ЕТЮДИ ЗА СИГУРНОСТТА: ЕТЮД 22. БАЗИСНИ СВОЙСТВА И ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СИГУРНОСТТА

  Тези Етюди за Сигурността съдържат единствено резултати от научните ми виждания, изследвания, анализи и модели. С други думи, те представляват изложение на моите ГЛАВНИ приноси в Науката за Сигурността.
  
  ЕТЮД 22. БАЗИСНИ СВОЙСТВА И ХАРАКТЕРИСТИКИ НА СИГУРНОСТТА
  
  Разглеждат се основни свойства и специфични характеристики на сигурността, които спомагат да се разбере нейната комплексна същност, да се осъзнае нейният фундаментален смисъл и да се проникне в нейното дълбоко съдържание.
  
  На детайлен анализ на обсъжданите тук свойства и характеристики на сигурността е посветена следната моя монография:
  Николай Слатински. Сигурността – същност, смисъл и съдържание. София.: Военно издателство, 2011.
  
  
  В този Етюд ще продължим по-нататъшното изучаване на на сигурността, водени от нашата неизменна цел – да спомогнем за по-задълбоченото ѝ разбиране: сигурността като движещ мотив за социална активност; сигурността като основен критерий за успеха на избраната стратегия; сигурността като потребност; лема и дилема на (не)сигурността; сигурността като негентропия (по-точно несигурността като ентропия); социалното съдържание на сигурността в тесен и в широк смисъл.
  
  СИГУРНОСТТА КАТО ДВИЖЕЩ МОТИВ ЗА СОЦИАЛНА АКТИВНОСТ
  
  Да вземем седмина души:
  • първият се стреми към добро материално състояние;
  • вторият се стреми към обичта на скъпо за него същество;
  • третият се стреми към кариерно развитие в службата;
  • четвъртият се стреми към мнение за него като честен и почтен човек;
  • петият се стреми към оценяване на неговия поетичен талант;
  • шестият се стреми към известност в обществото;
  • седмият се стреми към това да има повече хора под неговата власт.
  И ако попитаме всеки от тях към какво се стреми, те ще ни дадат точно такива отговори – към богатство, към любов, към кариера, към уважение, към признание, към слава, към власт.
  На пръв поглед те се стремят към различни неща. Но това е на повърхността, то е външен израз и изказ на техните цели. Всъщост, ако надникнем и вникнем под тази видима повърхност и се взрем в и съзрем онова, което по-дълбочинно е закодирано в тези хора, ще си дадем ясна сметка, че всички те се стремят към едно и също нещо – КЪМ ПОВЕЧЕ СИГУРНОСТ! А богатството, любовта, кариерата, уважението, признанието, славата, властта са „валутите“, с които съответният човек си „купува“ повече сигурност. Първият разбира сигурността, когато има много пари; вторият – когато може да се оглежда в прекрасните очи на любимото същество; третият – когато напредва в йерархията на фирмата; четвъртият когато се ползва с колкото се може по-добро име; петият – когато стиховете му се четат от все повече публика; шестият – когато обществеността говори със суперлативи за него; седмият – когато може да властва над голям брой зависещи от него хора.
  Сигурността е основният движещ мотив, каращ индивидите, общностите от индивиди, обществата да участват в съревнованието за цели и ресурси, за оцеляване и развитие, наречено живот. Ние сме активно търсещи, изключително силно стремящи се към сигурност същества.
  Всяка човешка и социална дейност започва от ПЪРВАТА СКОБКА, на която пише „СИГУРНОСТ“.
  Стремежът към сигурност, нерядко, а може би почти винаги – неистовият стремеж към повече сигурност – е това, което ни прави, подбужда, окуражава и държи живи и ни мотивира да бъдем жизнени.
  И тук сработва т.нар. КАПАН НА ПЪРВАТА СКОБКА.
  Ние сме същества, които се стремят към сигурност, към колкото се може повече сигурност, но не всяка сигурност, която ни влече, която ни се иска, която ни харесва и която смятаме, че ни се полага, е тази сигурост, към която трябва да се стремим. Ние трябва да правим своя C & A анализ – Capabilities and Ambitions (способности и амбиции). Казано по-простичко, необходимо е да се стремим към сигурност, която можем да си позволим, която оптимално отстоява нашите интереси с наличните ни ресурси. Нужно е да си направим диагностика на своите интереси и анализ на наличните си ресурси. Това е към дадния момент. Когато се променят ресурсите, можем да оптимизираме и целите си. Еднакво противопоказано и неефективно е както да имаме прекалено сериозни амбиции, надхвърлящи достижимото на базата на нашите ресурси, така и да имаме прекалено малки амбиции, въпреки разполагането с никак немалки ресурси. С други думи, и в сигурността човек (общност, общество) трябва да се разпростира според чергата си и не бива да се опитва да надскочи своята сянка, но в същото време той не трябва да пропилява в бездействие и с безразличие ресурсите, с които разполага и не бива да седи със скръстени ръце и да отказва да се бори.
  
  СИГУРНОСТТА КАТО ОСНОВЕН КРИТЕРИЙ ЗА УСПЕХА НА ИЗБРАНАТА СТРАТЕГИЯ
  
  В Етюд 21 бе казано следното:
  Всяка система (например индивид, група от индивиди, държава, общност от държави, корпорация) има свои осъзнати потребности, поставени високо в скалата на приоритетите, които се наричат ИНТЕРЕСИ. Тя разполага и със свои ресурси. При взаимодействието помежду си системите срещат (сблъскват) своите интереси и срещата (сблъсъкът) на интересите на системите се нарича КОНФЛИКТ. При отстояване на своите интереси в конфликта помежду им, всяка система мобилизира всичките свои ресурси и точно всички тези ресурси за дадената система се наричат СИЛА.
  Как да разберем по какъв начин е завършил конфликтът и до каква степен системата е защитила своите интереси, използвайки своята сила? Отговорът се нарича   СИГУРНОСТ. И той се нарича така, защото той се определя от това: Какво се е случило със сигурността на системата в по-дългосрочен план – дали тя е намаляла, дали е останала (сравнително) неизменна или дали се е увеличила?
  Ако сигурността на системата е намаляла, то конфликтът е завършил неудачно за системата, а ако сигурността на системата не е намаляла, т.е. съхранила се е или дори се е увеличила, то конфликтът е завършил добре или дори много добре за системата.
  В този смисъл сигурността е измерителят, индикаторът, критерият, определящ резултата за системата от отстояването на нейните интереси с всичките ѝ налични ресурси. Ето защо в Етюд 21 ние дадохме следното определение за това що е сигурност:
  
  СИГУРНОСТТА Е МЯРАТА ЗА ТОВА КАК СИСТЕМАТА ЧРЕЗ СВОЯТА СИЛА Е ЗАЩИТИЛА СВОИТЕ ИНТЕРЕСИ В КОНФЛИКТА.
  
  Ако сигурността на системата в по-дъгосрочен план намалява, нещо в стратегията на тази система или в реализирането на стратегията ѝ е сбъркано.
  
  Да обърнем внимание на вмъкването на израза „в по-дългосрочен план“. Той не е никак случаен. Защото в по-краткосрочен план системата може частично да пожертва сигурност – за да се промени отношението към нея, за да покаже, че не постъпва егоистично, взряна, така да се каже „в собствения си пъп“, за да посрещне разходите от промяна на избора или стратегията си, за да се пренастрои към по-оптимално функциониране – както за да скочим по-надалеч се налага да се засилим като отстъпим по-назад. Но временното пожертване на сигурност се оправдава само ако в по-дългосрочен план по отношение на сигурността системата е излязла на плюс или поне не се е оказала на минус. Точно така в своята партия понякога шахматистът може да пожертва т.нар. качество – да даде топ за офицер или за кон, дама за топ и офицер или за топ и кон. Но ценността на направената жертва не се определя от нейната оригиналност и красота, а от това – как е завършила партията. Ако партията е загубена, значи грош цена е била цената на жертвата.
  Големият съветски шахматист, латвийският евреин Михаил Тал (1936 – 1992), гросмайстор, 8-ят световен шампион (1960 – 1961) веднъж гледал, как млад негов съотборник се замислил над своя ход. Тал тихо го попитал – какво мислиш? Мисля дали да жертвам – отговорил младежът. Ами жертвай пък тогава мисли! – казал Тал. Но да жертваш и тогава да мислиш можеш само ако си гениален стратег и тактик, способен на феноменално красиви жертви като Тал. Всички други трябва, за да не загубим своята партия, първо много добре да обмисляме целите, стратегията и тактиката, интересите и ресурсите си, преди да жертваме „качество“ и още повече – сигурност.
  СИГУРНОСТТА Е КРИТЕРИЯТ, ТЯ Е МЯРАТА, МЯРКАТА ДАЛИ Е БИЛА УСПЕШНА НАШАТА СТРАТЕГИЯ.
  Такава е Науката за сигурността – тя извежда на преден план и на първо място сигурността! Ако сигурността ни не намалява и по възможност даже расте, то стратегията ни е била успешна и може – защо не? – да бъде допълнително оптимизирана. Ако, обаче, сигурността ни намалява, то това е категорично доказателство, че в стратегията ни и-или в реализирането ѝ има сериозни дефицити и критични слабости.
  Всяка човешка и социална дейност завършва до ВТОРАТА СКОБКА, на която също, както на първата скобка пише „СИГУРНОСТ“. Колкото красива, вълнуваща, атрактивна да е стратегията ни, оценката за успеха на нейното реализиране е пряко свързана със сигурността.
  И тук сработва т.нар. КАПАН НА ВТОРАТА СКОБКА.
  Нашата дейност се осъществява винаги сега, в настоящето, в сегашното продължително време, но равносметката за нейното осъществяване идва в бъдещето. То, бъдещето, може да бъде по-близко или по-далечно – след час, ден, месец, година, десетилетие, живот. Ние сме призвани и призовани да живеем и реализираме целите и стратегията си днес и то така, че сметката ни да излезе утре – утре, когато дойде чекът, полицата, фактурата, фишът.
  Ние живеем сега и днес, но не можем да мерим всичко по каноните и критериите на сега и днес. Не можем да казваме – сега сме млади, сега ще си поживеем, а утре каквото дойде. Не можем да не държим сметка дали ще сме в състояние утре да платим за (пре)разходите, които сме направили днес. Не можем да махнем с ръка и да се утешаваме, че днес не ни трябва много, ще се задоволяваме с малко. Защото утре няма да можем да кажем – отчупете ми от този модерен телефон малко, за да има детето ми поне частича съвременен телефон, от тези, които ги имат всички деца в класа. Не можем да кажем – дайте ми само 2 хапчета от лекарството за майка ми, та и тя да пийне поне малко от това лекарство, макар че са ѝ нужни 20 хапчета. Не можем да кажем на семейството си – ще живеем само в едната стая на апартамента, а другите, понеже не можем да им плащаме разходите, ще ги продадем. Не, че не можем да мислим и да правим така, но не бихме желали да мислим и да правим така. Днес трябва да се опитваме да живеем и да си изграждаме сигурност по такъв начин, че утре да можем да живеем В и да имаме право НА необходимата ни сигурност.
  С други думи бъдещето се проектира и вгражда буквално във всеки ден на настоящето и в начините, по които ние живеем и се реализираме в настоящето.
  
  Преди, по-рано, някога, в един сякаш завинаги отдалечен от нас живот, имаше линейна зависимост между въздействия и последствия, имаше линейно нарастване на резултатите като функция от прилаганите усилия:
  ‣ малки въздействия – малки последствия, големи въздействия – големи последствия;
  ‣ малки усилия – малки резултати, големи усилия – големи резултати;
  ‣ малки причини – малки промени, големи причини – големи промени;
  ‣ малки старания – малки постижения, големи старания – големи постижения.
  При подобни линейни зависимости и нараствания, бе много по-лесно да се планира животът. Правиш линейна екстраполация – гледаш как е било, образно казано, онзиден, вчера и днес и линейно оценяваш какво ще бъде утре и в другиден.
  
