Томас Хобс описва естественото състояние, при което хората живеят без обща власт над тях, която да ги респектира. Това състояние е „война на всички против всички”, при него „има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък”. Ето защо „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война”[25]. За Шарл дьо Монтескьо сигурността е термин при дефинирането държавата. Готфрид Лайбниц пояснява: „Моето определение за Държава или за това, което латинците [в древен Рим] са наричали „Република” е: това е велико общество на което целта е общата сигурност („la sûreté commune”)[26]. Според Фредерик Бастия: „Държавата ще се проявява единствено чрез неоценимото гарантиране на сигурността”[27]. Или както пише Роман Херцог: „Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”[28]. Херцог цитира също така забележителния германски филолог, философ, лингвист и държавник Вилхелм фон Хумболт: „Надявам се да изведа първото положително правило: че запазването на сигурността – както срещу външните врагове, така и по отношение на вътрешните раздори, – трябва да изчерпва държавата и да занимава изцяло нейната дейност”[29].
  Държавата е следствие от сигурността, но и обратното твърдение също е вярно – Сигурността е следствие от Държавата — само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана.
  Релацията Държава-Сигурност е сложна, нелинейна, с наличието на т.нар. обратна връзка. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно — взаимно отслабване.
  През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност и най-често това е било така. От един момент нататък обаче — с мултиплицирането на заплахите — не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност е оставала пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности като Свободата, Човешките права и преди всичко Демокрацията.
  С развитието на Демокрацията, Сигурността изживява дълбока и многопосочна еволюция. Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност. Демокрацията снема ореола ù на абсолютно благо и я прави относително благо, което не само предпоставя нагласите, стремленията и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в построената от властта златна клетка на Сигурността. И не само обществото: това важи също и за обикновените хора.
  Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и на управляващите. Приоритет за демокрацията винаги е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите не може да бъде самоцел за държавата, тя е следствие от нейното нормално функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.
  В недемократичната (тоталитарна или авторитарна) държава сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата е пълно, а сигурността на индивида, на различните общности се принася обикновено в тяхна жертва. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг — външен или вътрешен, обществото в недемократичната държава е принуждавано да слее и идентифицира сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. Така държавата може да „изяде” сигурността на своето общество.
  Историята ни доказва, че избраната по демократичен начин власт невинаги се оказва задължително и автоматично демократична. Сигурността в демократичното общество при прочее равни условия излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество — авторитарно или тоталитарно. Следователно за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо от нивото на сигурност в недемократичните.
  Можем условно да покажем гореказаното по следния начин.
  Разходите, които демократичното общество отделя за сигурност по принцип включват:
  • същинските разходи за издръжката на хората и институциите от системата за национална сигурност;
  • разходите, свързани със средата за сигурност (ситуацията) в региона, т.е. те отчитат регионалните особености — ако регионът е спокоен, тези разходи са по-малки, ако той е неспокоен, тогава те са значителни;
  • разходите, които трябва да бъдат заделени заради целите на трансформацията на системата за национална сигурност във връзка с новите предизвикателства (например борбата с тероризма, войните от следващото поколение, революцията във военното дело и др.);
  • разходите, свързани от членството в система за колективна сигурност.
  Същите „пера” разходи за сигурност има и недемократичното общество и може да се каже, че при прочее равни условия те са съвместими със съответните разходи на демократичното общество, защото при тях в изключително малка степен се отразява същността на идеологията, изповядвана от или налагана върху обществото.
  Недемократичното общество обаче има още едно „перо” разходи за сигурност, които не са присъщи на демократичното общество – средствата, които недемократичният режим заделя за укрепване на собствената си (персонална и управленска) сигурност, например преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби и други органи с репресивни функции.
  Това именно показва смисъла на нашето твърдение, че разходите за сигурност на недемократичното общество надвишават тези на демократичното и по този начин сигурността при недемократичното общество излиза „по-скъпо” на обществото и на народа, отколкото при демократичното.
   Ето защо може да се каже, че ако в едно общество, което претендира, че е демократично, „перото” разходи за сигурността на управляващия елит „натежи” значително в бюджета за сигурност, то това е несъмнен знак, критерий или тенденция, че нещо недобро започва да се случва с политическия режим, че той като че ли е започнал да придобива характеристики на недемократичен и дори на аморален режим, защото използва парите на гражданите-данъкоплатци, за да укрепва властта си над тях или да се отделя с непристъпни охрани или зидове от тези, които го избират по демократичните процедури.
