Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно – по-сложно от висшата математика и висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери „златното сечение” между способности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.
  Финансирането на сигурността не е чисто счетоводен процес и въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика. То е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност, неизбежно страдат други сфери на обществения и социален живот.
  Но освен философия в тези подходи има и много реална и често трудно реализируема практика. Говорим все пак за сложно напасване. Обикновено потребностите се определят от експертите, професионалистите, изпълнителите, т.е. в посока отдолу нагоре. А възможностите пък се определят от политиците, властимащите, управляващите и тук посоката е противоположна, т.е. отгоре надолу. И напасването, засичането, става доста трудно — чрез компромиси, чрез саможертви и отговорност, в дух на дебат, дискусии, търсене на общи цели. Всеки трябва да определи колко да отстъпи, за да не пострада самата сигурност, нито уважението към властта, нито респектът към професионализма. Върви се бавно, стъпка по стъпка — изминава се дълъг път чрез технологии и процедури, съчетаващи известните съвременни методи за бюджетиране и финансиране, но и отчитащи състоянието на страната, нивото на нейните кадри.
  Логично е да се зададе въпросът откъде политиците биха могли да знаят по-добре от специалистите в сферата на сигурността, какви задачи и програми с какъв приоритет трябва да се реализират. Отговорът е, че именно политиците вземат решенията, те определят Какво трябва да се прави в националната сигурност (например с кого да се воюва и на чия страна да се застане, кой договор да се спазва и от кой да се излезе); те трябва да калкулират не само реалните потребности на обществото, но и ирационалните понякога обществени нагласи). Докато професионалистите (това са военните, ако говорим например за военното дело) трябва да кажат Как това да се направи.
  Когато се говори за Сигурността на Държавата и за Държавата в Сигурността, трябва задължително да се разгледа и една от най-актуалните теми в международния дебат за ролята и мястото на Държавата по отношение на гарантирането на сигурността — тази за еволюцията на Класическата Държава на Сигурността и на нейните институционални опори.
  Класическата Държава на сигурността има четири институционални опори — Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия. Всъщност, трябва да поясня, за да няма недоразумения, че когато се говори за „опора” на Държавата на сигурността, не бива да се разбира, че това е единна институция, комин, вертикален и сочещ нагоре към високите етажи на властта. Става дума за комплекс от структури, които съчетават все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията.
  Една от водещите тенденции в международната сигурност е нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците[39]. С други думи, четирите класически опори на Държавата на сигурността се изправят лице в лице с мощен конкурент за ресурси — материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки — Гражданската защита, а по-точно Гражданската сигурност (има немалко автори, които я наричат Социетална сигурност, но това название се употребява обикновено за свързаното с идентичността измерение на сигурността, т.е. за идентичностната сигурност).
  Тук учените се разделят на две големи групи, школи, лагери или кланове.
  Учените от едната група твърдят, че четирите класически опори на държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито са били създадени, някои от тях още в древността. Тези учени смятат, че четирите опори трябва да си останат класически и да не се учат „тепърва” на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Обаче е нужно да се изгради нова, Пета опора на модерната Държава на сигурността – Гражданската сигурност (нещо подобно на Homeland Security Department в САЩ или на Министерство Российской Федерации по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).
  Учените от другата група смятат, че днешната Държава на сигурността трябва да остане с четири опори, но всяка от класическите й опори трябва да еволюира и да развие способности, които да й позволят да поеме известни отговорности и функции от Гражданската сигурност. Не го ли направи, съответната опора рискува да загуби част от смисъла на съществуването си и от подкрепата на обществото.

  Определения за национална сигурност
  В Декларацията на независимостта на САЩ (Declaration of Independence, одобрена на 04.07.1776 г., написана основно от Томас Джеферсън), думите safety (безопасност) и security (сигурност) са употребени само по един път:
  • „Според нас, щом една форма на управление се окаже пагубна за посочената цел, народът има правото да я видоизмени или премахне и да учреди ново управление, поставяйки основите му на такива принципи и организирайки властта му по такъв начин, каквито му се чинят най-подходящи, за да гарантират неговата сигурност (security)”.