  Пояснение:
  Екстраполация – научен метод, при който изводите, валидни за едно явление, се прилагат и спрямо сходни на него явления, които не са обект на пряко наблюдение и проучване; екстраполиране – метод за изчисляване стойностите на крайни членове на един ред чрез отчитане на вече известни стойности на средни членове на този ред, който се използва в статистиката.
  
  Днес, обаче, в Рисковото общество, в Обществото на рисковете вече я няма добрата стара линейност. Днес е напълно възможно:
  ‣ малки въздействия – големи последствия, големи въздействия – малки последствия;
  ‣ малки усилия – големи резултати, големи усилия – малки резултати;
  ‣ малките причини – големи промени, големи причини – малки промени;
  ‣ малки старания – големи постижения, големи старания – малки постижения.
  Днес много трудно може да се планира не само в далечното, но и в близкото бъдеще. Ето защо трябва да се правят опити за сценарийно планиране и стратегическо прогнозиране, за теоретични и практически подходи и модели за надничане в бъдещето, за неговото предугаждане и за предвиждане то му.
  
  И така, всяка човешка и социална дейност, включително животът на човека, се оказва затворена между две скобки:
  ♦ на първата скобка пише „СИГУРНОСТ“;
  и
  ♦ на втората скобка пише „СИГУРНОСТ“.
  
  Това ще рече, че и човешката, и социалната дейности имат за мотив, за стимул, за подтик, за тласък стремежът към ПОВЕЧЕ СИГУРНОСТ.
  Това е основното според Науката за сигурността.
  И в същото време, за да определим каква е била съответната дейност на човека или на общността, включително на обществото, трябва да оценим главно промяната в НИВОТО НА СИГУРНОСТТА.
  В зависимост от това дали сигурността е намаляла или се е увеличила може да се съди, че тази дейност е била неуспешна или успешна.
  Според Науката за сигурността няма как една дейност да е успешна, една стратегия да е оптимална или да е реализирана по ефективен начин, ако сигурността на системата е намаляла. И обратно – независимо от това, например, дали са ни симпатични или не мениджърите на системата (държавата, институцията, фирмата), то ако дейността им е повишила сигурността на системата, то тяхното управление се оценява като успешно.
  
  СИГУРНОСТТА КАТО ПОТРЕБНОСТ
  
  Джоузеф Най има една много ефектна метафора: „Сигурността е като кислорода – не я забелязваш, докато не започнеш да я губиш. Ала тогава вече ти не можеш да мислиш за нищо друго на света, освен за нея“ [1].
  За всяка жива система е естествен стремежът към повече сигурност.
  Затова според българският философ Васил Проданов (1946): „Сигурността е характеристика на всяка система и тя е в нейната способност да се съхрани при промяна на средата, условията и обстоятелствата, от които зависи; да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси да осъществява заложените в нея закономерности и цели“ [2].
  Българският учен в международните отношения Георги Стефанов сравнява сигурността с температурата на тялото – „първостепенен и генерализиращ показател за състоянието на организма и за наличието или отсъствието на някакво болестно състояние” [3].
  Според швейцарско-американския юрист, икономист, историк и учен в международните отношения Арнолд Уолфърс (1892 – 1968), сигурността, подобно на благосъстоянието, е сред основните социални ценности [4].
  За австралийския конфликтолог Джон Бъртън (1915 – 2010) сигурността е сред базисните индивидуални и групови потребности и то такива, които се отстояват независимо от цената [5].
  
  В своята добре известна петстепенна йерархия на базовите потребности американският психолог Ейбрахам Маслоу (1908 – 1970) разглежда различните потребности на индивида в следния възходящ ред [6]:
  • на първото, най-ниско, ниво са физиологичните потребности – потребностите от засищане на глад, от утоляване на жажда, от сън, подслон, отопление, секс и т.н.;
  • на второто ниво са потребностите от сигурност [Маслоу ги нарича потребности от безопасност, safety needs] – потребностите от безопасност, сигурност, стабилност, зависимост, закрила, отсъствие на страх, на тpeвoгa и хаос; потребност от структура, ред, закон и ограничения, от сила у покровителя и т.н.;
  • на третото ниво са потребностите от принадлежност и любов – потребностите от привързаност, обич, присъединяване към общност, приятелство, семейство и т.н.;
  • на четвъртото ниво са потребностите от оценка – потребностите от висока самооценка или висока оценка и ценене от другите и от обществото, от самоуважение и уважение от другите, от чувство за собствено достойнство, от увереност в себе си, от признаване на определени качества и способности, от репутация, престиж и респект и т.н.;
  • на петото, най-високо, ниво са потребностите от себеaктуализация – потребностите от самоосъществяване, от реализиране на способностите, потенциала и призванието и т.н.
  
  Вижда се, че Ейбрахам Маслоу поставя потребностите от безопасност (safety) и сигурност (security) непосредствено над физиологичните потребности.
  
  Във физиологичните потребности в крайно слаба степен се отразява (ако изобщо се отразява) индивидуалността на личността. Те са характерни за всяко живо същество (т.е. и за всяко животно). Според Ейбрахам Маслоу няма съмнение, че „физиологичните потребности са най-силните от всички потребности. Това означава конкретно, че при човешките същества, които са лишени в крайна степен от всичко в живота, е най-вероятно основните мотивации да са физиологични, а не някакви други... Ако всички потребности остават незадоволени, организмът ще бъде доминиран от физиологичните и останалите просто ще престанат да съществуват или ще бъдат изтикани назад... Когато са хронично задоволявани, физиологичните потребности, заедно с техните частични цели престават да съществуват като активни определящи фактори или организатори на поведението“ [7].
  
  Потребностите от сигурност са уникални с това, че съчетават две практически несъчетаеми, или много трудно съчетаеми неща.
  
  ‣ От една страна, те са непосредствено над физиологичните потребности, т.е. в значителна степен са почти инстинктивни, „животински“ и затова трябва да бъдат задоволявани, за да не възникнат болестни състояния – депресия, фрустрация, паника, суицидност, или живото същество да умре, ако съответната потребност не е удовлетворявана по-продължително време. Това предполага, че не е възможно спрямо тези потребности да се използва само политика, само социално инженерство, само манипулация – в края на краищата те трябва поне в някаква степен да бъдат удовлетворени. Не може единствено с обещание за къшей хляб да се води който и да е народ. Все в някой момент този къшей трябва да му се даде — да го изяде, за да залъже глада.
  
  Пояснение:
  Фрустрация – термин от психологията, обозначаващ емоционално състояние на човек, който се чувства излъган в своите очаквания или се намира в ситуация на реална или предполагаема невъзможност да удовлетвори определени свои потребности.
  Суицид – целенасочено слагане на края на собствения живот, самоубийство.
  
  ‣ От друга страна, това са първите потребности на човека, в които в реална, зрима степен се отразява, проектира се индивидуалността на неговата личност и тя поражда у него стимули за взаимодействие с другите хора, отприщва подбуди за себеизява и творчество! Това означава, че по тези потребности и тяхното удовлетворяване може да се работи индивидуално, да се възпитава устойчивост и поносимост към тях, умение да се понася несигурността, да се дават мотивации и изграждат качества, чрез които човекът и обществото да могат да съхранят себе си при изпадане в състояние на повишена и нарастваща несигурност.
  Иначе казано, при възникване на остра физиологическа потребност тя, за да продължи организмът да функционира, трябва бъде удовлетворена поне в известна степен, докато при сигурността има пространство за политически действия; за диалог; за убеждаване; за маневриране; за въздействие върху индивидуалното и общественото съзнание; за спечелване на време; за удържане на жизнеността на системата дори при кризи; за генериране на възможности за оцеляване и развитие.
  
  ЛЕМА И ДИЛЕМА НА (НЕ)СИГУРНОСТТА
  
  Понятията Лема и Дилема на (не)сигурността са особено актуални за проникването в същността на сигурността.
  
  Пояснение:
  Лема – помощна теорема, доказано твърдение, което е полезно не само по себе си, а за доказване на други твърдения.
  Дилема (двойна лема) – ситуация с две противоположни твърдения, изключващи възможността да е вярно трето, различно от тях; умозаключение, съдържащо две взаимноизклюващи се предположения; необходимост да се избере само едната от две противоположни възможности.
  
  ЛЕМАТА НА (НЕ)СИГУРНОСТТА гласи:
  
  ПРИ СХОДНИ СЪСТОЯНИЯ НА ПОВИШЕНА И НАРАСТВАЩА НЕСИГУРНОСТ РАЗЛИЧНИТЕ СИСТЕМИ РЕАГИРАТ ПО СХОДЕН НАЧИН
  
  При повишена и нарастваща несигурност хората (общностите, обществата) си приличат удивително, тяхното състояние и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, задълбочаваща се мнителност, раздразнителност, ранимост, неспособност за вярна преценка. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея – дали е чужда агресия, природно бедствие, влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив или нещо коренно друго. Човек губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл.
  Обратното, при сигурност всички хора са различни. Тогава е твърде важна първопричината – какво именно е направило този или онзи човек по-сигурен.
  Ако перифразираме знаменитото първо изречение на великия роман на големия руския писател Лев Толстой (1828 – 1910) „Ана Каренина“ („Анна Каренина“, 1877):
   „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему...“ [8],
  то може да се каже, че
  всички индивиди в състояние на несигурност си приличат, всеки индивид в състояние на сигурност е сигурен по своему...
  
  Вникне ли се в съдържанието на характеристиката „по-сигурен“, тогава ще се окаже, че при гарантирана сигурност „по-сигурен“ означава вече по-здрав, или по-богат, или по-уверен, или по-влюбен, по-успешен, по-властващ и т.н. Точно затова българският учен в областта на националната сигурност Димитър Йончев (1944) пише: „Стремежът към властта, който много често се представя като всеобщ принцип, като стремеж към надмощие, е всъщност борба за сигурност – за собствената сигурност и за контрол върху чуждата сигурност“ [9]. Подчертава се най-често тъкмо онова, което преди това е липсвало на човека и го е карало да се чувства несигурен. В отличие от несигурността, където нейните различни източници от един момент нататък въздействат еднакво (сходно), при сигурността различните ѝ източници въздействат всеки по своему (нееднакво). Подобрявайки един аспект на сигурността, даден източник може да окаже благотворно влияние и на някои други аспекти. Професионалният успех, например, би могъл да породи стремеж за емоционални завоевания, но това не винаги е задължително. Даже при изключително добре гарантирана сигурност някои неща у човека могат да вървят отлично, а някои – едва-едва. Подемът в едно отношение рядко води до подем във всички други отношения, за разлика от несигурността, когато рухването на една опора повлича цялата оценка за сигурността към общо стресово, паническо състояние на несигурност.
  
  Сигурността е комплексно, интегрално понятие. Тя е като дъгата – има различни цветове, всеки от тях е ярък, обособен, отличим от другите, но дъгата се възприема като единно цяло. Сигурността също се възприема като единно цяло. От нея не може да бъде премахната без фатални последици нито една съставляваща, нито „един цвят“. Ако рухне някоя съставляваща, тя ще доведе до рухването на сигурността на системата.
  
  Може би ще бъде по-ясно, ако за малко думата „сигурност“ се замени с „щастие“ (защото „сигурен съм“ има двоен смисъл: „в състояние на сигурност съм“ и „убеден съм [че нещо е така])“. Тогава може да се каже, че ако човек е нещастен в едно много важно за него отношение, то той е нещастен във всички други отношения – това означава, че при нещастието рухването на една опора повлича целия психологически градеж. Докато ако човек е щастлив в едно много важно за него отношение, от това изобщо не следва, че той е щастлив във всички други отношения. Което означава, че изпитването на щастие по един конкретен приоритет не води до изпитване на щастие по всички други приоритети.
  
