Несъмнено, горното е написано прекалено емоционално, но е начинът, по който аз днес виждам изминалите 22-23 години на провалилия се български Преход.
  
  
  За да допълня картината за този Преход, ще очертая накрая неговата схема чрез изтъкване на най-главното, изпозвайки нещо като принципа на пестеливостта, т.нар. „Бръснач на Окам".
  Този принцип е наречен на името на английския философ схоластик и францискански монах от ХІV век Уилям от Окам (William of Ockham, около 1288—1347).
  Принципът на пестеливостта гласи: „Pluralitas non est ponenda sine necessitate” („Не умножавай същностите повече от необходимото“), т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли.
  
  По-горе написах за противопоставянето в самото начало на Прехода между СДС и БСП по оста ЗА и ПРОТИВ промените, т.е. ЗА и ПРОТИВ развитието на България към либерална пазарна демокрация.
  СДС обаче нямаше силни лидери, личности, които със своята съдба и изстрадани принципи да са доказали, че са точните хора на точното място за точните цели и задачи.
  Ние имахме „под ръка” всичко на всичко един признат дисидент - д-р Желю Желев и той стана президент. Къде повече и по-високо от това...
  Както се видя по-късно, възрастните лидери на СДС (напр. д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев) бяха прекалено дълго смазвани от системата и се оказаха твърде неспособни да бъдат лидери на нова и модерна България.
  А лежалите през 60-те и 70-те години в затворите мъченици бяха в основната си част достойни хора, но със спряно насила интелектуално, образователно и управленско развитие. Те можеха и трябваше да бъдат сочени като икони, като светци, но бяха абсолютно неспособни да поемат съдбините на България в ръцете си.
  
  Използвайки обективната слабост и неподготеност на лидерите на СДС (коварството на тоталитарната система в България бе, че тя бе съблазнила и закрепостила в своето лоно, купила и вкарала в грях огромна част от знаещите и можещите у нас), а на някои от тях и личните слабости, алчността и нахалството, върхушката на БКП и върхушката на ДС успяха да вкарат СДС в продължителен и пилеещ време и енергия клинч – най-напред чрез Кръглата маса, която е в основата на порочно заченатия български Преход, после с фаталната идея за Велико народно събрание.
  На Кръглата маса времето и енергията изтичаха в безумни спорове като този - дали държавният глава да се казва председател или президент. А във Великото народно събрание те бяха прахосвани за изкуствени дилеми като тази – дали да имаме вицепрезидент (какъвто в Европа няма никой) или да нямаме.
  Прескачам нелепиците от типа на поставянето на психологически объркана личност с пълна управленска немощ за „първи демократично избран премиер”, както и нашата инфантилна и леко безмозъчна „вярност” към него. Или пък как тази объркана личност отиде на крака на Жан Виденов и се договори (най-малкото метафорично) да му сдаде властта срещу съмнителната хипотеза да си останат една шепа робеспиеровци на „Раковски” 134 - малко, но най-идейно твърди, най-кинжално остри и най-фанатично верни...
  
  ”Бръсначът на Окам” изисква да се „хване” най-главното. А то е, че ние пропиляхме историческата инициатива, от ръцете ни бе избит монополът върху промените, ние вече не бяхме единствената сила, която е ЗА промени, ЗА либерална пазарна демокрация.
  И след като върхушката на БКП и върхушката на ДС сложиха задулисно ръка върху БСП, след като се маскираха на повърхността с личности като Стефан Продев и Стефан Данаилов, а под повърхността разбиха цялата имунна система на държавата – специалните, полицейските, контролните и съдебните институции (защото най-добре знаеха колко и как тези институции могат да пречат на техния замисъл за всеобхватно присвоявяване на общонародната собственост), те в края на 1994 г. по абсолютно категоричен начин си взеха властта обратно, а политическата карта на България почервеня почти на 100%.
  Това бе техният кинжален отговор на кинжалската секта, окопала се на „Раковски” 134.
  
  Сега вече можеше да се извърши именно този Преход, за който жадуваха върхушките на БКП и ДС – трансформация на огромната държана собственост в техни ръце или поне в ръцете на техните деца, на техните мораво червени кланове.
  И тук тези две върхушки удариха на камък!
  По абсолютно нелепа ирония на съдбата именно Жан Виденов, председателят на тяхната Партия, чрез която трябваше да стане тази радикална трансформация на собствеността, отказа да изпълни историческата си мисия. Защото не можел да разпродаде за жълти стотинки национална богатство, създавано с много лишения и труд от поколението на неговите родители!
  Върхушките на БКП и ДС изпаднаха в потрес, в шок, в ступор, в колосален гняв! Ах, комсомолчето му с комсомолче!
  Да са ти под контрол всички банки, да си раздал куфарчета с пари и изначално лоши кредити на своите роднини, приятели и слуги и едно комсомолче да се запъне като магаре на мост точно в последния, в решаващия, в сюблимния момент!!
  