  Например, всяко демократично общество трябва да е бдително, за да не допусне да бъде използвана борбата с тероризма като претекст от самовъзпроизвеждащите се политически елити да укрепват своята власт над собствените си народи чрез създаване на мощни полицейски и специални служби. Има реална опасност, увлечени в противодействието на тероризма (когато обществото и отделните граждани са готови правата им да бъдат ограничени в името на повече сигурност), да се окаже някой ден, че всъщност под лозунга за борба с тероризма, елитът е създал мощни силови структури, способни да му служат за защита срещу всички, които не са съгласни с прекомерната му власт.
  Демокрацията е една твърде сложна форма на управление от гледна точка на постигане на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията, несъмнено, не е оптималният механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за създаване на стабилност, сигурност, порядък и спокойствие.
  При демокрацията нерядко влизат в противоречие и се сблъскват компетентността и изборността, либерализмът и ясната потребност от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство (носител на статиката, защото е получило властта от съотношението на силите и нагласите към изборния ден, но скоро това съотношение може да се промени и най-често непредсказуемо се променя) и интересите на обществото (носител на динамиката, на постоянната промяна).
  Вече споменах, че сигурността не само предопределя нагласите, стремленията и целите на хората, но става тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение, че сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция, а тя самата поражда редица процеси в обществото. Тук причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно, като причината „успокоява” следствието, а следствието „гаси” причината; така и негативно, като следствието „възбужда” причината, а причината „разпалва” следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни дисипативни структури.
  Демокрацията в теоретичен план най-добре знае интересите на обществото (защото държи ръка на неговия пулс) и затова най-добре може да планира средствата за сигурност.
  При тежки социални проблеми и лошо развитие на икономиката, обществото лесно става готово да размени повече демокрация за повече сигурност (тогава първото, което то е готово да пожертва, е демокрацията). Но макар демокрацията да не е панацея, тя самата, нейното укрепване и консолидация, са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е спасително лекарство — проблемите на сигурността могат да се лекуват само с повече демокрация, обаче не формална, а истинска демокрация (граждански и парламентарен контрол, прозрачност и отчетност, реално свободна преса, независима съдебна власт, неподкупни и будни структури на гражданското общество). Но като всяко лекарство, и при това дозата е много важна, за да не се превърне изведнъж в отрова. Тук най-сериозен се оказва въпросът колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани то като демократично и колко демокрация му е достатъчна, за да не се разпадне неговата сигурност.
  Нерядко махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. За общества, свикнали със сигурността като извечна, полагаща им се привилегия, демокрацията става главна и единствена ценност и те подчиняват на нея всички останали ценности и измерители на нормалното и свободно функциониране на обществото. Но демокрацията, особено ако тя е превръщана в сбор от формални процедури, е в състояние силно да затрудни гарантирането на сигурността. Чрез демокрацията, свободата би могла да се изроди в свободия, която позволява да бъдат снети всякакви обществени, корпоративни и лични задръжки.
  Тогава идва време за реабилитация на сигурността. Тя става коректив срещу абсолютизирането на демокрацията, отмъщавайки й за отнетия си статут. Демокрацията и сигурността са само относителни, а не абсолютни блага. Не бива да се внушава чувството на вина у тези, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята също така, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и еднаква поносимост към несигурността. Това са величини, променящи се от една среда на сигурност към друга, от едно общество към друго, от едно състояние на обществото към друго.
  Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или „погълнат” една друга. Техните отношения понякога са симбиоза, понякога – безразличие, понякога – несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Намират се от време на време в състояние на примирие, а преди всичко се стремят да не позволят някоя от тях да бъде абсолютизирана. Тук е мястото на политическото ръководство, на политическото лидерство, да намира баланса помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува отнапред зададена константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията, а всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, манталитета, историческата памет.
  В определени ситуации тази сложната динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И много важно е кое от тях ще бъде предпочетено от обществото или наложено му отвън или отгоре.
  Нека го кажем отново – ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.

  Държава и Сигурност
  Държавата притежава различни процедури, механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да прилага сила по Макс Вебер. Все още (въпросът е докога?) редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.
  Съществуват два крайни възгледа за перспективите пред релацията Държава-Сигурност.
  • Съгласно първия възглед държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола си върху опазването на сигурността и ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност.