  Да се върнем към онези седем души, за които вече стана дума по-горе. Да допуснем чисто хипотетично, че всеки един от тях е с:
  ‣ нормално материално състояние;
  ‣ същество, което обича;
  ‣ удовлетворително служебно положение;
  ‣ добро име на честен и почтен човек;
  ‣ поетичен талант;
  ‣ положително отношение на обществото към него;
  ‣ приемлив пост във властовата йерархия.
  
  Заедно с това, всеки един от тях се стреми все повече и повече към нещо различно:
  ‣ първият се стреми към много по-значително материално състояние;
  ‣ вторият се стреми към безмерно силната обич на скъпото за него същество;
  ‣ третият се стреми към далеч по-бързо кариерно развитие в службата;
  ‣ четвъртият се стреми към максимално високо мнение за него като честен и почтен човек;
  ‣ петият се стреми към значимо, безусловно и безспорно признание на поетичния му талант;
  ‣ шестият се стреми към всеобща и нарастваща известност в обществото;
  ‣ седмият се стреми към това да има власт над колкото се може повече подчинени хора.
  
  И ако всеки от тях загуби точно онова, към което се стреми с всички сили и цялата своя енергия, то той изпада в състояние на повишена и нарастваща несигурност.
  Да допуснем, че точно това се случва – всеки от тях губи точно онова, на което държи най-много и загубата на което го тласка в повишена и нарастваща несигурност.
  
  И така, седмината изпадат в сходни състояния на повишена и нарастваща несигурност, макар и тя да е породена от различни причини (т.е. да има различни спускови механизми).
  Те реагират на това състояние на повишена и нарастваща несигурност по сходен начин – отчаяние, депресия, стрес, обезверяване.
  ‣ Първият човек се разорява, смазан е от страха от утрешния ден, поради изпадането в бедност, и нищо друго не го радва – ни обичта на любимото същество, ни кариерният му ръст, ни похвалите за неговата честност и почтеност, ни признанието за неговия поетичен талант, ни растящата му слава, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетялата го мизерия и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Вторият човек е изоставен от любимата си, смазан е от нейната изневяра и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни кариерният му ръст, ни похвалите за неговата честност и почтеност, ни признанието за неговия поетичен талант, ни растящата му слава, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетялата го самота и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Третият човек е понижен в местоработата си, смазан е от резкия спад в служебната йерархия и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни похвалите за неговата честност и почтеност, ни признанието за неговия поетичен талант, ни растящата му слава, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетелия го провал в институцията, на която е отдал толкова нерви и здраве и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Четвъртият човек е потресен от обвиненията в безчестие, лъжа и непорядъчност, смазан е от тази въпиюща неправда и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни кариерният му ръст, ни признанието на неговия поетичен талант, ни растящата му слава, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетялото го опозоряване и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Петият човек е осмян от литературната критика и четящата публика, смазан е от отричането на поетичния му талант и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни кариерният му ръст, ни похвалите за неговата честност, ни растящата му слава, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетялото го пренебрежение като поет и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Шестият човек е със сринала се популярност, смазан е, че обществото повече практически не го забелязва и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни кариерният му ръст, ни похвалите за неговата честност и почтеност, ни признанието на неговия поетичен талант, ни придобиването на все повече власт над още повече хора.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетялото го изпадане по периферията и далеч от интереса на медиите и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  ‣ Седмият човек е загубил рязко политическите си позиции, смазан е, че властта му се е изпълзнала най-неочаквано и нищо друго не го радва – ни доброто му материално състояние, ни обичта на любимото същество, ни кариерният му ръст, ни похвалите за неговата честност и почтеност, ни признанието на неговия поетичен талант, ни растящата му слава.
  Той се намира в повишена и нарастваща несигурност заради връхлетяла го загуба на възможността да управлява хора и изолираността си от вземането на решения по ключови процеси в държавата и това се отразява на цялостното му психическо и физическо състояние.
  
  Така несигурността, предизвикана по конкретната, специфична, лична и приоритетна причина (слабото място) на индивида, е за него изпадане в повишена и нарастваща несигурност във всяко друго отношение.
  
  При сигурността обаче не е така.
  ‣ Първият човек може да подобри значително своето материално положение и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен и почтен човек в обществото, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Вторият човек може да намери нова голяма и прекрасна любов и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен и почтен човек в обществото, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Третият човек може да получи изключително примамлив нов кариерен шанс и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен и почтен човек в обществото, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Четвъртият човек може бъде определен за Личност на годината заради своя високо нравствена и възхитително етична постъпка, с което да си спечели уважение и име на честен и почтен, високо нравствен и възхитително етичен човек и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Петият човек може да получи изключително престижна поетична литературна награда и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен и почтен човек в обществото, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Шестият човек може да се превърне в безусловна национална знаменитост и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен човек в обществото, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага ще бъде удостоен с респектираща и предполагаща съвсем различни командни висоти власт.
  ‣ Седмият човек може да бъде избран за ръководител на важна национална политическа институция и така да се премахне източникът на лична несигурност, но това едва ли ще се отрази пряко на другите сфери от личностното му поведение – едва ли веднага ще се окаже с по-добро материално положение, едва ли веднага ще му провърви повече в любовта, едва ли веднага ще „тръгне“ да расте в кариерата, едва ли веднага ще започне да се ползва с още по-добро име на честен човек в обществото, едва ли веднага ще го оценят по-високо като талантлив поет, едва ли веднага славата му бързо ще поеме нагоре.
  
  С други думи, ние виждаме как първият се стреми към БОГАТСТВО, вторият – към ЛЮБОВ, трети – към КАРИЕРА, четвърти – към УВАЖЕНИЕ, пети към ПРИЗНАНИЕ, шести към СЛАВА, седми – към ВЛАСТ, но всъщност това е само „опаковката“, изразът на вътрешните желания, които са на практика индикатори за това – какво, ако не бъде удовлетворено в някаква критична степен, може да тласне човека в повишена и нарастваща несигурност и да срути цялата му ценностна и мотивационна конструкция. Те могат да бъдат характеризирани като знаци за това как целият организъм се е превърнал в „механизъм за търсене на сигурност“ и как човекът, ако това му състояние е „достатъчно крайно и хронично“ започва да „живее само заради едната сигурност“ [10].
  Това, към което отделният индивид се стреми, е резултат от начина, по който той разбира сигурността, и удовлетворяването на тези желания е начинът той да се почувства в състояние на сигурност. Така че наистина като уникална потребност, сигурността има огромна мотивационна сила, тя може да се „овеществи“ в „манийно-натраплива психоза“ и да породи отчаян стремеж да се подреди и стабилизира света, „за да не се появяват неуправляеми, неочаквани или неизвестни опасности“ [11]. Тази потребност е водеща в отношенията и взаимодействията между хората, общностите, обществата и държавите – всички те са водени от тази силна вътрешна мотивационна потребност от сигурност.
  
  В голяма степен горните съждения за отделните индивиди важат и за общности от хора (групи, племена, народи). Независимо от различията им (политически, икономически, културни, етнически, религиозни), при повишена и нарастваща несигурност за тях са характерни сходни реакции.
  Според американския социолог Даниел Бел (1919 – 2011): „Индивидите не могат да понесат прекалено голяма несигурност във всекидневния си живот, а най-плашещите измерения на несигурността са бързото и флуктуиращо обезценяване на парите … и флуктуиращата безработица. Тъкмо при тези обстоятелства традиционните институции и демократични процедури в обществото се пукат по шевовете и се надигат ирационалните вълни на недоволство и на копнеж по политически спасител“ [12].
  За всяка общност от хора, пише американският политолог Роналд Инглхарт (1934 – 2021), при повишена несигурност, неувереността поражда остра потребност от предсказуемост, ред, ясни правила и сработва т.нар. авторитарен комплекс, приемащ обикновено едната и/или другата от следните форми [13]:
  ‣ отрицание и съпротива срещу промените, вяра в непогрешимостта и отстояване на собствения културен модел;
  ‣ преклонение пред лидер с желязна воля, който да преведе общността през трудностите към по-сигурни времена.
  За Роналд Инглхарт една от ключовите функции на религията е „да дава чувство за надеждност в невнушаваща чувството за сигурност среда“ [14].
  Според видния германски социолог Никлас Луман (1927 – 1998) „функцията на религията е да контролира неизбежността на случайното“ [15].
  Германският теолог Рудолф Ото (Rudolf Otto, 1869 – 1937) и по-късно румънският културолог Мирча Елиаде (1907 – 1986), всеки по своето време, защитават идеята, че „религията е градивен елемент от човешката същност и като такъв е нераз¬делна и конструктивна част от нея. А именно, че човек има ант¬ропологично обоснована нужда да вярва в някакво по-висше същество, вероятно за да може да даде отговори на тези важни въпроси, отнасящи се до човешкия живот... Човек по природа е религиозно същество и макар че днес много хора отричат това, едно е сигурно – никой не остава безразличен към тази тема, особено когато трудностите в живота стават все повече и повече“ [16]. Подобна роля за снемане на неопределеността на настоящето и бъдещето и постигане на предсказуемост играят и повечето идеологии.
  Психологията е богато поле за търсене на примери, потвърждаващи Лемата на (не)сигурността. Има и други, по-частни наблюдения, които говорят за сходност на реакциите и последствията от тях в условията на повишена и нарастваща несигурност.
  Световноизвестният американски политолог Самюъл Хънтингтън (1927 – 2008) определя опитите за военни преврати като актове на отчаяние от слабото икономическо развитие и „без изпадане в абсолютен икономически детерминизъм“, въвежда чрез брутния вътрешен продукт (БВП) на глава от населението „полезен икономически критерий“ за успеха им. В страни с БВП от 1 000 щатски долара или повече на човек, превратите не успяват; в страни с БВП от 3 000 щатски долара или повече на човек няма опити за преврат, а успешните преврати са в страни с БВП под 500 щатски долара на човек [17].
  Може да се приеме, че при гарантирана икономическа сигурност, независимо от цивилизационните им характеристики, обществата (с изключение на маргинални групи в тях) са удовлетворени от статуквото и не предприемат опити за преврат, т.е. в определен смисъл опити за промяна със сила на статуквото. С понижаване на сигурността, започвайки постепенно да изпитват недоволство от статуквото, обществата се опитват понякога да го променят силово. В тези случаи като правило не се отива докрай или вложената енергия е недостатъчна, защото все още са значими прослойките, боящи се, че ще загубят малкото, което имат и затова предпочитат сигурността на оскъдното настояще пред несигурността на неизвестното бъдеще. Накрая, в състояние на рязко повишена икономическа несигурност (напр. все по-трудно поносима и задълбочаваща се бедност) и при наличие на съответни условия, обществата успяват в своя „акт на отчаяние“.
  Според друг пример на Хънтингтън: „Почти всички анализи посочват, че едно общество се натъква на големи затруднения, когато възрастовият дял на 15–24-годишните надхвърля 20% от общото население. Няма да е съвсем случайно, че делът на младежите в Иран е достигнал 20% в края на 70-те години и че иранската революция избухна през 1979 г. Или че определената цифра от 20% бе надмината в Алжир в началото на 90-те години, т.е. в момента, в който Фронтът за ислямско спасение бе на път да получи подкрепата на населението и да грабне победата в изборите“ [18].
  Този пример също е разбираем – когато делът на младите хора стане твърде голям, обществото се дебалансира, редица процеси променят своя естествен ход. Младите са винаги непокорни, често – безотговорни (защото все още имат малко отговорности). На тях трябва да се даде шанс за по-добър живот, да им се осигурят работа и жилище. Те носят със себе си огромна енергия, която придобива деструктивен потенциал, ако не бъде поне отчасти овладяна. Където порасналите вече деца са достигнали взривоопасна численост, но няма кой да им предложи дори надежда, защото властта е склеротизирала, а икономиката – немощна, там настъпват социални сътресения, които повишават рязко несигурността на обществото и раждат воля за смяна на режима.
  