  Какво се случи с това комсомолче всички знаят – не просто го свалиха от власт, но го прогониха с камъни и го превърнаха в символ на всичкото политическо и финансово зло в България.
  Не съм никакъв адвокат на Жан Виденов – той доброволно се оказа там и такъв, където и какъвто не трябваше да бъде. А сили да бъде такъв, какъвто искаше да бъде той нямаше.
  
  След сатанизирането и отстраняването на Жан Виденов и неговото правоителство – брутално, нагло и с цената на жестоко разорение на стотици хиляди българи (и пътьом изпиране на огромни кредити и заеми на нашите хора) – на власт бе призовано правитеството на Иван Костов – представено пред България и света като правителство на СДС.
  
  Това правителство извърши всичко, което трябваше да направи правителството на Жан Виденов.
  Само че заради „глупостта” на Жан Виденов, върхушките на БКП и ДС трябваше с кръв, капеща от сърцата им, да платят кръвен данък от 10% - на Иван Костов и неговите функционери – чрез собственост, контролни пакети, златни акции, достъп до стратегически сектори, проценти от крупни сделки...
  10% не е голяма величина като процент, но от 400 милиарда това са си цели 10 милиарда. Както казват в страната на необятните възможности – not too bad.
  
  Нека да обобщим:
  ● Правителството „1997-2001” извърши шокова, тотална, пълна и безвъзвратна приватизация на всяка цена и с цената на всичко. С това то изпълни първата главна задача на Прехода.
  То бе Правителството на ПРИВАТИЗАЦИЯТА НА СОБСТВЕНОСТТА.
  (Само да вметна, че за да дойде това правителство на власт, Георги Първанов предаде своята партия).
  С правителството „1997-2001” бе изпълнено необходимото условие, за да се пристъпи към края на Прехода.
  
  
  След това правителство дойде правителството на Симеон Сакскобургготски - за наивните и вярващи в чудеса от по 800 дни българи, то бе по-известно като правитеството на НДСВ. Това правителство трябваше да изпълни достатъчното условие за да се пристъпи към края на Прехода – да укрупни попадналата в множество ръце тотално приватизирана собственост.
  Вероятно и този път върхушките на БКП и на ДС трябваше да платят кръвен данък от 10% - на добродушния мадридски „дедо” и преди всичко и най-вече на неговите безмерно алчни, хищни, ловки до мародерство юпита – като им се позволи да вземат огромен финансов пай чрез превъртането на бългаския външен дълг (за сметка на това и поне още 1-2 поколения българи) и все така чрез баснословни комисионни от приватизацията на стратегически, някои дори високо технологични компании и бизнеси.
  
  Нека отново да обобщим:
  ● Правителството „2001-2005” осъществи реконсолидация на собствеността, в ръцете, както вече казах, на малка прослойка олигарси, с което всъщност вече можеше да се пристъпи към приключване на Прехода.
  То бе Правителство на РЕКОНСОЛИДАЦИЯТА НА СОБСТВЕНОСТТА.
  (Само да вметна, че с това правителство Георги Първанов работеше изключително успешно.)
  С правителството „1997-2001” бе изпълнено достатъчното условие, за да се пристъпи към края на Прехода.
  
  
  А след това правителство дойде правителството на Сергей Станишев, повече (и съвсем справедливо!) известно като правителството на Тройната коалиция, за което, мислейки си сега, понякога се питам: А кое все пак и въпреки всичко е по-добре за една държава – да има премиер, чийто истински първи работен ден през живота е като министър-председател, или да има премиер, прочел през живота си една-единствена книга докрай – „Винету”??? Аз наистина нямам еднозначен отговор на този въпрос.
  Това правителство имаше една-единствена задача – след като в резултат на Прехода бе установено ново Статукво, то трябваше да направи това Статукво непроменимо и непоклатимо, с което Преходът да стане необратим.
  Замислено от самото начало и конструирано с водещата роля на Георги Първанов като марионетно, правителството на Тройната коалиция се справи без особени усилия с тази политическа поръчка. При това то дори се престара в услужливостта си пред задкулисната олигархия, уреждайки я с нужните й закони (за плоския данък, например), допускайки я до крупните държавни поръчки и тичайки преди нейните желания, мъчейки се да ги отгатне по движението на устните й.
  Нека пак да обобщим:
  ● Правителството „2005-2009” направи максималното, за да се стабилизира и увековечи новото Статукво. Така то направи Прехода необратим.
  То бе Правителство на СТАБИЛИЗАЦИЯТА НА СТАТУКВОТО.
  (Само да вметна тук за пореден път, в съгласие с логиката на изложението, че това правителство бе конструирано и невидимо управлявано от Георги Първанов.)
  С правителството „2005-2009” Преходът стана необратим и се превърна в неподлежаща на обжалване присъда за огромна част от българското общество.
  
