Човек не би могъл да сдържи гнева си като види само Допълнителното споразумение към Договора за кадрова военна служба - непълно и небрежно съставен хвърчащ лист - с него се пращат хора на среща със смъртта в Ирак.
  Никой още не е виждал застрахователния Договор! Няма по-класифицирана информация от него! А той е важна част от по-нататъшната участ на бойците.
  Бойците от Първия контингент са досадно бреме за МО – явно за него те са гурбетчии - дори да са в Ирак командировани от МО, с договор, сключен с МО.
  Възстановяването - физичесто и психическо - след Ирак, също не е грижа за МО и изцяло пада на плещите на семейството. Някои бойци твърдят, че тук, при дòсега си с МО и ГЩ те получават повече стрес, отколкото в Ирак - заради бюрокрацията и безчовечието. МО (и обществото) трябва да помнят, че тези бойци са били пратени на война и са пострадали при изпълнение на дълга си.
  Бойците от Първия контингент са убедени, че към тях се отнасят лошо и от страх, че има какво да разкажат: За корупцията; За оборудването; За морала и подготовката; За героя Качорин и страха на командирите; За мъжеството на едни и дезертьорството на други; За затлаченото следствие и скритите истини.
  Бойците от Първия контингент наистина знаят много и искат да го споделят очи в очи със своя Президент. Стига той да пожелае да се срещне с тях.

  20.12.2004 год.:
  С наближаването на 27 декември, годишнината от трагичния Инцидент в Кербала, се засилват емоциите и активността на самите участници в Първия контингент и преди всичко на техните близки и роднини – най-вече съпруги.
  Нашите военни от Кербала навсякъде за участие са получавали от други командвания медали или плакети, а тук - една проста ламинирана грамота.
  Затова сякаш Чуждата Държава е като майка, Родната - като мащеха.
  Видях диск с фотографии от времето преди и веднага след трагедиятав Кербала. Кадрите, някои от които са много тежки за гледане, категорично и ясно показват размерите на тази трагедия и преживяното от войниците.
  Това, което отново се чувствам задължен да споделя е желанието на бойци от Първия контингент или на техни близки - да се срещнат с президента.
  Наближаващият 27 декември е красноречив повод за такава среща.
  Моето мнение е, че е (редно и) добре такава среща да се проведе.

  09.01.2005 год.:
  Президентът трябва ясно да заяви в Словото си пред парламента, че през 2005 год. има две ключови дати, определящи престоя на нашия контингент в Ирак: 31 януари - когато ще се преформулира мандатът на присъствието ни там с оглед редуциране на контингента; 31 декември - когато контингентът трябва да се изтегли. Очевидно, ние не можем да стоим вечно в Ирак, да сме там безперспективно и без ясни времеви параметри на това присъствие.

  1.02.2005 год.:
  Впечатления от Международната конференция по сигурността в Мюнхен:
  - България е смятана от европейците като прекалено послушна към САЩ страна и това се казва със зле прикрита ирония - вие сте си все същите натегачи. Най-обидното е, че при това излъчване на България, тя не печели повече авторитет: преди конференцията имаше важни срещи на министрите на външните работи и на отбраната на НАТО, обсъждаха се ключови въпроси за Афганистан и Ирак – и в нито един от вестниците нямаше и една дума за България. За Полша, за Румъния, за Унгария, за Литва - да, а за България - не.
  - НАТО не е наясно как ще постъпи ако иракското правителство се обърне с молба към Алианса да охранява персонала на ООН. Замяната на войските на коалицията със “сини каски” на ООН изглежда абсурдна – тежко въоръжените коалиционни войски не се справят, камо ли полицейски формирования на ООН - зле подготвени, не достатъчно мотивирани и трудно всяващи значим респект!
  - Зад възторга от изборния успех в Ирак се криеше нервност в делегацията на САЩ. Тук можем да търсим едно от обясненията за новия тон към Европа. Нужна е спешна помощ. Никой друг, освен Европа не може да я окаже. “Стара Европа” се ослушва. Има риск вечно готовата България пак да се притече на помощ. Трябва да се пазим от каквото и да е друго допълнително въвличане.
  - За състоянието в Ирак чух там следната шега: САЩ приличат на ловеца, който викал, че е успял да улови мечката, но тя сега не щяла да го пусне!

  06.03.2005 год.:
  Поредното убийство на български войник в Ирак съвпадна с вестта за освобождаването на още една италианска пленница и това отново постави на дневен ред въпросите за смисъла на нашето участие в Ирак и за тезата “с терористи не се преговаря”. Ние вървим нагоре в класацията на жертвите в Ирак и едни от последните сред обезглавените са българските шофьори.