  • Според втория възглед държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността.
  Истината отново е някъде в средата между тези два крайни възгледа, тя е в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Все пак последните права и задължения, които Държавата може да отдаде, трябва да са тези, свързани със сигурността. Едва когато признаем тази неизменна и неизбежна роля на Държавата, вече можем да търсим отговор на въпроса: „А колко държава?”. Разбира се, този отговор зависи от идеологическата основа на анализа. Този спор е политически, а това лесно може да го превърне в политизиран.
  Тези, които са за максимална и всеобхватна роля на държавата, не могат да си представят другояче добре организираната и подредена държава, в която има строги правила. За тях Държавата е тази, която определя правилата и контролира тяхното спазване, а хората са свободни дотолкова, доколкото не нарушават определените от Държавата правила, и дотогава, докато не нарушат интересите на държавата.
  На другия полюс са класическите либерали, последователи на бащата на класическия, а всъщност и на съвременния либерализъм, великия Адам Смит, който — по думите на Имън Бътлър — е убеден, че „властта на правителството трябва да бъде ограничена. То има неотменими функции като поддържане на отбранителна мощ и вътрешен ред, строеж на инфраструктура и насърчаване на образованието. То трябва да осигурява свободна и открита пазарна икономика и да не предприема действия, пречещи на естествения й ход”[30]. И така, класическите либерали смятат, че ролята на Държавата в сигурността трябва да бъде ограничена до Държавата — „Нощен пазач”, т.е. до „функциите да защитава всички свои граждани от насилие, кражба, измама и да прилага договори и т.н.”[31] и тази роля „изглежда преразпределителна”[32]. Следователно Държавата е минимизирана и нейната главна задача трябва да бъде гарантирането, че всеки ще може да преследва своите цели дотогава, докато не престъпва закона. А ролята на държавата в такова общество ще стане контрапродуктивна от момента, в който Държавата започне да пречи на гражданите да преследват своите интереси в рамките на закона.
  Това е така не само защото никой друг освен Държавата не може да притежава правото на легитимна употреба на сила, без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството й от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на нейните правомощия и отговорности. И какво ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се срине в Хобсовото състояние на „война на всички против всички”? И от единно, сплотено цяло, да се изроди в аморфна и сива маса от спасяващи се по единично индивиди.
  Пълното оттегляне от задачите, свързани със сигурността означава колапс на държавата. Ето защо, когато говорим за изконните функции на държавата по отношение на сигурността, не можем да приемем възклицанието на гениалния демон Фридрих Ницше: „Държава се зове най-студеното от всички студени чудовища. А и студено лъже то. И от устата му пълзи тази лъжа: „Аз, държавата представлявам народа”[33]. Много силно ограничена намеса на държавата в личния живот на гражданите, функции в икономиката, свеждащи се до установяването на правила и строг контрол за тяхното спазване от всички, без изключение и без привилегии граждани — това да, но несъмнено при гарантирането на сигурността ролята и значението на държавата остават, — в съгласие със съзнателния избор на обществото, с неговите исторически и културни традиции и в рамките на демократичните норми и ценности.
  Минимизирането на ролята на държавата е свързано и с една тиха, невидима, намираща се под повърхността на обществените нагласи и разбирания революция, която политическите елити постепенно извършват, без да дават възможност на обществата да я осмислят доколко тя е в техен интерес. Това е постепенната подмяна на обществените блага с продукти и услуги[34]. Разпределението на благото е свързано с действието на принципа на безусловността, на „безусловната справедливост”, т.е. от него всеки справедливо получава своя дял. А разпределението на услугата е свързано с действието на принципа на условността, на „критериалната несправедливост”. С други думи, при гарантирането на сигурността като обществено благо всеки гражданин получава от нея, т.е. от това благо, известна част — дотолкова, доколкото държавата може да му го гарантира и обезпечи, но има един критичен минимум, под който не може да се падне. Докато, при гарантирането на сигурността като обществена услуга вече действа пазарният принцип и всеки получава от тях според критерия „платежоспособност”, т.е. толкова, колкото може да си купи. Държавата „предлага услугите на защита и прилагане само на онези, които купуват политиката й на защита и прилагане. Хората, които не купуват от монопола договор за защита, не са защитавани”[35]. Здравето, образованието, сигурността — това са все обществени блага, превърнати изцяло или поне в много голяма степен в услуги.