  Суровата реалност на живота предлага множество аргументи в полза на Лемата на (не)сигурността.
  Без значение къде по света се намират различните общности, хората в тях реагират еднакво:
  ‣ при агресия отвън – готовност за риск и саможертва, консолидация, идеализъм, всеотдайност;
  ‣ при остър ръст на престъпността – мерки за защита на живота и собствеността (личната и на най-близките хора);
  ‣ при много висока безработица – стачки и социални вълнения, саботажи, индивидуални актове на насилие;
  ‣ при стихийни природни бедствия – загърбване на вражди, солидарност, взаимопомощ, състрадание.
  
  Ето какво пише социалният психолог Дончо Градев (1948) за реакцията на хората при бедствие, на базата на наблюдения и анализи на редица изследователи: „След като опасността бъде разпозната, поведението на хората бива адаптивно, целящо да предпази техните семейства, останалите и самите тях. Паниката не е често срещана и не настъпва в масов мащаб. Жертвите от бедствието действат положително, а не ирационално и пасивно. Психологическите вълнения не правят поразеното население безпомощно... Бедствията са главно средство, с което човек може да наблюдава както героизма така и страданието... Преживяването на бедствените нещастия, колкото и големи и неизбежни да са те, колкото и неподготвени да са за тях хората, никога не са посрещани с пасивно примирение. Изправен пред нещастието, човек дори и при най-малкия шанс за оцеляване не изоставя поведенческата стратегия на борба, на търсене на изход, на проявата на алтруизъм и солидарност... Няма нито един изолиран случай, за който непосредствените наблюдатели и професионалните изследователи да предоставят информация, описваща безусловното капитулиране на групите и общностите пред лицето на бедствените събития.... Т.нар. жертви на бедствието развиват тенденция на индивидуално и групово поведение, което чувствително допринася за справянето с кризисната ситуация... В индивидуалния и групов акт на борба, на противопоставяне срещу трагичните последствия от бедствията (наред с личните умения и качества) се открива в снет вид социалното самочувствие на човека – продукт на съвременния социокултурен контекст. Казано с други думи, въпреки трагизма на преживяване на природни и сродни на тях физически бедствия човек е развил активен механизъм на адаптация, в чиято основа стои практическият опит, че такива кризи са преодолими, каквито и да са вариантите на техните прояви... Човек в критични ситуации се чувства силен, когато може да разчита на всеки, който е до него. Натискът на бедствията на практика доказва, че единодействието и солидарността представляват необходимо оръжие в борбата за оцеляване“ [19].
  
  Обективността обаче идва да подскаже всъщност очевидния факт, че значението на Лемата за (не)сигурността не бива да се абсолютизира и извежда като абсолютно, уникално, единствено и неизменно правило – тя не е нищо повече от лема, т.е. помощно твърдение! И то не защото е вярна само в отделни случаи, а защото е функция на обстоятелствата. Да, различните общности и общества в сходни ситуации на повишена и нарастваща несигурност реагират по сходен начин, но и самото понятие „повишена и нарастваща несигурност“ има някакви ограничения, определен предел. Над този предел общността или обществото не може да не започне да се държи контрапродуктивно, деструктивно – животински, а не човешки, асоциално, а не социално – защото настъпва разпад на ценностите, на заедността, на съвместните надежди и усилия. Не би могло да се очаква, че сивата маса ще проявява общи чувства и действия, когато тя вече не е общност, а спасяващи се поединично индивиди!
  Тъкмо тази картина с много примери е пресъздадена от френския историк Жан Делюмо (1923 – 2020) в неговата книга „Страхът в Западния свят (XIV–XVIII век)“, когато описва реакциите на паникьосаните и смъртно уплашени хора от чумата, опустошила Европа през ХІV и ХV век:
  ‣ Брюжки каноник, който се намира в Авиньон през 1348 г., съобщава: „Бащата не посещава сина си, нито майката дъщеря си, нито братът брат си, нито синът баща си, нито приятелят приятеля си, нито съседът съседа, нито съдружникът съдружника, освен ако не иска да умре веднага заедно с него“;
  ‣ Свидетелство на Бокачо: „Сполетялата ни беда беше вселила такъв страх в сърцата на мъжете и жените, че брат брата изоставаше, чичото – племенника, сестра – брата, а често и жената – мъжа cи; случваше се, макар и да изглежда невероятно, че бащи и майки отбягваха да навестяват и наглеждат болните си чеда, като да им бяха чужди“;
  ‣ По време на чумата, поразила Брунсуик през 1509 г., съвременник твърди: „Много безсърдечни хора прогонват от дома си болните си деца и прислужници, изхвърлят ги на улицата, изоставят ги на злощастната им участ“;
  ‣ Даниел Дефо пише за Лондон през 1665 г.: „Времето бе такова, личната сигурност на всеки един беше така застрашена, че те не можеха да съжаляват за нещастието на другите... Самосъхранението наистина изглеждаше да е станало единственото правило на поведение. Деца бягаха от родителите си, когато те изнемогваха в жестоки страдания. А в някои семейства, макар и не толкова често, родители изоставяха децата си“;
  ‣ Същото се повтаря в Марсилия през 1720 г. Доказателство е това свидетелство за изоставените деца: „Бяха деца, които безчовечни родители, у които ужасът от болестта бе задушил всякакви естествени чувства, изхвърляха навън само с някакви стари дрипи за завивка, като с тази варварска жестокост ставаха убийци на онези, на които доскоро се хвалеха, че са дали живот“ [20].
  
  Пояснение:
  Брюж (Bruges на френски), Брюге (Brugge, на нидерландски) – град в Белгия.
  Каноник – църковна длъжност, напр. в Католическата църква.
  Авиньон (Avignon) – град в Югоизточна Франция.
  Джовани Бокачо (1313 – 1375) – италиански писател, автор на безсмъртното произведение „Декамерон“ („Il Decamerone“, 1472).
  Брунсуик – от контекста не се разбира точно за кой град с такова название става дума.
  Даниел Дефо (1660 – 1731) – английски писател, автор на романа „Робинзон Крузо“ („Robinson Crusoe“, 1719).
  Марсилия (Marseille) – град Югоизточна Франция.
  
  Несигурността е колкото величина, характеризираща състоянието на човека, толкова и наша насъщна черта. Тя е общото между нас хората, което ни прави еднакви в нещо съкровено и лично. Несигурността много повече от сигурността е базисната, същностната, изходната и водеща величина.
  В своето изследване „Нощта през Средновековието“ (2000), историкът Цочо Бояджиев (1951) пише за опозицията между „ден“ и „нощ“ в средните векове:
   „Двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. „Ден“ е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът „нощ“. Първият назовава едно архитипично състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, „нощ“ е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция. „Нощ“ е субектът на разпознаването, „ден“ – средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за деня, без да премисляме нощта, ала не можем да мислим нощта по друг начин освен като „другото“ на деня“ [21].
  
  Пояснение:
  Архитип (по-често архетип) – първообраз, оригинал, първоначален модел, изконен тип.
  Акциденция – философски термин, въведен от гениалния древногръцки философ Аристотел (около 384 г. пр.Хр. – 322 г. пр.Хр.), обозначаващ случайно, почти винаги несъществено, изменчиво, временно свойство на предмета. Акциденцията се противопоставя на същността (субстанцията) на предмета, т.е. на същественото, неизменното, постоянното и закономерно свойство на този предмет.
  
  Ще си позволим да представим отново горния цитат, като заменя в него „ден“ с „несигурност“, а „нощ“ със „сигурност“, защото това, което се получава след замяната, е великолепен начин да се покаже първозначността на „несигурността“ и акциденцентността на „сигурността“:
  Двата противопоставени термина не са от един и същ порядък. „Несигурност“ е, тъй да се каже, явният, парадигмалният термин, нормативният израз, спрямо който се обозначава и изявява терминът „сигурност“. Първият назовава едно архитипично състояние на съществуващото. Той няма защо да бъде специфициран или разпознаван чрез друго. Той обозначава самата субстанция. Обратно, „сигурност“ е название, което се открива единствено чрез сравнение. То е название за другост, т.е. в най-добрия случай за акциденция. „Сигурност“ е субектът на разпознаването, „несигурност“ – средството или хоризонтът, от който последното се осъществява. Това отношение не е реципрочно. Ние можем да говорим за несигурността, без да премисляме сигурността, ала не можем да мислим сигурността по друг начин освен като „другото“ на несигурността“.
  
  В несигурността, за разлика от сигурността, винаги преобладава не статиката, а динамиката; нелинейността, а не линейността. Тя поражда импулси за действие, съпротивлява се срещу статуквото, срещу пряката и непреодолима връзка между причина и следствие.
  Както казва белгийския учен-физикохимик от руски произход Иля Пригожин (1917 – 2003): „В равновесието материята е сляпа, а извън равновесието тя проглежда“ [22].
  Американският учен от чешки произход Карл Дойч (1912 – 1992) пише за друг един своеобразен закон на Паркинсон за националната сигурност: Чувството за несигурност на една нация нараства успоредно с нейната сила/мощ [power] [23]. Колкото повече мерки за да гарантира своята сигурност предприема тя, толкова по-несигурна се чувства. Като всеки друг „закон“, и този е парадоксална интерпретация на отлично познат факт. Чувството за несигурност зависи и от реалните заплахи, и от начина, по който системата ги усеща, възприема, оценява, асимилира. Страхуващият се едва ли ще спре да се страхува, ако му кажем само: „Няма нищо страшно!“.
  
  Пояснение:
  Закон(и) на Паркинсон са афоризми относно управлението на хора, процеси и ресурси. Формулирани са за първи път като хумористично есе в списание „Икономист“ през 1955 г. от британския историк и писател Сирил Норткот Паркинсон (1909 – 1993).
  
  Арнолд Уолфърс различава субективна и обективна сигурност, като обективната сигурност се свързва с отсъствието на заплаха [за ценностите на системата], а субективната – с отсъствието на страх от заплаха [че тези ценности ще бъдат атакувани]. За да има истинска сигурност, трябва да са налице и обективната, и субективната сигурност [24, 25]. Уолфърс изтъква също така, че сигурността има редица общи елементи с благосъстоянието, измерващо количеството на материалното богатство на нацията, и със силата, представляваща умението на нацията да контролира действията на другите. Острата чувствителност на нацията към собствената сигурност и обвързаността на сигурността с нейните базисни ценности, е в състояние „да задейства широка гама от почти пълна несигурност или усещане за несигурност на единия полюс до почти пълна сигурност или липса на страх на другия полюс“ [26].
  Щом сигурността е субективно усещане, колко сигурност е потребна, за да се чувства нацията сигурна? С манипулации, заплахи, внушения може да се понижи рязко усещането за сигурност. Как тогава да се определи кога обществото е настина сигурно? То лесно може да бъде тласнато в грешна посока – да търси повече сигурност, отколкото му е необходима. Или да преглътне всичко с мисълта – да става каквото ще, да правят каквото щат, само мир да е! С други думи, единственото, което запазва своята ценност тогава е мирът. Мирът като съгласие да се живее в по-малко сигурност, само и само да се избегне войната.
  