  03.05.2005 год.:
  Отговорът на всяка терористична заплаха трябва да бъде по начин, сходен, дори идентичен на отговора, даван при другите кризисни ситуации - интегриран (в оптимална координация и максимално сътрудничество между институциите) и своевременен. Голямо внимание трябва да отделим на стратегическото планиране и вярно разработената политика на противодействие - с отделяне на причините от следствията (по време на чумата хората са избивали котките, вместо плъховете). Координацията е нужна както на висшите управленски нива, така и на по-ниските нива - както по върховете, така и на “бойното” поле.
  В управлението на процесите качеството на лидерството е фактор от висша значимост. Лидерите трябва да се заобикалят не с вечно съгласни и пеещи им оди изпълнители, а преди всичко от критично и аналитично мислещи хора.
  Битката с тероризма е не така успешна и защото мрежите на тероризма са хоризонтални, дисперсирани, с по-голяма мобилност, с по-висока адаптивност. А все още държавните структури са вертикални и централизирани, те трудно се поддават на реформиране, залагат на рутината. Редица държави полагат големи усилия да променят това хоризонтално-вертикално несъответствие, но най-често резултатът е - скрита съпротива на бюрокрацията, опитваща се да мимикрира и приспособява, с което понижава ефективността на системата.

  10.07.2005 год.:
  Политическият ни елит ще схване последен, че войната в Ирак започва да се смята навсякъде по света за абсолютна грешка, която е породена от стратегическа слепота. С нея вадим болен зъб: при наличието на метастази.

  02.08.2005 год.:
  Всеобщо е признанието, че положението в Ирак е “не просто лошо, а по-лошо от това не може и да бъде” и “администрация на Буш демонстрира потресаващо, абсолютно неразбиране на днешната ситуация”. Единственият контрол, за който могат да се похвалят американците е в т.нар. Зелена зона в Багдад - надеждно укрепеният дворцов комплекс – там е щаб-квартирата на временната администрация. Малцина от нейния персонал се осмеляват да си подадат носа от Зелената зона без силен военен екскорт и масирана охрана.
  Администрацията на САЩ бавно, ала сигурно изоставя термина "глобална война срещу тероризма" и признава, че “военните методи не са достатъчни за победа над това зло”. Според съветника на президента Буш по въпросите на националната сигурност Стивън Хадли: “Борбата с тероризма има не само военна, а и идеологическа съставка. Това е нещо повече от антитерористична военна операция”, то е по-широко понятие - глобална война срещу екстремизма, на който трябва да се противопостави “позитивна алтернатива”.

  16.08.2005 год.:
  Редица американски изследователски центрове пишат вече, че въпросът е вече не дали, а кога САЩ и коалицията ще се изтеглят от Ирак - и то със съхраняване на лицето, честта и престижа си. Съществува реална опасност от допълнителна, извънредна радикализация на сунитите и вливане в редиците на бойните им групи на изповядващи насилие, ненавист и мъст сунити отвън.
  Казваме на САЩ - ще се изтеглим от Ирак след 31 декември, но оставаме в коалицията. Ако ни питат: оставате, но как, под каква форма, с какви задачи?

  21.08.2005 год.:
  Нашата армия се нуждае от време - да отдъхне от изпитанията в Ирак и се заеме с някои неотложни задачи по своето реформиране и превъоръжаване. Участието в мисии калява бойците в реална среда, дори в бойни действия. Но трябва да направим анализ, на базата и на приетата Концепция за участието ни с военни контингенти в операции зад граница – дали не сме стигнали тавана за участие в подобни мисии и дали няма свръхангажименти и пренапрягане.

  27.12.2005 год.:
  Все повече анализи в западни медии сочат Иран като главният печеливш от нахлуването на САЩ и коалицията им в Ирак. Иран се превръща в мощен геополитически фактор. Това трябва да се отчете в готовността за охрана на лагера в Ашраф – за да не си развалим тежко отношенията с тази държава.

  25.01.2006 год.:
  Не бива да допускаме безценнят опит натрупан в Ирак да остава неизучен и усвоен. За осмисляне на този опит трябва да се привлекат военната наука, социолози и психолози. Трябва да се направят допитвания до участниците в мисиите зад граница, да се сложи ръка на пулса на техните настроения, да се чуят и техните идеи, препоръки и изводи за бъдещето на Българската армия.
  Трябва да бъде въведен регистър, който внимателно да следи кариерното израстване на участниците в мисии, като тези в Ирак и в Афганистан, в Косово и в Босна. Особено важна е съдбата на командирите, минали през горнилото на тези мисии и най-вече в Ирак. В такива тежки мисии се кове бъдещият ни генералитет, висшето офицерство. И много скоро ще дойде времето, когато президентът не би подписал указ за присвояване на висше военно звание на човек, който не е участвал в мисия и не се е доказал в реална бойна среда.
  Голямо внимание трябва да обърнем на инвестициите във войника и неговата сигурност, във въоръжението и средствата за индивидуална защита. Нашият войник като правило не отстъпва с нищо на другите войници, но най-често отстъпва на другите войници по въоръжение, екипировка и защитеност.