  
  И накрая, след това правителство дойде правителството на Бойко Борисов - негово лично, придворно и абсолютно покорно правителство, състоящо се от безгласни или съгласни на всичко министри, но за фасон и игра на демокрация, наричано правителство на „ГЕРБ”.
  Повечето българи си дадоха гласа за Бойко Борисов с надеждата, че след като резултатите от Прехода не подлежат на обжалване, то поне някои от спечелилите от Прехода супербогаташи, мегакрадци, нагли парвенюта и самозабравили се олигарски ще бъдат наказани, ще получат присъди и така ще има някакво, макар и частично възмездие.
  Нищо подобно не се получи и нямаше как да се получи.
  Правителството на Бойко Борисов не би могло, както и той самият не можеше, да бъде денем Робин Худ и да наказва богатите, да взема от тях и да дава на бедните, а нощем да си ляга при богатите, споделяйки с тях тяхното убеждение, че матер’яла е лош, защото народът е прост, че българите са като бойковите кучета и затова трябва да бъдат държани изкъсо (но без да получават по 2-3 пържолки дневен порцион).
  Правителството на „ГЕРБ” имаше друга задача – то трябваше да създаде максимално изгодни условия за спечелилите от Прехода, т.е. за олигархичното задкулисие - да консумират новия си статут, да консумирах новото Статукво.
  Олигархичното задкулисие вече имаше държавата в ръцете си, при това цялата, заедно с политическия елит, местната власт и главните NGO. Това задкулисие искаше да консумира благата на своето положение, радостите на своето богатство, прелестите на пълната си безконтролност. То можеше вече да се дистанцира от конкретното управление и да го повери на своите милиционери, ченгета, охранители и слуги, които като овчарски кучета да охраняват стадото „народ” – да си хрупа тревица, да поблейва тихо, но да не надига глава, да не поставя въпроси за Прехода, за спечелилите от него, за Статуквото и справедивостта. А това стадото, като всяко подобно се охранява с кротце, со благо, с малце кьотек и со много полицейщина...
  Нека за последен път да обобщим:
  ● Правителството „2009-2013” обслужва задкулисната олигархична прослойка и работи последователно и всеотдайно, за да може тя да използва, да употребява новото Статукво по максимално изгоден за нея начин и така да консумира резултатите от Прехода.
  То е Правителство на КОНСУМАЦИЯТА НА СТАТУКВОТО.
  (Само да вметна тук по аналогия, че това правителство е първото правителство през последните 10-11 години, върху което Георги Първанов не можеше да оказва влияние, напротив, той се конкурираше с него пред олигарсите - за внимание, за подкрепа, за ресурси, за задачи, които да изпълнява.)
  С правителството „2009-2013” олигархическото задкулисие, свърхбогатите хора у нас, спечелилите от Прехода консумират с широки шепи и на широка нога всички блага и перспективи на новото Статукво.
  В същото време те се превръщат в почти непреодолима преграда пред демократизацията, модернизацията и европеизацията на България, като вместо това я маргинализират, ориентализират и декапитализират.
  
  В заключение, СДС (отново да изтъкна, че това сме ние – които в центъра и по места създадохме СДС и бяхме автентичните седесари, първото поколение на СДС, онези, които получиха уникалния, даван веднъж в живота, шанс да променят страната) не се оказа на висотата на историческите предизвикателства, на два пъти допусна да загуби своята легитимност (и това са двете почти ритуални „(само)убийства” на СДС):
   --- Първо, когато СДС загуби легитимността си като единствената демократична сила, която е ЗА Прехода на България от тоталитарен социализъм към либерална пазарна демокрация (т.е. ставаше дума за това - КАКВО ТРЯБВА ДА СЕ ПРАВИ ПРИ ПРЕХОДА);
   --- И второ, когато от начина, по който чрез тотална приватизация бе осъществен Преходът към либерална пазарна демокрация от СДС (от правителството на Иван Костов), спечелиха бившите – върхушките на БКП и ДС, техните кланове, слуги и деца (т.е. ставаше дума за това – КАК БЕ НАПРАВЕН ПРЕХОДЪТ).
  
  Преходът на България към демокрация в своите най-главни характерни черти се оказа неуспешен, несправедлив, неморален и недемократичен. Остава ми само още веднъж да кажа, че за неговата днешна уродлива и изпълнена с криминални присвоявания на собствеността, здравето, вярата и перспективите на българския народ, за това неподлежащо на обжалване ново Статукво допринесоха четири поредни правителства:
  ● Правителството „1997-2001” бе Правителство на Приватизацията на Собствеността.
  ● Правителството „2001-2005” бе Правителство на Реконсолидацията на Собствеността.
  ● Правителството „2005-2009” бе Правителство на Стабилизацията на Статуквото.
  ● Правителството „2009-2013” е Правителство на Консумацията на Статуквото.
  
  
  Николай Слатински
  22.05.2012 г.