  Не бива да си затваряме очите за обективността на някои тенденции —процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции набира сила. Вече има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, включително в мироопазващи (дори спасителни, издирвателни и разминиращи) операции, частни информационни (често и въобще разузнавателни) служби на корпорации. Оттук сме близо до идеята държавата да възлага информационна дейност на недържавни институти и мозъчни тръстове (още повече че 90 % от информацията се събира по открити източници). И така стигаме до частни полиции и частни въоръжени сили!
  Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от сигурността, но при действия, подчинени на логиката на пазара и на преследването на печалбата, напълно вероятно е заменилите я частни структури да правят само това, което е печелившо, което оправдава вложените разходи, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже (поради финансова неизгодност) да изгаси къщата на някой бедняк. В родното ни здравеопазване да се постъпва по сходен начин е нормалната практика.
  Държавата няма някакви, присъщи само на нея способности, който й позволяват да обезпечава сигурността. Тя прави това чрез институции, хора и техника. Всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави същото. Щом всяка функция се изпълнява от организации и физически лица, т.е. от структури хора, тя може да се раздели на отделни дейности, за реализацията на които може да бъде привлечен и частният бизнес. Така че в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността” има сериозна логика. Но ако от обезпечаването и защитата на националната сигурност махнем националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, контрол и координация, ако се „изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е същината на политическия процес при демокрацията, тогава не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?
  Държавата, в която процесите на приватизация на сигурността са силно напреднали, може да бъде определена като „свръхминимална”[36], според разсъжденията на Робърт Нозик, за разлика от минималната държава, обсъждана по-горе, всъщност – държавата на laissez-faire капитализма, при която „властта на държавата е ограничена до защита на правата на индивидите от използване на физическа сила”[37].
  Когато се разглежда ролята на държавата в сигурността, това трябва да се прави не абстрактно, а с оглед на конкретната историческа ситуация. Това изисква да се даде отговор на въпроса как изглежда понятието сигурност при новите предизвикателства и какви измерения придобива то, когато се пречупва през призмата на съдбата на националната държава. Защото системата за национална сигурност не е херметизирана и стегната в неразчупим и неразкъсваем корсет. Тя на практика е една сложна адаптивна, отворена и податлива за външни въздействия система.
  Все още националната държава е тази, която има правомощията и функциите да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и отговорности в сигурността, които винаги са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното — на държавата — друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да се разтоварва шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да се потърси какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава. Това са същностните функции на държавата в сигурността и е необходимо да се създадат оптималните условия, така че тя да ги осъществява пълноценно.
  Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Хосе Ортега-и-Гасет пише: „Държавата преди всичко е производител на сигурност, което е нейно основно морално и политическо право, нейно висше благо и цел”[38]. Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление е ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност. Ако ситуацията е нестабилна, обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява способностите на държавата да му я обезпечи. Докато при стабилна ситуация, обществото проявява склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява способностите на държавата да я обезпечи. Като правило надценените потребности и подценените способности довеждат до излишен психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. А надценените способности и подценените потребности довеждат до излишен психологически комфорт и съответно до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.
  Сред главните задачи на властта е тя да играе активна и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на обществото от сигурност (те като правило са завишени) с възможностите на държавата (те пък като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност и гарантира потребностите от нея. По начина, по който властта се справя с това напасване, се съди за нейната ефективност. Най-ефективно е управлението, което с минимум средства постига максимум сигурност. Съответно най-неефективно е управление, което с максимум средства постига минимум сигурност, или – казано на по-разбираем език и на практика, – което изразходва повече средства, а постига по-малко сигурност.
  Изтъква се монополът на Държавата върху ресурсното, нормативното и кадровото обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната й отговорност. Но монополът не значи безконтролно разходване на средствата. И в ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата. Тези проблеми стоят пред всяка държава, независимо от политическия режим. Ресурсите са винаги ограничени и всичко е въпрос на приоритети и цели.
  Ала понякога привидният преразход на ресурси за сигурността, може да даде неочакван ефект. Например, с разумен акцент върху отбраната и чрез стимулиране на военната индустрия, държавата може да подпомогне икономиката си и да облекчи някои проблеми. Т.е. инвестициите в отбраната биха могли да доведат до позитивни промени в редица области на промишлеността и социалния живот.
  Проблеми от този тип стоят пред всички държави, независимо от характера на политическия им режим. Ресурсите на държавата са винаги ограничени, така че всичко е въпрос на приоритети и цели.