  05.02.2006 год.:
  Фундаментално е значението на Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 год. С нея бе обявена Концепцията за изпреварващите удари.
  Именно тази Концепция бе поставена от Буш в основата на войната в Ирак.
  Така че не “грешките” на разузнаването, а Концепцията е първопричината за войната в Ирак и неправилното стратегическо мислене на САЩ е в основата на възможен край на войната като фиаско (“New York Times”). Това показва високата цена на грешната стратегия. Не по-малко лошо е да няма стратегия.

  26.02.2006 год.:
  Насилието в Ирак - можещо лесно да премине в гражданска война между шиити и сунити - е апотеоз на сбърканата стратегия на САЩ. Стратегия, към която се приши и България. Че САЩ ще имат огромни проблеми в Ирак бе очевидно. За жалост България прояви историческия си сателитен синдром.
  Опасявам се, че увисналата във въздуха фраза на президента “Аз не приемам тази война!”, няма да попречи той да бъде нареден в един списък на поддръжниците на САЩ в тази обречена война и ще се окаже, че е пропуснат шанса като държава да имаме собствено лице в международната политика.

  26.03.2006 год.:
  Публикуването на новата Стратегия за национална сигурност на САЩ е събитие от голяма важност. В Стратегията се усеща схващането за САЩ като “обсадена крепост”: “Ние сме в ранните години на дълга борба, подобна на тази, пред която бяхме в ранните години на Студената война”. Стратегията се самоопределя “като идеалистична по отношение на целите и като реалистична по отношение на средствата.” Ето ги и следните пет основни нейни пункта:
  - САЩ трябва да бъдат силни и да живеят в сигурност. Но те са във война и победата над терористите е най-силното предизвикателство.
  - Стратегията за победа на терористите включва и стратегия за победа над ненавистническата им идеология - с каузата на свободата и демокрацията.
  - Свободата и демокрацията не са просто средствата за една цел; те са цел на политиката за гарантиране на сигурност и просперитет.
  - Сигурността и ефективната демокрация ще допринесат за реализация на стратегия за развитие, с която да подобрим живота на хората в целия свят.
  - Общността на ефективните демокрации най-добре ще намери отговор на сериозните регионални и глобални предизвикателства на нашето време.
  Стратегията определя Иран като най-сериозната заплаха за САЩ.
  В Стратегията има лека преориентация от “твърдата” към “меката” сила - от военните средства към развитие и борба с бедността. Да, с война “трябва да победим терористите навън, за да не се изправим лице в лице с тях у дома”. Но се пише и за атакуване на причините, които пораждат тероризма.
  В Стратегията също така е изплюто и камъчето – че такива структури като ООН и НАТО понякога са по-малко ефективни от “коалиции на желаещите”.
  Балканите и Черноморския регион практически липсват в този документ!

  21.05.2006 год.:
  Президентът е вече в лагера на поддръжниците на нашето участие в Ирак. В САЩ гласовете за изтегляне растат главоломно. САЩ се отказват от тезите за общо-взето единен и що-годе демократичен Ирак. Необучаваните от САЩ милиции на Моктада ал Садр се бият по-добре от обучаваните 2 години от САЩ сили за сигурност! Гражданската война в Ирак е все по-очевидна. Иран е на път да се окаже победителят от войната в Ирак. Рязкото ускоряване на провала в Ирак ще дискредитира и всеки наш про-американски политик.

  09.07.2006 год.:
  Oxford Research Group публикува анализ “Глобални отговори на глобалните заплахи. Устойчива сигурност през 21 век”. Най-сетне на такова ниво се казва ясно: „Пътят, по който върви Западът по отношение на сигурността е сбъркан!”
  Нужна е смяна на парадигмата на сигурността. Тероризмът е много по-малка заплаха от предизвикателства като: Промените в климата и глобалното затопляне; Конкуренцията за все по-ограничените суровини (особено за нефт); Нарастващото социално-икономическо разделение и маргинализацията на все повече хора; Засиленото разпространение на оръжия и военни технологии, вкл. на оръжия за масово унищожение (ОМУ), т.е. глобалната милитаризация.
  Войната срещу терора натрапи американски, ортодоксален дневен ред на сигурността. Тази ортодоксия на сигурността е дефектна и не позволява да се насочат усилия и ресурси към намиране на реалистични, прагматични и устойчиви решения за реалните рискове. При нея отговори на глобалните заплахи са дават силово - борба със симптомите, поддържане на статуквото, репресии срещу несъгласните. В дългосрочен план тази политика е обречена.
  Ако в идните 5-10 години не се предприемат спешни действия, ще бъде трудно да избегнем глобалните бедствия и дестабилизация на глобалната система. Трябва да преминем към “парадигма на устойчивата сигурност” - превантивен подход, атакуващ коренните причини (т. е. лекуване на болестта).