  • „Но когато един дълъг низ от злоупотреби и грабителства, преследващи неизменно една и съща цел, говорят, че този народ е застрашен да бъде поставен под властта на един абсолютен деспотизъм, то тогава негово право и негово задължение е да отхвърли подобно управление и да си избере нови пазители на своята бъдеща сигурност (security)[40].
  В Конституцията на САЩ (одобрена 17.09.1787 г., окончателно ратифицирана 21.06.1788 г.) думите safety (безопасност) и security (сигурност) също са употребени само по един път:
  • В Член I, §9.2.: „Не се допуска никакво суспендиране на действието на Habeas corpus [Английски закон (1679) за неприкосновеността на личността, изискващ представяне на арестувания пред съд в течение на установен срок за съдебното дирене и установяване законността на ареста — основа на конституционната практика във Великобритания, САЩ и в други страни.], освен ако това се налага от съображения за обществената безопасност (safety) в случай на нашествие или бунт”.
  • Във II добавка (Право за носене на оръжие, ратифицирана 15.12.1791 г.): „Тъй като за безопасността (security) на всяка свободна държава е необходимо добре организирано опълчение, правото на народа да притежава и носи оръжие не може да бъде нарушавано”[41].
  Редица автори твърдят, че за първи път понятието “национална сигурност” е употребил президентът на САЩ Теодор Рузвелт в обръщение към Конгреса на 06.12.1904 г., обосновавайки присъединяването на зоната на Панамския канал с интересите на националната сигурност[42]. Джек Грийн утвърждава в „Енциклопедия на американската политическа история”, издадена под неговата редакция, че „разбирането на доктрината „Монро” като еднолично право [на САЩ] за намеса в работите на други страни било за първи път изложено от Теодор Рузвелт, „при това тези действия на САЩ се обяснявали с изискванията за „национална сигурност”[43].
  Но президентът Удроу Уилсън (президент на САЩ в периода 1913—1921 г.) напомня своя реч през 1915 г., че понятието „национална сигурност” се е упоменавало още в Декларацията за правата на Вирджиния (Virginia Declaration of Rights, 1776), съчинена основно от един от бащите основатели на САЩ, Джордж Мейсън. В документа е записано:
   „Правителството се създава или трябва да бъде създадено за общото полза, защитата и сигурността на хората, нацията или общността”[44]. [курсивът мой — Н.Сл.].
  А първото определение на националната сигурност в категориите на "националните интереси" е дадено от Уолтър Липман през 1943 г.:
  "Държавата се намира в състояние на сигурност, когато не ù се налага да принася в жертва своите законни интереси, за да избегне войната и когато тя е в състояние да защити при необходимост своите интереси чрез водене война"[45].
  Според изследване на експерти на ООН (1986 г)[46]:
   „Сигурността е състояние, в което държавите считат, че не съществува опасност от въоръжено нападение, политически натиск или икономическа принуда, така че да са способни свободно да осъществяват своето свободно развитие и прогрес”.
  В Закона на Руската Федерация "За сигурността" (03.03.1992 г.) е записано следното[47]:
   „Сигурност – състояние на защитеност на жизнено важните интереси на личността, обществото и държавата от вътрешни и външни заплахи".
   „Жизнено важни интереси — съвкупност от потребности, удовлетворяването на които надеждно обезпечава съществуването и въможностите за прогресивно развитие на личността, общестото и държавата”.
  В „Стратегията за национална сигурност на Руската Федерация до 2020 одина” (12.05.2009 г.) се казва[48]:
   „Национална сигурност – състояние на защитеност на личността, обществото и държавата от вътрешни и външни заплахи, което позволява да се обезпечат конституционните права, свободи, достойно качество и равнище на живот на гражданите, суверенитет, териториална цялост и устойчиво развитие на Руската Федрация, отбраната и сигурността на държавата”.
   „Национални интереси на Руската Федерация – съвкупност от вътрешните и външните потрености на държавата в обезпечаване на защитеност и устойчиво развитие на личността, обществото и държавата. В дългосрочна перспектива националните интереси на Руската Федерация се изразяват: в развитие на демокрацията и гражданското общество, повишаване на конкурентоспособноста на националната икономика; в обезпечаване на непоклатимостта на конституциония строй, териториалната цялост и суверенитета на Руската Федерация; в преръщането на Руската Федерация в световна държава, дейността на която е насочена към поддържане на стратегическа стабилност и взаимоизгоднипатньорски отношения в условията на многополюсен свят”.
