Светът на големия спорт има свои железни и трудно подлежащи на обжалване закони.
Мой колега в науката обича да казва, че всички спортове си имат свои достойнства, но понеже някои от тях са силно комерсиализирани и са станали повече бизнес, отколкото спорт, трябва да се подпомагат предимно останалите, лишени от прекомерно внимание от медиите спортове.
Аз по тези въпроси не съм специалист. И нямам илюзия, че спортът сега може да се разглежда както при социализма като пропаганда на достойнствата на строя и да бъде превръщан в бойно поле с гнилия свят на капитализма. Тогава спортът беше политика и някой (у нас и още повече в СССР) на голямо състезание постигаше значителен успех, тогава това се вещаеше като нагледно доказателство за неизбежната победа на социализма по пътя към комунизма. А ако се претърпяваше провал, то се правеха много тежки идеологически изводи и се налагаха тежки санкции, съпроводени с обвинения за едва ли не измяна на социалистическата идея и за поведение, несъвместимо със социалистичесикя морал. Помним как слабото представяне на националния отбор по футбол на световно първенство бе обект на тежка, фундаментална статия с жестоки укори „Докога ще се търпят недъзите в българския футбол?“ – уводна статия в органа на БКП вестник „Работническо дело“ от 13 юни 1970 г., чието авторство беше приписано после лично на другаря Тодор Живков.
При всички случаи, обаче, държавата трябва да има политика по отношение на спорта. Разбира се, раздаването пари на калпак или от прозореца на джипката, както правеше един злополучен и зле възпитан премиер, тотално опериран от стратегическо мислене, не е политика. А е пилеене на ресурси в името на патологично его.
Тук искам да кажа нещо по-конкретно с надеждата да бъда чут, а не за да водим дискусия под моя статус с лайкове или ругатни.
Радвам се, че донякъде и аз запалих своите Фейсбук приятели около големия успех на прекрасната наша шахматистка Нургюл Салимова. Следя партиите ѝ отдавна и виждах как тя израства, а още в началото на турнира за Световната купа в Баку се убедих, че тя е направила сериозен скок в развитието си.
Нургюл има такъв колосален талант, че може още дълго и на най-високо световно равнище да донася слава за страната ни.
Признавам си, че като някогашно пионерче, с което в Перник свързваха големи надежди в шаха, аз имам слабост към тази игра. Даже не просто слабост, а любов, която вече навлиза в седмото си десетилетие.
В същото време смятам, че шахматът стои особено сред другите спортове, защото е основно сблъсък на интелекти, на мозъци, на сиви вещества, на акъли... За мен няма друга толкова интелектуална, философска игра, която освен пренапрежение на ума е и спорт.
Нямам против никой друг спорт, но като много субективен човек си признавам, че успехите на Веселин Топалов и Антоанета Стефанова преди няколко години и сега на Нургюл Салимова, ме радват много повече като реклама на България от победите на щангисти, боксьори, борци и дори (не ми се сърдете!) футболисти – макар че ввече отдавна няма поводи за радост, свързани с футбола.
В България всеки разбира от футбол, но не всеки разбира от шах. И въпреки това огромното мнозинство българи силно преживяваха за Нургюл и поне за малко Нургюл практически обедини българската нация – гражданите ѝ, независимо от техния етнос и религия. Българската нация се състои от български граждани – това е националното, общото, а етносът, религията, това е личното, частното. Обществото не е просто сива маса от спасяващи се поединично индивиди, то е общество и е общОство, когато има общи неща, които ни осмислят и сплотяват като национална общност.
Покрай Нургюл получих много писма на лични и редица отзиви и коментари. Разбрах, че тя не е изолирано явление, а част от много талантливо поколение български момичета – шахматистки. Те всички имат нужда от подкрепа – от държавата, от бизнеса, от неправителствените организации, от обществото – от българите (българските граждани).
Техните имена като цяло са неизвестни, трудно е да имаш преки ТВ предавания от шахматни турнири. Тези момичета също могат да станат златни български момичета.
Покрай вълненията и емоциите на шахматните ни надежди в шаха при жените (а това са в общи линии все чудесни порастващи момичета), благодарение на Фейсбук и основно на една Фейсбук-приятелка, научих за наш младеж, който скоро ще стане на 18 години, а вече е гросмайстор!
Признавам си, макар да обичам шаха (любителски), аз не бях чувал за това момче.
Това е Момчил Петков. Да, той е гросмайстор от миналата година при мъжете!
През септември му предстои световно първенство за младежи до 20 години в Мексико.
Той също се нуждае от подкрепа – не само морална.
Научих, че от малък расте без баща (баща му е починал).
Разгледах доста от партиите на Момчил Петков на следения от мен сайт с архив от безброй партии.
Играта му е зряла, атрактивна, има всички основания да се надяваме, че Момчил Петков ще бъде ярка звезда на шахматния ни небосклон.
