Доклад: "За предизвикателствата пред държавата, отбраната и отбранителната индустрия при съвременната еволюция на сигурността"
  Международна научна конференция „Решения и технологии за интелигентна отбрана”, 31 май 2012 година, Пловдив, в рамките на Специализирано изложение за военна техника „Хемус”-2012.
  Проф. д-р Николай Слатински, Военна академия „Г. С. Раковски”.
  

  В началото на ХХІ век човечеството навлезе в рисковото общество (Улрих Бек[1]), с присъщата за него мрежовизация на главните структури и водещите предизвикателства.
  Този радикален преход има две ключови измерения:
  ▪ От една страна, той се изразява в преминаване от гарантиране на сигурността (активна стратегия с главен фокус превенцията) към управление на рисковете (про-активна стратегия с главен фокус ранното сигнализиране).
  ▪ От друга страна, той се характеризира чрез необходимостта от трансформационна промяна на архитектурата на системите за сигурност и техните базисни институции - от йерархична (вертикална) организация към мрежова (хоризонтална) организация.
  Този еволюционен преход в стратегията и организацията на политиките и системите за сигурност и отбрана е съпроводен с еволюция в самото съдържание на сигурността. И обратно, еволюцията на сигурността носи нови предизвикателства за държавата като сложен механизъм за производство на сигурност и нейните институционални опори.
  Доскорошните теоретични модели и практически методи, ориентирани към баланса и статиката, базирани върху „твърдите” аспекти на силата и количествените критерии, следващи мислене „безопасност с цената на всичко и на всякаква цена”, фокусирани върху защитата и охраната; отстъпват място на нови теоретични модели и практически методи: ориентирани към динамиката и развитието, базирани върху „меките” аспекти на силата и качествените критерии, следващи мисленето за държавите като за отворени системи, чиято сигурност трябва да се постига ефикасно, но и ефективно - с намиране на щадящо другите социални системи съотношение между цели и ресурси, както и чрез адекватна и своевременна идентификация, анализ, оценка и управление на рисковете.
  Паралелно с това, човечеството премина към фаза на развитие, когато извънредните събития, кризите и рисковете, несигурността и неопределеността се настаниха трайно в ежедневието и постепенно се роди носталгия към отминалите времена на стабилността, безопасността, определеността и предвидимостта на събитията, към които сякаш бяхме привикнали и смятахме, че са ни гарантирани, че другояче изобщо не би могло да бъде.
  По-рано държавата, нейните йерархични институции, целите и приоритетите, законите, ресурсите й – всичко бе конструирано така, че да обслужва нормалността.
  А на не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация: почти невъзможна, смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във и от държавата ред. Бе регламентирано, че ако нещо такова се случи, Армията и другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден (не съвсем ясен и бегло описан в осмислени норми) режим на управление.
  Но в обществото на риска и серийно произвежданите несигурности, всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и до повишена несигурност, а това ще означава - до извънредна ситуация. Извънредността ще зачести, ще се превръща в норма, в правило. Кризите ще стават ежедневие. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността (не-нормалността), извънредността и редността (във-редността) започват да си разменят местата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна; докато извънредността започва да се реализира като обикновеност, да става и да бъде все по-честа, предсказуема, очаквана.
  Възниква въпросът: Какво при тази трансформация се случва с държавата, с нейните структури, закони и ресурси? Какво се случва с държавата при новата нормалност - на а-нормалността (или не-нормалността), при извънредността превръщаща се в редност?
  Независимо от протичащите процеси обаче, националната Държава запазва своята водеща роля като преди всичко сложен механизъм за производство на сигурност.
  Доскоро Държавата бе единственият производител на сигурност за обществото и гражданите. Което означаваше, че основната характеристика на сигурността бе нейното качество на благо. Това, че тя бе благо, означаваше, че от нея се ползват всички – т.е. държавата гарантираше сигурността на всички в някаква степен, в приемлив минимум.
  Ето защо за сигурността можеше да се запише С = Сб, където „б” означава благо.
  Със свиването на потенциала и функциите на националната Държава, тя, Държавата макар да остава основен, вече не е единственият производител на сигурност, защото в производството на сигурност се намесват и други àктори (актьори, играчи, субекти) – сред тях най-вече са частният бизнес, неправителствени организации, самоорганизации на гражданите и др. Поради това сигурността вече не е само благо, което се произвежда за всички, както бе казано, в някаква степен и в приемлив минимум. В сигурността се появява ново съдържание - елемент на услуга, за която действа пазарният принцип – всеки получава само толкова, колкото може да си купи (за колкото може да заплати).
  Затова за сигурността трябва да се запише С = Сб + Су, където „у” означава услуга.
