чудесни висши учеебни заведения са понякога с пъти по-малки от тези в други университети. При това някои от въпросните университети им отстъпват значително, а има и такива, които са повече хипотетични или по-скоро са черни кутии, на входа на които са парите на студентите, на изхода са дипломите, а какво става вътре е Божа работа...
  ● Трето, преподаването за онези университетски преподаватели, които се стремят да не снижават нивото, а дори да го понишават, започва да се превръща в изнемога, а понякога – в мъка. Защото спада нивото на аудиторията.
  Не, младите хора не са виновни или не са главно те виновните – те идват след 12 години средно образование все по-зле подготвени, все по-малко знаещи, все по-неграмотно пишещи. Между тях винаги има светли и прекрасни души, озарени лица, но средностатистически, наистина нивото на аудиторията пада. И дори преподавателят да се стреми да държи едно и също ниво през годините, ножицата между него и аудиторията се разширява. А ако пък той има съвестта и амбицията да вдига нивото, тогава тази ножица се превръща в пропаст... А понеже не може да нахвърляш знания на студентите без да се интересуваш какво им е влязло в главите, налага се да снижаваш нивото, да се приспособяваш към възможностите (спадащи) на аудиторията. Което няма как да е надежден стимул да ставаш все по-добър...
  ● Четвърто, нека дори то да е основно възрастов проблем (а си мисля убедено, че не е само възрастов проблем), но и да ставаш все по-стойностен научен работник у нас, особена полза няма, удовлетворение – също.
  Добре, написваш стойностна книга на европейско ниво, да речем. Но тя е на български! Колко души ще я прочетат. Та понякога ние в нашата колегиална научна общност не се четем един друг (но се преписваме!), студентите нямат време да четат книги, обществеността няма пари да си купава книги... И твоята стойностна книга ще бъде прочетана от 10, да са 100, окей – 1000 души. И толкоз!!! За Европа и света ти си оставаш световен анонимник. Европа и светът на български не четат. И български научни книги по принцип не издават.
  Така писането на стойностна научна литература у нас се оказва нещо като сизифов труд с елементи на мазохизъм, със симптоми на безумие и със синдроми на самозадоволяване. Все неща, които разумният човек рано или късно започва да избягва да започва, камо ли да завършва. В края на краищата животът е кратък, а и кариерна и материална полза, както казах – никаква...
  
  Тук е времето и мястото да се ориентирам към приключване на този текст. Защото на бюрото ми има десетина прекрасни книги, чийто обем, както ги е пресметнала леко панически майка ми, е над 4 000 страници. А освен това трябва да продължа да работя над най-добрата си книга (бъдещата) - за сигурността в мрежовото общество...

  Николай Слатински
  05.10.2012 г.

Привет! Гледам си аз на едно научно мероприЯтийце един "порфесионален доцент", май беше "професионален професор". Слушам доклада му и гледам "умно", все пак съм на научен форум. "Гледам, и не вярвам на ушите си"-анализ на цялата нова българска история-на цялата. В съзнанието ми настъпи хаос, объркване, разочерование- "професионалистът прави анализ в един доклад на всичко в новата българска история", а аз си чета дадена любима книга, гледам бележката под линия, а след това и цитирания източник да вида тълкуването, размисъла, контекста, та и аз да стана поне малко по-умен. Сравнявам мислено "професионалиста проф. и/или доц.", това няма значение, и проф. Иван Шишманов /на който немските слависти откриха плоча във Фрайбургския университет преди време/- и не ножица, не пропаст, не разлом в сблъсък на научна дълбочина /асоциация по Хънтингтън/, а направо "дере от шубраки".