  Обществото, особено общество като българското, с голяма степен на приближение може да се оприличи на жабата, пусната във вода, която се довежда до кипене. При бавно подгряване, т.е. при бавно нарастваща несигурност, жабата може да бъде сварена, защото тя постоянно ще се стреми да изравнява температурата на тялото си с тази на водата (т.е. ще се приспособява към все по-растящата несигурност). А не се ли убедихме вече, че българският народ е в състояние да се адаптира към все по-високи нива на несигурност!? Обикновеният българин може да оцелее при ситуации и процеси, при които един обикновен западноевропеец просто не би издържал.
  Нека продължим „експеримента“ с жабата. Ако бъде хвърлена в нагрята вече вода, то тя или веднага ще изскочи, ако водата е под определена температура, или просто ще умре, ако водата е над определена температура, дори тази температура да е по-ниска от температурата, която жабата е в състояние да издържи при постепенно нагряване. Следователно, при шоково попадане в ситуация на несигурност има реална опасност нашето общество да колабира. В случай че бъдем ударени, не дай Боже, от терористичен акт, дали народът ни ще го посрещне без да падне на колене, без да се разпаднат жизнено важни структури в страната (напр. транспортът, образованието, финансите)?
  При шоково възникнала кризисна ситуация се изисква качествено друг тип поведение – обществото да не се паникьоса, да се мобилизира, да покаже, че няма да позволи на тероризма да го пречупи, да го сломи, да го премоделира. А такова поведение се възпитава, то не разчита само на традиции, обичаи и интуиция. Кризисното мислене и кризисното поведение не са първосигнални. Те се изграждат търпеливо и ежедневно, за тях обществото се подготвя дълго, с него се работи предварително, докато е време.
  Сигурността е удивително понятие, а не само прехрана на онези, които се смятат за естествени притежатели на монопола над това понятие и нямат сили или желание да следят и да осмислят всички промени, които настъпват в подхода и схващането в глобалната политика и съвременната наука към научната категория Сигурност.
  
  ДИЛЕМА НА (НЕ)СИГУРНОСТТА е такова състояние, при което мерките за укрепване на сигурността на една държава не водят до увеличаване на нейната сигурност, защото предизвикват ответни мерки на другата държава. Понятието е въведено през 1950 г. от Джон Херц с наименованието „Дилема на сигурността“.
  ДИЛЕМАТА НА (НЕ)СИГУРНОСТТА може да се формулира и така: В общия случай не е вярно, че когато една система (държава) инвестира в своята сигурност (увеличава ресурсите, полага усилия за нейната защита), то тя задължително получава повече сигурност (т.е. инвестициите в сигурността невинаги водят до повече сигурност).
  Или както американският учен в областта на международната политика Робърт Джървис (1940 – 2021) дешифрира Дилемата на (не)сигурността в нейното традиционно схващане: „Нарастването на сигурността на една държава намалява сигурността на другите държави“ [27].
  Но според германския учен в политическите науки Холдер Мьолдер (Holger Mölder, 1942) в постмодерната система за сигурност ние сме изправени пред кооперативната дилема на сигурността от периода след Студената война, която може да се дефинира така: „Тъй като някои държави се стремят да си сътрудничат за намаляване на своите страхове, свързани със сигурността, това може да понижи сигурността на тези и останалите държави, ако някоя страна остане извън споразуменията за кооперативна сигурност“ [28].
  Ще илюстрирамe смисъла на Дилемата на (не)сигурността по следния начин. Нека имаме две държави – А и B – и нека предположим, че държавата А оценява (подчертавамe – „оценява” – това е преди всичко плод на нейното субективно възприятие) своята сигурност като недостатъчна в сравнение със сигурността на В, т.е. А се чувства в несигурност по отношение на В. Изхождайки от вероятността за най-лошия сценарий, А влага определени ресурси, за да постигне поне паритет на сигурността със своя опонент [и дори с известен запас от повече сигурност]. Държавата В обаче отказва да допусне, че целите на А са изцяло със защитен характер, затова оценява новия баланс като нарушен в нейна вреда и пристъпва към укрепване на своята сигурност, за да постигне паритет [и дори с известен запас от сигурност]. Като резултат и двете държави са изразходвали повече усилия за укрепване на сигурността си, отколкото в началото, без всъщност да са станали по-сигурни, защото срещу всяка от тях след тази стъпка стои противник, чиято мощ междувременно е нараснала.
  Нещо повече, спиралата се завърта за втори път. Отново е ред държавата А да отделя средства за сигурността си, защото смята, че В е променила едностранно баланса в своя изгода. След това и В прави същото. После отново А, и отново В... Стъпка след стъпка се пълзи – нагоре по спиралата на недоверието. Разходите на двете държави нарастват, а тяхната сигурност намалява, защото противникът им става все по-силен. Така се получава парадоксът, даващ същността на Дилемата на (не)сигурността: всяка от държавите се стреми да укрепи своята сигурност, обаче резултатът е противоположен – недоверието и ненадеждността на каналите за комуникация или изобщо отсъствието на такива канали, чрез които те да съобщят една на друга истинските си намерения и страхове, води до ситуация, когато и двете изпадат в капан на несигурността, т.е. чувстват се много по-несигурни, отколкото в началния момент.
  Липсата на доверие е главното, което носи несигурност и стрес, и превръща взаимните страхове и подозрения в самосбъдващо се предсказание. Дилемата на (не)сигурността е именно самосбъдващо се предсказание.
  Ето какво пише бившият британски външен министър сър Едуард Грей (1862 – 1933) за причините за Първата световна война: „Въоръжава ли се едната страна, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да остават беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията… Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат: това е, дето прави войната неизбежна“ [29].
  А според испанския дипломат Салвадор де Мадариага (1886 – 1978), председател на Комисията по разоръжаване на Обществото на Народите (ОН): „Народите не изпитват доверие един към друг не затова, че са въоръжени, те са въоръжени затова, че не изпитват доверие един към друг“ [30].
  Същото твърди и крупния американски учен в международните отношения Ханс Моргентау (1904 – 1979): „Хората не воюват защото имат оръжия. Те имат оръжия, защото смятат за необходимо да воюват“ [31].
  Горепосоченият вариант на Дилемата на (не)сигурността е в лабораторно чист (т.е. условен) вид, но и в реалността, като по Гойя, „сънят на разума ражда чудовища“ или, ако не чудовища, то поне страхове, водещи до преразход на материални и морални ресурси за защита от заплахи, които или не съществуват, или не са толкова остри и тревожни. И могат да бъдат урегулирани чрез добра воля, с мирни средства и при помощта на международни структури и процеси. Дилемата на (не)сигурността е ключово понятие за школата на политическия реализъм, за която ще стане дума в следващ Етюд.
  
  Пояснение:
  Франсиско Гоя (1746 – 1828) – забележителен испански художник, една от знаменитите му картини е „Сънят на разума ражда чудовища“ („El sueño de la razón produce monstruos“, 1797).
  
  СИГУРНОСТТА КАТО НЕГЕНТРОПИЯ
  
  Тук ще разгледаме един поучителен пример за това – на какво уникално явление, на каква потресаваща величина може да бъде еквивалент Сигурността.
  Както посочихме в Етюд 6, сигурността е благо, което притежава свойството умножаемост, синергетичност. А от това нейно фундаментално свойство като се премине към полето на символите, на знаците, на метафорите, може да се сложи началото на удивителни аналогии, които да помогнат за по-дълбокото вникване в същността на заобикалящия ни свят, на човешките общности, на международните отношения и на самата нея – най-прекрасното от прекрасните понятия – сигурността.
  
  Впрочем, ние постоянно прехвърляме мостове към други науки. Тук само с познавателна и илюстративна цел и с приемлива степен на условност, ще разгледаме несигурността и сигурността в социалните системи (в частност в системите за национална и за международна сигурност) като величини, аналогични съответно на ентропията и негентропията във физическите процеси.
  Основното понятие в случая е „ентропия“. Именно за ентропията ще стане дума най-напред.
Научните открития на великия английски математик и физик Исак Нютон (1642 – 1727), шотландския физик и математик Джеймз Максуел (1831 – 1879), блестящия германски физик Алберт Айнщайн (1879 – 1955) и цяла плеяда гении на Запада, допринасят за физическото, менталното, психологическото и цивилизационното схващане за Времето като Стрела да се „съгласува“ с т.нар. термодинамична стрела на времето – нарастването на ентропията. Стрелата на термодинамичното време е свързана със стрелата на космологичното време, която се основава на разширяването на нашата вселена [32].
  
  Пояснение:
  Ментален – отнасящ се до всичко, което се става в ума на човека.
  Космология – теорията за едромащабната структура и история на Вселената, по-специално за нейния произход и еволюция.
  
  Понятието „ентропия“ е въведено за първи път през 1865 г. в термодинамиката от германския математик и физик Рудолф Клаузиус (1822 – 1888) като величина, определяща необратимото разсейване на енергия. Без да навлизаме по-сериозно във физиката, ще посочим, че ентропията е функция на състоянието на една система, с която се измерва безпорядъкът в нея, т.е. ентропията е мяра за безпорядъка в системата [33]. Теориите на вероятностите и на информацията също използват понятието „ентропия“ [34].
  Понятието „негентропия“ е образувано чрез отрицателна представка „нег“ пред „ентропия“, т.е. може да се преведе като „отрицателна ентропия“. Именно понятието „отрицателна ентропия“ е въведено за пръв път през 1943 г. от австрийския физик Ервин Шрьодингер (1887 – 1961). По-късно френският и американски физик Леон Брилюен (1889 – 1969) употребява „негентропия“ вместо „отрицателна ентропия“ [35]. Ако ентропията е мяра за безпорядъка в системата, то негентропията е мяра за порядъка в системата.
  За физическия свят, от който сме частици и ние, са в сила т.нар. Първи и Втори закон на термодинамиката.
  Далеч по-известен и разбираем е Първият закон на термодинамиката – за съхраняването на енергията (E): E = const. Всеки помни нещо от това, че енергията не се създава и не се унищожава, а само преминава от един вид в друг.
  Английският физик Джеймс Джаул (1818 – 1889) формулира този закон през 1842 г. така: „Във всяка изолирана система енергията остава постоянна“.
  
  Пояснение:
  Всъщност този закон твърди, че енергията, която влиза в една термодинамична система, е равна на енергията, която излиза от нея, плюс вътрешната енергия на системата.
  
  Освен Първия закон, за физическия ни свят е в сила и т.нар. Втори закон на термодинамиката – за нарастването на ентропията (S).
  Ако обозначим с dS промяната на ентропията, то Вторият закон на термодинамиката се записва така: dS ≥ 0 [36], което ще рече, че ентропията е величина, която никога не намалява. Това неравенство е валидно за всяка една изолирана система, т.е. такава система, която не обменя с околната среда нито вещество, нито енергия [можем да добавим – и информация].
  Ако процесите в системата са обратими, имаме равенство dS = 0 и ентропията е постоянна; а ако те са необратими – каквито всъщност и за жалост са реалните физически процеси – имаме неравенство dS > 0, т.е. ентропията в изолираните системи винаги нараства.
  По нечия воля (на Бога, на външен за този свят Разум, което може би е едно и също) или като резултат от нелепа Случайност, нашата Вселена е обречена нейната ентропия да нараства, т.е. да нараства хаосът в нея. Драмата на Вселената ни е, че тя неизбежно се стреми към онова състояние на последното равновесие и най-големия безпорядък, при което ентропията достига своя максимум [37]. Краят на нашата Вселена изглежда предопределен. Като ентропийни създания, ние, човеците, носим в себе си същата орис на предопределения край. И животът ни е път към финалния акорд на последното равновесие и максималната ентропия.
  Именно тази термодинамична „стрела“ на времето кара немския физик Херман фон Хелмхолц (1821 – 1894) да възкликне: „Вселената върви към своята смърт!“ [38].
  А германският философ Освалд Шпенглер (1880 – 1936) проронва с горчивина: „Краят на света като завършване на едно вътрешно необходимо развитие – това е залезът на боговете, това означава всъщност теорията на ентропията като последна, като нерелигиозна форма на мита“ [39].
  Неизбежността на съдбата не означава примирение с нея. Нашият свят не може да спре растежа на ентропията (а значи на хаоса), но може да направи този растеж много по-бавен и да отдалечи в необозримото бъдеще предвещавания си и предизвестен разпад. През Студената война, сянката на ядрения сблъсък няколко пъти надвисваше над човечеството. Най-зловеща бе тя през 1962 г., по време на Карибската криза. Подобен сблъсък би довел до взривно нарастване на хаоса на Земята и нейната ентропия. Тогава само разумът и търпението на Джон Кенеди и Никита Хрушчов предотвратиха настъпването на планетарната катастрофа.
  