  В „Кратък речник на специалните термини за ръковония състав на Въоръжените сили на Руската Федерация” 1994 г.) четем[49]:
   „Сигурност на държавата, национална – състояние, при което се обезпечава защитата на жизнено важните интереси на държавата и гражданското общество в икономическата, политическата, военната, екологическата, хуманитарната и други области”.
  В Концепцията за национална сигурност, приета от правителството на Жан Виденов през 1995 г. и негласувана от парламента, е дадено определението[50]:
  "Националната сигурност е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически диктат или икономическа принуда, или ако такава се появи, те ще бъдат надеждно защитени”.
  По-рано, в приетата от същото правителство и неодобрена от Народното събрание Военна доктрина (1994 г.) се казваше, че[51]:
  ”Националната сигурност се счита за гарантирана, когато държавното ръководство прецени, че не съществува заплаха за националните интереси или заплаха от всякаква форма на насилие и принуда, или, че тази заплаха може да бъде компенсирана, неутрализирана или управлявана.”
   В Концепцията за националната сигурност на Република България (приета с Решение от 16.04.1998 г. на Народното събрание) е казано, че[52]:
   „Национална сигурност има, когато са защитени основните права и свободи на българските граждани, държавните граници, териториалната цялост и независимостта на страната, когато не съществува опасност от въоръжено нападение, насилствена промяна на конституционния ред, политически диктат или икономическа принуда за държавата и е гарантирано демократичното функциониране на държавните и гражданските институции, в резултат на което обществото и нацията запазват и увеличават своето благосъстояние и се развиват.”
  В Стратегията за сигурност на Република България, приета от правителството на Симеон Сакскобургготски през 2005 г., обсъдена от Консултативния съвет за национална сигурност при президента на 10.12.2003 г.,[53] така и останала неодобрена от Народното събрание, не се дава определение за „национална сигурност”[54].
  Вижда се, че правителството на Симеон Сакскобургготски бе решило от названието на стратегията да отпадне „национална”.
  В Стратегията за сигурност на Република България, подготвена от правителството на Сергей Станишев през 2006-2008 г., но така и не стигнала до финализиране като процедура на приемане, е записано следното[55]:
   „Изработването на политиката на национална сигурност изисква разграничаване в рамките на националната сигурност на сигурност на държавата, на гражданска сигурност и на способността за управление при кризи. Сигурността на държавата обхваща външната, отбранителната и институционалната сигурност, докато гражданската сигурност е сигурността на гражданите в тяхната непосредствена среда. Взети заедно, те съставляват националната сигурност в нормални условия...
  В основата на сигурността на Република България е състоянието на стабилност и функционална ефикасност на държавата с нейните структури във вътрешен и в международен план, което се гарантира от действията на държавните институции, конституционно отговорни затова.
  Гражданска сигурност. Състояние на законност, при което са защитени животът, свободите, здравето и имуществото на гражданите от асиметрични заплахи с военен или невоенен характер, от природни, технически или комбинирани вредни фактори, от пътни, производствени и битови инциденти, както и от нарушения на обществения ред.”
  Тази Стратегия за национална сигурност бе разработена от група експерти, която се координираше от проф. Димитър Йончев. На него се дължат несъмнените достойнства на проекта и най-вече опитът да се излезе от омагьосания кръг на силовото разбиране на сигурността и силната централизация в системата за сигурност, когато ведомствата са като комини, по образния изказ на Димитър Йончев, – всички са насочени към Центъра, към столицата, очакват инструкции от него и не комуникират хоризонтално помежду си и се говори за „конфигуриране пространството на сигурността като мрежа от мрежи”. В този Проект за Стратегия е записано следното:
   „Съществено предизвикателство пред държавата и обществото е промяната на политиката на национална сигурност на Република България, която традиционно се гради върху идеята за централизирани и силни ведомства, ограничаващи на практика възможностите на гражданите сами да допринасят за собствената си сигурност в политика на хармонична съгласуваност на възможностите и действията на всички елементи в системата на сигурност, изградена по модела на мрежа от мрежи.” [курсивът мой — Н.Сл.].