Удивителна и играта на най-младия български гросмайстор!
Даже на мен, като представител на едно доста по-възрастно поколение, звучи направо невероятно, че това все още непълнолетно момче е гросмайстор. Някога, в моето детство първите трима български гросмайстори – Милко Бобоцов, Георги Трингов и Никола Пъдевски – почти цяло десетилетие си оставаха единствените ни носители на най-високото международно звание. Докато най-сетне не се появи четвъртият наш гросмайстор Иван Радулов. Сега нямам представа колко българи са гросмайстори. Сигурно много. Донякъде звание „гросмайстор“ явно девалвира като цяло по света. И все пак това не омаловажава по никакъв начин постигнатото от Момчил Петков.
Той се нуждае от подкрепа, особено финансова. Дори в шахмата професионалният спорт е скъпо удоволствие. За екип, който да работи с гросмайстор Момчил Петков засега едва ли може да се мечтае. И все пак...
Ние видяхме, че дори суперзвездата ни Нургюл замина от България за Баку самичка. Да, там имаше кой да ѝ помага, но тази помощ бе повече емоционална, отколкото рационална.
Необходим е психолог (шахматът е психология!) – липсата на такъв за мен беше фатален в последната партия срещу рускинята. Нургюл влезе в нея в не най-добра кондиция именно в психологически план и който е следил коментарите ми във Фейсбук знае, че само след 7-8 хода аз вече виждах, че това ще е много тежка партия, инициативата бе в ръцете на Горячкина, само защото дебютът бе избран неправилно и бяха направени неточни ходове.
Небходим е специалист в ендшпилите. Тук – именно в ендшпилите – Нургюл изпусна Световната купа. След това се видя, че и младият ѝ съветник Ниджат Абасов демонстрира, че ендшпилът му е стратегическа уязвимост – в една от партиите срещу Фабиано Керуана,. Дано Нургюл получи помощ и подкрепа да разполага поне на най-важните турнири с екип от 2-3 души.
Но сега думата ми е за Момчил Петков! България разполага чрез него с изключително талантлив младеж, който може да достигне до върховете на световния шах, та дори и до самия връх, подобно на уникалния Веселин Топалов.
Надявам се, че ще се намерят можещи и знаещи хора, които да се притекат на помощ и да окажат така необходимата подкрепа.
Става дума за уникален талант. Той ще си пробие пътя сред големите, но днес шахът е силно подмладен, видяхме какъв фурор направи едно индийско хлапе в Баку. В световния шах на високо ниво е пълно с хлапета и юноши. Синтезът между млад, изобретателен, необременен и енергичен мозък и новите компютърни технологии превръщат младостта в най-силното за шахматиста време. Не както някога, когато достолепни мъже и жени господстваха в световния шах. [Поне на мен като дете и юноша те ми се виждаха доста възрастни!]
Момчил Петков има пред себе си 4-5 години, през които талантът и може би геният му могат да разцъфнат и да дадат невероятни плодове. Не бива пречка за това да са финансовите несгоди. Изпуснем ли тези години, България ще се лиши от този свой шахматен диамант – в смисъл, че тогава Момчил Петков ще е подробност от пейзажа, има твърде много и то много силин шахматисти, които са пълнеж в турнирите и се радват ако завършат поредния турнир на +1, т.е. да имат една победа повече от загубите.
И последно, днес животът в шахмата никак не е продължителен (говоря за способност да се играе на най-високо световно ниво). При мъжете това са 12-15 години, а при жените още по-малко – 8-10.
Ето защо и Момчил Петков, и Нургюл Салимова и талантливите ни шахматни момичета, и талантливите ни шахматни момчета (не се съмнявам, че има поне още 2-3 поне такива младежи) се нуждаят от рамо – организационно, финансово, психологическо и професионално – именно сега. Само това може да донесе на България огромни успехи в шахмата. И да направи възможно отново двете световни титли – при мъжете и при жените да бъдат български, както бе когато световни шампиони бяха Веселин Топалов и Антоанета Стефанова. Освен СССР и Китай май няма друга държава в света, която да е притежавала по едно и също време световните шахматни корони и в мъжкия, и в женския шах.
България отново може да ги притежава. Но това много трудно ще стане без помощта и съпричастността на държавата, бизнеса, неправителствените организации и обществото ни.

...

Остана да кажа само, че всеки, който желае да помогне на гросмайстор Момчил Петков, може да намери начин да стигне до него или пък да ми пише на мен.
Аз някога активно помагах да се събират пари за трансплантации, тежки операции, скъпи лекарства, деца с увреждания и никога парите, които бяха предоставяни, не минаваха през мен – дарителите и помагащите получаваха пряк контакт с онези, на които желаят да дарят и помогнат. Така ще бъде и сега. Аз ще осигуря контакт с човек, който може да ги упъти как да се свържат с гросмайстор Момчил Петков (по-точно с майка му, вероятно).
Така виждам своята роля – да напиша този статус и да дам при необходимост връзка с момчето. С най-младия български гросмайстор Момчил Петков.

30.08.2023 г.