  Пояснение:
  Карибска криза (1962 г.) – извънредна по своето напрежение конфронтация между Съветския съюз и САЩ, свързана с решението на Съветския съюз да разположи ядрени ракети в Куба. Започва на 14.10.1962 г., когато разузнавателен самолет на САЩ открива край кубинското село Сан Кристобал съветски ракети със среден обсег Р-12. В острия дипломатически сблъсък между САЩ и Съветския съюз кризата изправя света за първи и последен път пред атомна война с непрогнозируеми последици. Конфликтът продължава 13 дни и завършва на 28.10.1962 г. със съгласието на Съветския съюз да започне демонтирането на ракетите.
  Джон Кенеди (1917 – 1963) – 35-ят президент на САЩ (1961 – 1963), убит на 22 ноември 1963 г. в Далас, Тексас.
  Никита Хрушчов (1894 – 1971) – Първи секретар на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз (1953 – 1964) и Председател на Съвета на министрите (1958 – 1964).
  
  Нека посочим лъч надежда в този ентропиен апокалипсис. Все пак в горния си вид Вторият закон се отнася за изолирани системи. Ако една система А е неизолирана и заедно с друга система В образуват изолираната система С = A + B с ентропия, равна на сумата от ентропиите на двете системи:
  dSC = dSA + dSB,
  тогава Вторият закон за С се записва по познатия начин:
  dSC ≥ 0.
  За промяната dSA на ентропията на системата А, обаче, нищо определено не може да се каже, тя зависи от промяната dSB на ентропията на системата В. Не се изключва възможността дори dSA да е отрицателна, т.е. ентропията на системата А да намалява и в нея да нараства редът.
  Принципът на компенсацията на ентропията гласи: „Ентропията на системата може да бъде намалена само когато системата взаимодейства с друга или с други системи така, че в процеса на взаимодействието протича компенсиращо увеличение на ентропията“ [40]. Нарастването на ентропията може да се компенсира само с износ на ентропия, което е равносилно с внос на негентропия.
  Ако ентропията се свързва с безпорядъка, с хаоса, то тогава е логично, че негентропията може да се свърже с порядъка, със самооранизирането. Живата система трябва да се бори срещу своето дезорганизиране и разпадане чрез самоорганизиране и подреждане, което означава да си импортира (внася) негентропия, а това именно означава самоорганизиране [41].
  Така че, за да поддържа собствената си ентропия на ниско ниво, живата система трябва да експортира (изнася) ентропия.
  Чрез понятието „негентропия“ Ервин Шрьодингер изразява тази идея по следния начин: „Живата система импортира негентропия за да се самосъхрани“ [42].
  Димитър Йончев пише: „Известен е законът на термодинамиката, съгласно който намаляването на ентропията на една система изисква върху нея да бъдат приложени сили или, което е същото, оставена сама на себе си една система повишава ентропията си... За да се намали ентропията в една система, тя трябва да обменя енергия с външната среда“ [43].
  Френският икономист, писател и политик Жак Атали (1943) смята, че „от определена гледна точка човек може да се развива и възпроизвежда, само ако нарастването на негентропията в него е компенсирано от нарастването на ентропийния безпорядък във външната среда. С други думи, социалното възпроизвеждане е обратно на естествената еволюция, т.е. на нарастването на ентропията; но ентропията в отворена система може да намалява от нарастване на информацията, а не само с използване на енергия. „Животът се храни с отрицателна ентропия, казва Шрьодингер и по такъв начин той (животът) възниква от невероятното“ [44].
  Следователно единственият начин една сложна, самоорганизираща се, динамична система малко да се подреди, малко да си проясни преспективите на своето съществуване е да си внася материя, енергия, информация или негентропия отвън, а това става чрез обмен. В система, която не обменя материя, енергия, информация или негентропия, много бързо нараства ентропията, т.е. нарастват хаосът, безпорядъкът, дезориентацията, загубата на ценности.
  Що се отнася до нашата цивилизация, то ако съществува друга Вселена, освен нашата, и ако контактът с нея се окаже възможен, то тогава има надежда, че чрез този контакт общата ентропия и хаосът в родната Вселена ще започнат да намаляват, а нейният безпорядък ще започне да се превръща в ред. Това означава, че „термодинамиката не пречи във вселената да възникват области на ред и на организация, стига това локално увеличаване на реда да върви редом със създаването на по-съществено безредие другаде“ [45].
  Нека не си казваме, че това е прекалено слаба и чисто теоретична утеха. Тя идва, за да подскаже, че няма изначално обречена ситуация. В каквото и да било, дори в граничното, в екстремалното, кризисното състояние може да се открие възможност за по-добър изход, стига да се положат максимални усилия той да бъде намерен.
  Подобно състояние може да се окаже точка на бифуркация, за която говори големия учен и хуманист Иля Пригожин, към чиито идеи бихме могли да се насочим, ако този лъч надежда ни се стори твърде безнадежден. Чрез своя синтез на науката и философията той се стреми да докаже, че дори да изглежда обречена, за всяка една система има шанс чрез върховно усилие на самоорганизация, тя да избегне края на ентропийния максимум (наричан още „топлинна смърт“) и да премине към ново структурно състояние, позволяващо ѝ да оцелее. Така че при определени условия от хаоса може да се роди нов ред! [46].
  
  При пренасянето на понятия от физическите (мъртвите, неживите) системи към социалните (живите) системи, трябва да се отчита, че освен физическата енергия, те разполагат с други видове енергия – интелектуална, нравствена, морална, психическа, телепатична и други, някои от които още не са изследвани и техните полета и закони засега не са открити и изучени, а само по отделни феномени се предполага тяхното съществуване.
  
  Руският историк, географ и етнолог Лев Гумильов (1912 – 1992) смята, че в природата съществува етническо поле, подобно на електромагнитното и гравитационното, което се проявява не в индивидуалните реакции на отделните хора, а в колективната психология, въздействаща на индивида. Следователно според Лев Гумильов ние възприемаме етническото поле като етническа близост или обратното – като етническа чуждост и вероятно именно „благодарение на наличието на етническото поле не се разпадат на части етносите, които са разкъсани от историческата съдба и са подложени на въздействието на различните култури“ [47].
  Волята за живот на хората не е само инстинктивна, породена от вградената в тях програма за оцеляване на вида и продължаване на живота на този вид. Човекът не е изцяло подчинен на своите нагони, на биологическата си, инстинктивна програма, той е същество разумно, което може да си поставя цели и да се съпротивлява на Съдбата, за да я променя. В този смисъл човекът и общностите от хора имат вътрешни ресурси да внасят известни, непренебрежими корекции в физическите закони. Така например, Първият закон на термодинамиката може и да остава в сила, но към другите видове енергия, чийто сбор е константа, трябва да се добавят изредените по-горе допълнителни видове енергия. Също така ентропията може винаги да нараства, но човекът и човешките общности, сложните, самоорганизиращи се социални системи могат да влияят върху протичащото в тях производство на ентропия. Ако неживата материя е подчинена на закона за нарастване на ентропията, живата материя има и антиентропийни свойства [48].
  Отново Лев Гумильов говори за пасионарност, която е атрибут не на съзнанието, а на подсъзнанието и е важен признак, отразяващ спецификата на нервната дейност. Пасионарността е способност към енергични усилия и целенасочени свръхнапрежения и стремеж към изменение на обкръжението. Тя по някакъв, неразгадан начин е свързана с определено време и определено място, където се намира общността. Пасионарността не е само индивидуален, но и общностен признак. Когато пасионариите са много, общността (етносът) е готова да преследва високи, дори непостижими цели и идеали, способна е на високи постижения, промяна на съдбата си. Пасионариите, хората с повишена пасионарност, са тези, които тласкат историята, а народите с висока пасионарност побеждават и остават в световните анали [49].
  Живата система може да извлича от средата негентропия, т.е. „отрицателна ентропия”: „Отрицателната ентропия е това, с което се храни [живият] организъм… Същественото в метаболизма е това, че на организма се удава да се освобождава от цялата тази ентропия, която той е принуден да произвежда, докато е жив [50]. Известният унгарски философ и изследовател на системите Ервин Ласло (1932) пише: „Живите системи са удивителни, те не се стремят към равновесие като класическите системи, а се поддържат в невероятното си състояние далеч от химическото и термално равновесие, като непрекъснато обновяват енергията и материята, които изразходват, с прясна енергия и материя от своята среда. (Според физиците те балансират положителната ентропия, която пораждат вътрешно, като внасят отрицателна ентропия от околната си среда)“ [51].
  Руският религиозен философ Николай Лоски (1870 – 1965) е на мнение, че „материята е производна от висшето битие, способно да произвежда и други видове действителност, освен материята... Законът за ентропията би трябвало да се формулира с ограничение, а именно с указване, че той има значение само за безжизнената [т.е. неживата] среда... Живият организъм превръща хаотичните движения в подредени, имащи определена посока“ [52].
  Германският биолог Айке Либерт (1928 – 2003) дава следното определение за живи организми: „Живи се наричат такива системи, които са способни самостоятелно да поддържат и да увеличават своята много висока степен на подреденост в среда с по-малка степен на подреденост. Такива процеси са процеси с отрицателна ентропия (негентропийни процеси)“ [53].
  Жизнените процеси или функции, които отличават живата система (същество) от неживата, са следните:
  ‣ поддържане на сравнително устойчиво стационарно състояние (самоподдържане или саморегулация) и то не чрез неподвижност на съставните си частици, а чрез периодичната им подмяна при съхраняване на общата им подредба (самообновяване);
  ‣ разпростиране на своята идентичност и върху околната материя, като я включва в себе си (растеж) и в нови, подобни на нея живи тела (размножаване или самовъзпроизвеждане);
  ‣ приемане отвън на свободна енергия (поток на енергията) и вещества (обмяна на веществата) и преобразуване вътре в себе си (вътрешна обмяна на веществата или метаболизъм);
  ‣ приемане на информация от околната среда (дразнимост) и реагиране на тази информация, съпроводени с промяна на жизнените процеси по подходящ начин (реактивност) [54].
  
  Никлас Луман дели социалните системи на три различни категории:
  ‣ „живи“ – те „съществуват в (и осъществяват своите операции директно чрез) посредниците, които се срещат в природата: температура, налягане, електрически импулси, протеини, вируси, бактерии и други живи организми“.
  ‣ „психични“ – при тях посредник е съзнанието, състоящо се „от съвкупността от мисли, чувства и емоции, доколкото индивидуалната система им придава значение и важност“.
  ‣ „социални“ – при тези системи посредници са комуникациите; „в своето производство на комуникации системите трансформират информацията в смисъл“ [55].
  