  В своята монография „Равнища на сигурност”, Димитър Йончев разглежда сигурността като „състояние на присъствие, при което е налице задоволителен контрол от страна на присъстващия над въздействията върху него”[56].
  Естествено, той е „прокарал” това свое разбиране в този Проект за Стратегия:
   „Сигурност на Република България. Състояние на задоволителен контрол над вредните въздействия върху гражданите, обществото и държавата...
  Среда на сигурност на Република България. Съвкупността от вредните въздействия върху страната, които оказват влияние върху стабилността и живота на гражданите, обществото и държавата”.
  В новата Стратегия за национална сигурност на Република България (приета с Решение от 08.03.2011 г. на Народното събрание) се казва[57]:
   „Стратегията очертава по-широко разбиране за националната сигурност, като извежда на предно място сигурността на гражданина, обществените и икономическите аспекти, без да подценява измеренията, свързани с отбраната, външната политика, разузнаването, охраната на обществения ред и защитата на законността. Повече от всякога става очевидно, че крайният продукт и същинският смисъл на понятието "национална сигурност" е защитеността на отделния гражданин, неприкосновеността на неговата свобода и достойнство.”
  Парадоксално е, но даже в Закона за защита на класифицираната информация (приет на 24.04.2002 г.) се дава определение за национална сигурност[58]:
   „Национална сигурност" е състояние на обществото и държавата, при което са защитени основните права и свободи на човека и гражданина, териториалната цялост, независимостта и суверенитетът на страната и е гарантирано демократичното функциониране на държавата и гражданските институции, в резултат на което нацията запазва и увеличава своето благосъстояние и се развива”.
  С допълнителна разпоредба през 2009 г. в Закона за Държавна агенция „Национална сигурност” (приет на 11.12.2007 г.) е записано следното определение[59]:
   „Национална сигурност" е динамично състояние на обществото, при което са защитени териториалната цялост, суверенитетът и конституционно установеният ред на страната, когато са гарантирани демократичното функциониране на институциите, основните права и свободи на гражданите, устойчивото икономическо развитие и благосъстоянието на населението, както и когато страната успешно защитава националните си интереси и реализира националните си приоритети”.
  В Стратегията за национална сигурност на Холандия се казва[60]:
   „Националната сигурност е изложена на опасност, когато жизненоважните интереси на Холандската държава и/или общество са застрашени до такава степен, че това може да доведе до разрушаване на обществото. Националната сигурност включва както пробив в сигурността, предизвикан от целенасочени човешки действия (сигурност), така и пробив, дължащ се на бедствия, системни или процесни грешки, човешки пропуск или природни аномалии, като например екстремни атмосферни условия (безопасност).”
  Жизненоважните национални интереси на Холандия са определени като:
  • териториална сигурност;
  • икономическа сигурност;
  • екологична сигурност;
  • физическа сигурност.
  • социална и политическа стабилност.
  В Стратегията за национална сигурност на Великобритания „Сигурността в един взаимозависим свят” (2008 г., допълнена 2009 г.) се казва[61]:
   „Подходът на Великобритания към националната сигурност се корени в нашите базисни ценности. Те включват правата на човека, върховенството на закона, легитимно и отговорно правителство, правосъдие, свобода, толерантност и възможност за всички. Ние ще бъдем упорити по отношение на рисковете, нашите цели и нашите способности. Ние въприемаме щателен подход към оценката на рисковете и заплахите за нашата сигурност и на опциите за справяне с тях”.
   „Този революционен подход за справяне с предизвикателства, свързани със сигурността отразява дълбоката и еволюираща промяна в разбирането ни за национална сигурност: разширяване на концепцията отвъд рамките на традиционния фокус върху защита на държавата и нейните интереси от нападения от други държави — за да бъдат включени заплахите за отделните граждани и нашия начин на живот. Ето защо стратегическа рамка на правителството по отношение на националната сигурност вкючва не само традиционните области на националната сигурност като враждебни военни дейности или нови, развиващи се форми на тероризъм, но също така и предизвикателства като промените в климата, енергийната сигурност и конкуренцията за ресурси, сериозната организирана престъпност, както и големи извънредни граждански ситуации като пандемичния грип и наводненията”.