  На преден план излиза въпросът за разумния баланс между двете съставляващи на сигурността –като благо и като услуга. Не се ли намери такъв баланс, с оттеглянето на държавата от ключови дейности и със засилващата се либерализация на икономиката, ще станем свидетели на увеличаване на съставляващата на сигурността като услуга и на намаляване на съставляващата като благо. Ако тази тенденция се съхрани, в нейния краен вариант съставляващата на сигурността като благо ще бъде пренебрежимо малка.
  Ето защо тогава ще стане възможно да се запише за сигурността С = Су, което ще значи, че в обезпечаването на сигурността ще действа монополно пазарният принцип. И тогава обществото и отделните граждани ще бъдат принудени да заделят все повече ресурси за своята сигурност, което на практика ще води до тяхната бърза и неотклонна декапитализация. Така оттеглянето на държавата от производството на сигурност ще се заплаща от обществото и гражданите с понижен обществен статус и влошен жизнен стандарт, а това ще води до още по-голямо социално разслоение. Именно затова, за да бъде съхранена Държавата като водещ механизъм за производство на сигурност, тя трябва да съхрани своята водеща, организираща и регулираща роля в трите базисни измерения на националната сигурност: политическото, военното и икономическото. В тези три измерения Държавата трябва да има мобилизиращо и определящо влияние.
  В постмодерното общество сигурността изживява многопланова, многоаспектна, многопластова трансформация. Тази еволюция се отразява в 10 направления и става все повече: „индивидуална”; „идентичностна”; „вътрешна”; „комплексна”; „мека”; „интеграционна”; „мрежова”; „информационна”; „рискова”; и „гражданска”.
  (1) Сигурността днес става все повече „индивидуална”, защото:
  Обществата и гражданите по-рано подкрепяха стратегии и политики, в резултат на които можеше да спечелят всички (държавата, обществото); сега те подкрепят повече стратегии и политики, в резултат на които може да спечели всеки (отделният индивид, гражданинът). Всеки иска да види своето „парче” от баницата „социална политика”, от баницата „здравеопазване”, „образование”, „борба с престъпността”; всеки пита – къде е е неговият интерес в тези стратегии и политики, къде е неговата сметка при тях?
  (2) Сигурността днес става все повече „идентичностна”, защото:
  В схващането за сигурността придобиват голяма относителна тежест аспекти и акценти, свързани с етноса и религията, паметта и историята, културата и традициите. Несъмнено, идентичността е последният рубеж, който общността и обществото ще са склонни да предадат – те могат да понесат размиването на държавата и държавността, на социалното и икономическото, но няма да се съгласят, няма да допуснат размиване на националното и културното (история, език, памет, религия, етнос, етос и традиции).
  (3) Сигурността днес става все повече „вътрешна”, защото:
  С намаляването на вероятността за военни конфликти, обект на които могат да станат демократичните страни, гражданите особено Европа, свиват своя стратегически хоризонт на страх, несигурност и уязвимост до границите на своите страни и свързват сигурността си с нейните вътрешни компоненти. За тези общества и граждани много по-важно, понякога и единственото важно е това, което се случва в собствените им държави и общества. Далеч на втори план остават мисии и задачи в далечни региони.
  (4) Сигурността днес става все повече „комплексна”, защото:
  Комплексността на сигурността, наричана понякога „широка сигурност” означава, че много повече аспекти и измерения на сигурността стават важни и приоритетни за държавата, обществото и гражданите – не само военната, външната и свързаната с борбата с престъпността, но и икономическата, финансовата, социалната, екологичната, етническата, религиозната, културната информационната, гражданската и редица други елементи на сигурността придобиват все по-голямо значение и по това как властта се справя с тяхното управление се съди за нейните способности да гарантира сигурността.
  (5) Сигурността днес става все повече „мека”, защото:
  Твърдите, силови аспекти на сигурността постепенно отстъпват място на меките, не-силови аспекти. Все по-важни стават за хората качествените, а не количествените аспекти на сигурността - напр. качеството на живота, образованието, здравеопазването, човешкия потенциал, околната среда, културата, морала, управлението. Държавите, вече не разчитат изключително на своята военна мощ, т.е. на твърдата сила. Те отдават голямо внимание на меката сила - на културата, на идеологията, образованието, и др.
  (6) Сигурността днес става все повече „интеграционна”, защото:
  Националната държава все по-трудно се справя сама с новите предизвикателства и рискове, опасности и заплахи. Затова тя трябва да се интегрира в система за колективна сигурност. Но удовлетвореността от членството в НАТО и ЕС не бива да води до излишно самоуспокоение. Постигнатото членство е само началото на дълъг и сложен процес и изисква постоянни усилия на държавата и цялото общество. Главният въпрос пред нашата външна политика и политиката ни за сигурност и отбрана сега е - как това членство да бъде пълноценно и пълноправно, как България да печели от него?