  Нека да поясним отново главната идея в този раздел:
  Един от най-продуктивните и прехвърлящи мостове към естествените науки (в случая към термодинамиката и статистическата физика) подходи е разглеждането на несигурността във всяка система (в частност в системата на международните отношения) като величина, аналогична на ентропията във физическите процеси. А това, своя страна, е все същото да се разглежда сигурността като аналог на негентропията и тя да се анализира с привличане на присъщите на негентропията характеристики и свойства.
  Ако се приеме, че несигурността е аналог на ентропията в системата на международните отношения, то при протичащите в тази система процеси тя ще нараства, или поне няма да намалява. И тогава точно физическата неизбежност, че нарастването на негентропията е равно на намаляването на ентропията на системата [56] и обратно нарастването на ентропията е равно на намаляването на негентропията на системата, всъщност отразява естествения факт за една система, че нарастването на нейната сигурност е равно на намаляването на нейната несигурност и обратно нарастването на нейната несигурност е равно на намаляването на нейната сигурност. Фактът, че в изолираните системи ентропията винаги нараства, а негентропията намалява, т.е. сигурността ѝ винаги намалява, а несигурността ѝ винаги нараства, за сложните самоорганизиращи се системи изглежда спорна и песимистична перспектива, но тя се доказва от цялата човешка история, чийто вечен спътник са конфликтите и войните
  Въоръжени с такъв възглед за несигурността, ще се опазим от безкритичната, заслепена вяра в издигани периодически възторжени, наивни или лицемерни призиви за вечен мир, основан ту на всеобщата любов, ту на комунистическата идея, ту на силата на правото, а не на правото на силата, ту на вярата в доброто, ту на общочовешките ценности на Михаил Горбачов. Една такава еуфория ни разтърси при падането на Берлинската стена, когато на изтормозените от блоковата конфронтация народи бе обещан примамлив, многообещаващ, мирен „Нов световен ред“. Тези, които твърдяха, че еуфорията ни е временна, че държавите все така имат не малко различни интереси, които ще отстояват на всяка цена, че абсолютната сигурност си остава химера и илюзия, бяха наричани скептици, песимисти, „изкопаеми“, какви ли още не. Със своя реализъм за пореден път те се оказаха прави.
  Голямата несигурност на блоковата конфронтация се взриви на безбройни конфликти и войни (етнически, религиозни, социални и други), разпадна се разпадна на десетки и стотици малки несигурности, чийто сбор започва да я надвишава многократно. Кутията на Пандора бе отворена. И от нея излетяха, изпълзяха, пръснаха се, понесоха се всевъзможни проблеми, тревоги, неопределености и опасности. Да, и Надеждата бе отново там, но този път твърде тиха и спотаена, свила се на дъното, загубила сякаш вярата в себе си. Светът стана неустойчив, динамичен, многовариантен и многоалтернативен. Това не можеше да не се случи, защото Системата за международна сигурност е сложна, самоорганизираща се система, с нелинейна динамика, под въздействие на съвкупност от фактори, които умножават не равномерно, а експоненциално нейната нестабилност и неравновесие, правят я недетерминирана и непредсказуема.
  
  Пояснение:
  Михаил Горбачов (1928 – 2022) – Президент на Съветския съюз (1990 – 1991), Председател на Върховния съвет на Съветския съюз (1989 – 1990), Председател на Президиума на Върховния съвет на Съветския съюз (1988 – 1989); Генерален секретар на Централния комитет на Съветския съюз (1986 – 1991). С идването си на власт Горбачов лансира концепцията на новото политическо мислене, в което се дава приоритет на общочовешките ценности над партийните, класовите, тясно националните и идеологическите.
  
  Пандора – героиня от древногръцката митология, изкуствено създадена смъртна жена. Любопитната Пандора тайно махнала капака един голям съд, плътно затворен с тежък капак, в който никой не знаел какво има и никой не се решавал да го отвори, тъй като на всички било известно, че това носи нещастия. Тогава по цялата земя се разпръснали нещастията, злините и болестите, които били затворени в него. Любопитно е, че и Надеждата била в този съд, но не излетяла, а останала на дъното му по волята на самия Зевс. А хората, които дотогава живеели щастливо, без да познават злото, сега били връхлетени от безброй злини. Оттук идва и значението на израза „кутия на Пандора“ като източник на беди
  
  Експоненциален ръст – в математиката нарастване на величина по геометрична прогресия.
  Геометричната прогресия е последователност от числа b1, b2, b3…, в която всеки следващ член в прогресията, започвайки от втория, се получава като предишният се умножи на едно постоянно число q (знаменател на прогресията), т.е. при b1≠0 и q≠0, имаме:
  b1, b2=b1q, b3=b2q или b3=b1q2, … bn=bn-1q или bn=b1qn-1.
  При експоненциалния ръст колкото по-голяма става величината, толкова по-бързо тя расте.
  
  Както при ентропията, илюзия е само да се надяваме, че можем да спрем окончателно и безвъзвратно нарастването на несигурността. Обаче това, към което трябва да се стремим, е да полагаме максимални усилия нейното нарастване да бъде с възможно най-бавни и поносими темпове.
  Това важи в пълна сила за (не)сигурността на България. Колкото и несигурност да се генерира във и от системата ни за национална сигурност, ако страната ни най-сетне положи искрени, съзнателни и настойчиви усилия да превърне своето членство в Европейския съюз в пълноправно и пълноценно, т.е. ако продължи:
  ‣ отварянето си за сметка на своята изолираност;
  ‣ демократизирането си – за сметка на засилващите се антидемократични тенденции;
  ‣ модернизирането си – за сметка на настъпващата примитивизация и цинизма и арогантното съдържание на езика и песните;
  ‣ европеизирането си – за сметка на ширещата се ориентализация,
  то така тя ще увеличи своите възможности и шансове чрез „обмен на вещество, енергия, информация и негентропия с друга отворена система“, да си „прелее“, да си имплантира сигурност отвън, а като общ резултат да намали своята обща несигурност, да спре нарастването на собствената си ентропия, т.е. несигурност, и да предотврати така свличането във всеобщ и дълбок социален, икономически и политически хаос.
  Но не бива да се забравя, че България попада в гравитационното поле на различни държави и системи, всяка със свои интереси и цели. Такава кристално чиста схема, когато ние се обединяваме с една държава или с група държави в рамките на система, от която да си имплантираме сигурност, за да намалим своята несигурност, може да бъде практически неосъществима. При неразумна външна политика, съществува голям риск да си привнесем не сигурност, а несигурност с което още повече да влошим нашия общ баланс.
  
  Да го кажем накратко още веднъж:
  Разглеждането на сигурността като негентропия и на несигурността като ентропия означава, че в нашия свят на обществени процеси, конфликти и кризи в дългосрочен план несигурността винаги ще нараства, а сигурността винаги ще намалява, като в нашите способности, действия и взаимоотношения ние можем само да влияем на скоростта на нарастването на несигурността и на намаляването на сигурността.
  Ако поведението ни е разумно и конструктивно, ако намираме начини да разрешаваме проблемите си мирно, да управляваме рисковете си ефективно, нашата несигурност ще нараства, а нашата сигурност ще намаляват с много по-умерени, позволяващи ни устойчива адаптация към тези техни промени темпове.
  
  СОЦИАЛНОТО СЪДЪРЖАНИЕ НА СИГУРНОСТТА В ТЕСЕН И В ШИРОК СМИСЪЛ
  
  Тук ще стане дума за количественото и качественото разбиране за социалната същност на сигурността.
  Доскоро социалната сигурност бе свързана със социалното положение на прослойките и отделните граждани, с бедността; измерваше се главно с количествени параметри, в една значителна степен бе количествена величина, така че материалното измерение на социалния статус беше определящо за мястото на човека в обществото.
  Обществото се разделяше на определени части – например на квинтили (квинтил – една пета, 1/5) по 20% и когато човек принадлежеше към един от тези квинтили, той споделяше общо-взето характерните за този квинтил дефицити и преимущества, защото като правило хората в определения квинтил бяха със сходен жизнен стандарт и имаха сходно материално положение, сходна социална култура, имаха сходно ниво на амбиции и сходен начин на живот, сходни социални шансове, сходни (съизмерими) перспективи и възможности за здравеопазване и образование, за сигурност и развитие. Ето защо количествените статистически измерения даваха с наистина значителна степен на точност качественото състояние на дадения индивид или дадена обществена прослойка.
  Ако по-рано Западът (същото важеше в някаквастепен за света на социализма) притежаваше социална структура, напомняща (ПЪЛНА) БЪЧВА С ВИНО, т.е. със силна, много широка и материално доста успешна средна класа, то сега дори (макар и доста по-бавно) на Запад социалната структура все повече заприличва на ОБЪРНАТА (ПРАЗНА) ЧАША ЗА ВИНО – горе изключително тясна прослойка (наричана) „олигарси“, после тънка, силно стеснена „средна класа“ и много широко и високо дъно от останалия народ...
  Днес количествените измерители служат все по-малко и по-ненадеждно като информация за реалното положение, за социалната сигурност на индивида. Едно е ако общественият разрез се дава чрез горните квинтили или други подобни „разбивки“ на обществото, друго е когато социалната структура се изражда в драстично разслоение 1%:9%:90%. Какво тогава дават количествените измерители и характеристики? Каква адекватна информация те ни носят? Какво е общото между различните обществени прослойки, които са сред тези 90%? Общото е само едно – че всички в тези 90% нямат надежден контрол над своята жизнена стратегия, намират се в ситуация на много висок риск и малка промяна на обстоятелствата може да доведе до значителен, стремителен срив в тяхното социално положение и те да започнат да „валят“ към социалното дъно.
  Сега на преден план излизат не количествените измерения на стандарта на живот, а качествените показатели – качество на живота, качество на човешкия потенциал, качество на управлението, качество на социалната политика, качество на здравеопазването, качество на образованието, качество на околната среда и др.
  Човек може да се намира в количествен план – като доходи, като имущество, като социални перспективи – в (относително) добро материално положение и въпреки това да не е в социална сигурност, да не е удовлетворен от и спокоен за живота си, защото тези доходи не му обезпечават качество на живот, „полагащо се“ според тяхното количество, защото вижда с все по-силно отчаяние, че държавата в България се проваля, че нещата в България не вървят добре и цели, структури, нравственост, социална общност се разпадат, че младите хора емигрират, че нараства броят на опростачените и чалгизираните, на двукраките дегенерати, че западат хигиенната култура и екологичните навици на населението, че намалява цената на човешкия живот и ценността на уважението към човека. Да не говорим, че дори много добрият материален статус, стабилните и сравнително високи доходи могат да не му помогнат – да го спасят от убийство при улични престрелки, от ограбване от престъпници, от нападение на детето му на улицата или за намирането на ефективно лечение, защото при темповете на спасяване на знаещите и можещите от България много близък е денят, когато дори на нормално заможния човек няма да има кой да направи нужната операция или друга медицинска интервенция, тъй като нашето здравеопазване умира с много по-бързи темпове (и това се видя с огромна сила по време на ковид-пандемията) от умирането на българския народ...
  Днес социалната сигурност е свързана с далеч по-обширни и повече аспекти на сигурността – т.нар. „меки“ аспекти на сигурността: здравеопазване, образование, култура, екология, управление и др. Това са много повече качествени, а не количествени аспекти, за които съответно са необходими различен тип измерители – качествени. А качествените измерители много по-трудно се дефинират и ... „измерват“.
  С други думи, социалната сигурност вече не е това, което беше, тя еволюира. И поради тази причина се търсят различни и ясни наименования за двете ѝ съдържания – количественото и качественото, т.е.:
  ‣ както за социалната сигурност, измервана количествено (по инерция и традиция тя продължава да се нарича обаче социална сигурност);
  ‣ така и за социалната сигурност, измервана качествено – на нея се дават названия като социумна, социетална (макар че „социетална“ се използва и в други два смисъла – „идентичностна“ и „гражданска“), обществена, гражданска.
  Превес като че ли взема съгласието, че:
  ‣ „количествената“ социална сигурност трябва да бъде наричана социална сигурност в тесен смисъл;
  ‣ „качествената“ социална сигурност трябва да бъде наричана социална сигурност в широк смисъл.
  Тази базисна конвенция за двете понятия е свързана със хващането, че обществото трябва много ясно да разбира за какво иде реч – когато му се каже, че се работи по неговата социумна, социетална, гражданска или др. сигурност, то би могло да не схваща за каква сигурност се говори, а това е недопустимо, доколкото социалната сигурност е много важна.
  Затова обществото трябва да знае, че се говори за социална сигурност.
  Разбира се, добавянето на характеристиките „в тесен смисъл“ и „в широк смисъл“ е нужно, когато става дума главно за стратегии, за политики, за програми за въздействие и управление.
  Но проблемът не е само в названията. Да беше само в названията, всъщност не би имало и особен проблем – с всяко название се привиква. Проблемът е, че тук имаме два коренно различни подхода на стратегиране и програмиране, на мислене и действие.
  