   „Обхватът и подходът на тази стратегия отразява начина, по който се е променило нашето разбиране за националната сигурност. В миналото, държавата беше традиционния фокус на външната политика и на политиката за отбрана и сигурност, а националната сигурност беше разбирана като занимаваща се със защитата на държавата и нейните жизнени интереси от атаки от други държави. През последните десетилетия, нашето схващане за националната сигурност бе разширено, за да включи заплахите към индивидуалните граждани и нашия начин на живот, както и за нашия интегритет и интересите на държавата”.
   „Правителството заявява, че неговата единствена всеобхватна цел на националната сигурност е: "Защита на Великобритания и нейните интереси, за да се създадат условия за нейния народ да живее своя живот свободно и с увереност, в един по-сигурен, стабилен, справедлив и проспериращ свят.”
   „Нашия всеобхватен, стратегически подход означава, че:
  - ще се обръщаме към предизвикателствата към националната сигурност още при техния източник, като установяваме защо възникват предизвикателства към националната сигурност, т.е. задвижващите механизми (drivers), и какво можем да направим, за да ги смекчим;
  - ще установяваме също така кой или какво застрашава интересите и гражданите на Великобритания, т.е. източниците на заплахи, и ще изработваме най-подходящия политически отговор;
  - ще даваме гаранции, че притежаваме способности за справяне със заплахите за сигурността, независимо как те възникват, т.е. различните средства (means) или области (domains), в които те могат да се проявят;
  - нашият отговор ще се основава на широк спектър от по-добре интегрирани ресурси – включващи въоръжените ни сили, правоприлагащите агенции, агенциите за сигурност и разузнаване, дипломатическите способности и дейностите за международно развитие”.

  Изводът от така приведените определения за националната сигурност и националните интереси е, че акцентът е бил и остава върху защитата, върху обезпечаването на едно статично или квазистатично състояние (равновесие), в което приоритет е държавата, а обществото и хората са функция на удовлетворителното ниво на обезпечаването на нейните интереси. С други думи, макар да се говори за сигурност, най-много да става дума за относителна сигурност, а по-скоро стратегическата цел е обезпечаването на защитена безопасност.
  Приведох цитати от стратегиите за национална сигурност на Холандия и Великобритания, защото те са много по-различни от останалите сухи, банални и започващи да събират прах по лавиците веднага след написването им, подобни документи на останалите държави от НАТО. В тези две стратегии бе стимулиран напоследък научен, модерен дебат върху сигурността като такава (security as such). В тях на преден план излизат идентификацията, анализът, оценката, въздействието и мониторинга на рисковете, т.е. управлението на риска, което съответно премества и акцента от охраната от заплахи, през превенцията на опасности към ранното сигнализиране на рискове.
  Накрая, ще приведа едно определение за национална сигурност на сравнително непознат, но много задълбочено работещ по проблематиката на сигурността български експерт, Митко Стойков. Това определение се различава от безбройните предъвквани и останали малко или много в 20 век дефиниции, които преминават от статия в статия и от книга в книга и си приличат като еднояйчни близнаци:
   „Националната сигурност е управлявано състояние на позитивен динамичен баланс на превъзходство на способностите на системата за национална сигурност над нейните потребности за реагиране на проявленията на предизвикателствата, рисковете и заплахите на средата за сигурност, което гарантира постоянна защитеност на жизнено важните интереси и развитието на личността, на обществото и на държавата”[62].

  Трите вълни на сигурността
  По отношение на сигурността и преди всичко в опазването на държавата (аналогично и на корпорацията) и отстояването на нейните интереси, стабилност и нормално и ефективно функциониране, също може да се говори за три вълни (без да се правят аналогии със знаменитата теория на Алвин Тофлър за трите цивилизационни вълни[63]).
  ПЪРВАТА ВЪЛНА бе тази на безопасността.
  Този период може да се определи условно като „наследен” от Студената война и продължаващ приблизително до 1994 г., когато САЩ излязоха от стратегическото си лутане из вакуума, настъпил след падането на Берлинската стена