  (7) Сигурността днес става все повече „мрежова”, защото:
  Институциите в сферата на сигурността остават преобладаващо йерархични, но днес предизвикателствата стават мрежови и това налага промени в структурите и подходите, принципите и ресурсите. Навлизаме в ерата на мрежовизацията. Тя изисква различно мислене. Йерархичните структури преследват ресурсно ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което могат да правят. А мрежовите структури преследват целево ориентирани стратегии, т.е. стремят се да правят това, което трябва да правят.
  (8) Сигурността днес става все повече „информационна”, защото:
  Още преди три десетилетия Алвин Тофлър говореше за Третата вълнá - Вълната на информационното общество[2]. Днес, ние „преживяваме комуникационна революция. Новите комуникационни технологии са насочени към развитие на ... иновационни и ефективни форми на масови комуникации и обмен на информация между участни¬ците в комуникацията. Явлението „комуникация" все по-очевидно изли¬за на преден план, като придобива статут на главен обяснителен прин¬цип на социалните науки”[3]. Комуникационната и информационна революция поставя с особена сила въпроса за сигурността на информацията във всичките й аспекти (киберсигурността); повишава експоненциално ролята на количеството и качеството на информацията за самото функциониране на социума; въздейства върху политиката и икономиката на държавите.
  (9) Сигурността днес става все повече „рискова”, защото:
  Вълновата теория за развитие на обществата може се приложи и по отношение на сигурността. За кратък период, преминахме към Третата вълна на сигурността[4] - тази на риска. Първата бе Вълната на безопасността; а Втората - Вълната на сигурността.
  По-рано, по времето на Студената война, се стремяхме да защитим безопасността. Тогава ставаше дума основно за статика, т.е. за състояние, за стремеж към защитена безопасност. Т.е. всички усилия на системата бяха насочени главно към защита на безопасността. След това, до терористичните удари на 11 септември, ние се стремяхме да гарантираме сигурността. Ставаше дума за хибридно съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на процес, за стремеж към относителна сигурност. Т.е. всички усилия на системата бяха насочени главно към гарантиране на сигурността. Сега се стремим да управляваме рисковете - става дума за динамичен, сложен процес, в който е въвлечена системата и който трябва да се управлява, за да се постига определено ниво на минимизирани рискове. Т.е., всички усилия се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, то последиците ще бъдат изключително сериозни. А това значи да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.
  (10) Сигурността днес става все повече „гражданска”, защото:
  Една от водещите тенденции днес е засилващата се роля на природни, техногенни и антропогенни бедствия, аварии, катастрофи, др. извънредни ситуации (напр. пандемии) и потребността от нарастващи ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие, овладяване и ликвидиране на последиците.
  Извънредните ситуации попадат в т.нар. секюритизирани проблеми. Един проблем, засягащ сигурността (security problem), става насъщен проблем на сигурността, т.е. той се секюритизира (securitized problem), когато поражда качествени промени, които системата не може да преодолее без пълна мобилизация и структурни трансформации.
  Разглеждайки през призмата на извънредните ситуации ролята на държавата като сложен механизъм за производство на сигурност, ще акцентираме главно на следното:
  ▪ Досегашната държава е конструирана така, че да обслужва нормалността, а не-нормалността, както казахме, се възприема като изключение, като извънредна ситуация – екстремална и почти невъзможна. Но какво да правим днес, в обществото на риска, когато ако рискът се реализира, възниква извънредна ситуация, при която държавата изпада в криза. Несъмнено, че в мрежовизиращото се рисково общество, в обществото на серийно произвежданите несигурности, извънредността ще зачести и ще започне да се превръща в норма, в правило; че кризите ще бъдат наше ежедневие. Това несъмнено означава, че нормалността ще бъде изключение, ще става по-рядка, почти невъзможна.
  Оттук естествено следва, че цялата логика започва да се обръща, че извън-редността и (във)редността, че не-нормалността и нормалността си сменят местата. Което не може да не доведе до неизбежни промени в конструкцията на държавата, в институциите й, в нейните закони, процедури, ресурси и като цяло - в нейното досегашно функциониране.
  ▪ Извънредно положение може да настъпи при една от следните критични ситуации:
  1. Когато е нарушен политическият (конституционният, правният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това ще наречем Извънредност от Първи тип - извън установения конституционен (правно, законово гарантиран) ред.
  Досегашното законодателство се фокусира именно върху тази ситуация и описва как трябва да се реагира, ако тя настъпи. И по-скоро я споменава, без да изгражда нито съответната нормативна база, нито пък нужната институционална инфраструктура.