  ‣ Когато политиците разсъждават и планират в количествени параметри, то те използват най-вече простите действия на политическата аритметика – изваждане, деление, диференциране, като непрекъснато делят и разделят обществото, делят и разделят „постната“ пица на държавния бюджет.
  ‣ Когато политиците разсъждават и планират в качествени параметри, то те използват най-вече сложните действия на политическата висша математика – събиране, умножение, интегриране, т.е. те събират, а не изваждат, умножават, а не делят, интегрират, а не диференцират. Те най-напред се стремят да направят пицата по-голяма и „по-сочна“, а едва след това я делят – логично е, че всеки би предпочел да има една пета от голямата и „сочна“ пица, отколкото една трета от малката и „постна“ пица..
  
  ‣ Когато политиците разсъждават и планират в количествени параметри, то те имат рàзходно мислене – за тях средствата за образование, здравеопазване, наука, отбрана, екология, социални плащания, младежи, майки с деца са досадни разходи, които няма как да бъдат икономисани, но ако може, ще бъдат орязани.
  ‣ Когато политиците разсъждават и планират в качествени параметри, то те имат инвестиционно мислене – за тях средствата за образование, здравеопазване, наука, отбрана, екология, социални плащания, младежи, майки с деца не са досадни разходи, а инвестиции – инвестиции в по-доброто бъдеще на държавата и обществото.
  
  От началото на прехода към демокрация през 1989 г. и досега нашите политици действат само на базата на количественото, „разходно“ мислене, затова нашето общество няма дори бегла представа какво значи качественото, инвестиционно политическо мислене.
  А подобно „разходно“ мислене и още повече поведение е неефективно, деструктивно, контрапродуктивно, късогледо и противоестествено. То е изключително безсперспективно и опасно действие – да го кажем метафорично – по Закона на лошата глутница вълци.
  Ето накратко как действа този Закон.
  
  ‣ Нека в лошата глутница вълците са 10 на брой и за прехраната им елените са също 10. Следователно за всеки вълк се пада по 1 елен.
  Вследствие на някакви причини, обаче, елените стават 8.
  Лошата глутница изяжда тогава 2 от вълците и отново за всеки вълк се пада по 1 елен.
  Но заедно с това вътре в глутницата силно нараства недоверието, всеки знае, че утре може да дойде неговият ред да бъде изяден, ето защо всеки дири алтернативни пътища за оцеляване или мисли как да намали броя на вълците в глутницата не за негова сметка.
  Така лошата глутница решава в краткосрочен план своя проблем с прехраната си, но в дългосрочен тя отслабва и става уязвима спрямо конкурентните глутници.
  
  ‣ Добрата глутница вълци има коренно различно, алтернативно е поведение.
  Нека и при нея вълците са 10 и елените са 10. Нека и при нея поради някаква причина елените стават 8.
  Добрата глутница обаче се мобилизира, сплотява се, полага максимални усилия да разшири своя ареал, така че в него да влязат още елени и в даден момент отново за всеки вълк има по 1 елен.
  Но в глутницата се изработва дух на солидарност и сътрудничество, всеки вълк се стреми да направи максималното за глутницата и по този начин – и за себе си. Глутницата става по-силна и по-конкурентно способна спрямо другите глутници, а освен това с разширения ареал се увеличава и броят на елени – от 10, те стават 12.
  Добрата глутница не изяжда двата нови елена, а дава шанс на две от вълчетата да пораснат и така силата ѝ да се увеличи още повече.
  
  За жалост, както казват руснаците, лошият пример е заразителен и подобно поведение и подобно действие като това на лошата глутница стават модел за подражание, ключ към „успеха“ в обществото.
  Немалко отделни общности у нас действат по Закона на лошата глутница вълци. Отнемат на общността, на групата част от ресурса, с който тя разполага и вместо да се мобилизира и да си отстои този ресурс, тя просто „изяжда“ някои от своите членове и се самоутешава, че е запазила статуквото.
  Проблемът, обаче, в никакъв случай не е само български.
  Постепенно в съвременното (дори в демократичното западно) общество бедните хора са наказвани
  не само С ТОВА, ЧЕ СА БЕДНИ – те живеят по-кратко и боледуват повече, имат по-нисък жизнен статус, лишени са от редица възможности, за чието постигане са необходими сериозни материални способности,
  но и ЗА ТОВА, ЧЕ СА БЕДНИ – те имат много по-малки шансове да получат качествено образование, добра работа, справедливо правосъдие, уважително отношение.
  Както (до)казва индийският икономист Амартя Сен (1933), бедността не е свързана с количеството блага, а се определя от социално обусловените възможности на хората да получат достъп до тези блага, затова в социалната реалност и на най-богатите западни държави бедността е задължителен елемент („структурна бедност“).
  
  
  Литература:
  1. Nye, Joseph S. Jr. The Case for Deep Engagement. // Foreign Affairs, 1995, Vol. 74, No 4, p. 91.
  2. Проданов, Васил. Вътрешната сигурност и националната държава. // Военен журнал, 1995, № 2, с. 9.
  3. Стефанов, Георги. Международната сигурност. София: Сиела, 1997, с. 9.
  4. Huysmans, Jef. Security! What Do You Mean? From Concept to Thick Signifier.//European Journal of International Relations, 1998, Vol. 4, Nо 2, p. 233.
  5. Burton, John W. Conflict Prevention as a Political System. – In: Vasquez, John A., James Turner Johnson, Sanford Jaffe, Linda Stamato (ed.). Beyond Confrontation. Learning Conflict Resolution in the Post-Cold War Era, Ann Arbor: The University of Michigan Press, 1995, p. 120.
  6. Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност. София: Кибеа, 2001, 80 – 146.
  7. Ibid., 82 – 84.
  8. Толстой, Лев. Ана Каренина, Т. 1. София: Вестникарска група България, 2009, с. 5.
  9. Йончев, Димитър. Равнища на сигурност, София: Нов български университет, 2008, с. 34.
  10. Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност, ibid., 84 – 86.
  11. Маслоу, Ейбрахам. Мотивация и личност, ibid., с. 86.
  12. Бел, Даниел. Културните противоречия на капитализма. София: Народна култура, 1994, с. 347.
  13. Инглхарт, Рональд. Постмодерн: меняющиеся ценности и изменяющиеся общества. // Полис, 1997, № 4, 17 – 18.
  14. Ibid., с. 20.
  15. Кинг, Майкъл, Крис Торнхил. Никлас Луман за правото и политиката. София.: Св. Климент Охридски, 2008, 10 – 11, с. 18.
  16. Гомес, Франсиско Хосе. Богове, храмове и оракули. Вярвания, култове и гадателства във великите цивилизации от миналото. София: Сиела, 2008, с. 18.
  17. Хънтингтън, Самюъл П. Реформиране на гражданско-военните отношения. // Демократически преглед, 1996, № 6 – 7, с. 247.
  18. Хънтингтън, Самюъл П. Западът и сблъсъкът на цивилизациите. – Във: Наков, Н. (съст.). Войната и мирът XXI век (Някои политически аспекти). София: Св. Георги Победоносец, 1996, с. 11.
  19. Градев, Дончо. Социална психология на масовото поведение. София: Св. Климент Охридски, 1995, с. 106, 127 – 128, с. 132, 134.
  20. Делюмо, Жан. Страхът в Западния свят (XIV – XVIII век). Един обсаден град. София: Рива, 2002, 185 – 186.
  21. Бояджиев, Цочо. Нощта през Средновековието. София: София – Р, 2000, с. 22.
  22. Пригожин, Илья. Философия нестабильности. // Вопросы философии, 1991, № 6, с. 50.
  23. Deutsch, Karl W. The Analysis of International Relations. Englewood Cliffs, NJ: Prentice-Hall, Inc., Harvard University, 1968, p. 88.
  24. Wolfers, Arnold. National Security as an Ambiguous Symbol. // Political Science Quarterly, 1952, Vol. 67, No 4, p. 485.
  25. Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder, CO: Lynne Rienner, 1998, p. 30.
  26. Wolfers, Arnold, ibid., 484 – 485.
  27. Mölder, Holger. NATO’s Role in the Post-Modern European Security and the Experience of the Baltic Sea Region. // Baltic Security & Defence Review, 2006, Vol. 8, p. 15.
  28. Ibidem.
  29. Кенеди, Пол. Стратегия и дипломация 1870 – 1945. София: Св. Георги Победоносец, 1998, с. 145.
  30. Гаджиев, Камалудин. Геополитика. Москва: Международные отношения, 1997, 201 – 202.
  31. Morgenthau, Hans J. Politics among Nations. The Struggle for Power and Peace. Fourth Edition. New York: Alfred A. Knopf, 1954, р. 392.
  32. Рикар, Матийо, Трин Сюан Тхуан. Лотосът и квантът. Големият взрив и Просветлеността, София: Изток–Запад, 2005, 190 – 191.
  33. Рейф, Фредерик. Статистическая физика. Москва: Наука, 1977, с. 147.
  34. Математическая энциклопедия. Т. 5. Москва: Советская Энциклопедия, 1977, кол. 1003 – 1004.
  35. http://ru.wikipedia.org.
  36. Гроот, Сибрен Де, Петер Мазур. Неравновесная термодинамика. Москва: Мир, 1964, с. 19, 28.
  37. Рейф, Фредерик, ibid., с. 280.
  38. Рикар, Матийо, Трин Сюан Тхуан, ibid., с. 191.
  39. Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. Опит за морфология на световната история. Т. 1. Световноисторически перспективи. София: ЛИК, 1994, с. 522.
  40. Рейф, Фредерик. Статистическая физика, ibid., с. 282.
  41. http://ru.wikipedia.org.
  42. Ibidem.
  43. Йончев, Димитър, ibid., с. 34.
  44. Атали, Жак. Слово и средство. Освободената икономика. София: Аргес, 1994, с. 94.
  45. Рикар, Матийо, Трин Сюан Тхуан, ibid., с. 190.
  46. Вж. напр.: Пригожин, Илья, Изабелла Стенгерс. Порядок из хаоса. Новый диалог человека с природой. Москва: Прогресс, 1986.
  47. Гумилëв, Лев. Этногенез и биосфера земли. Москва: Айрис-пресс, 2004, с. 314, 318.
  48. Ibid., 331 – 332.
  49. Ibid., 275 – 334.
  50. http://ru.wikipedia.org.
  51. Ласло, Ервин. Раждането на новия свят. – Във: Брейдън, Грег, Джон Мейджър, Хосе Аргуелес, Ервин Ласло и др. Мистерията 2012. Прогнози, пророчества и възможности. Пловдив: Хермес, 2009, с. 110.
  52. http://ru.wikipedia.org.
5  3. Ibidem.
  54. http://mayamarkov.com/biology/b01_zhivot/b01_zhivot.htm.
  55. Кинг, Майкъл, Крис Торнхил, ibid., 10 – 12, с. 18.
  56. Атали, Жак, ibid., с. 67
  
  
  13.09.2023 г.