07.04.2004 год.:
  Развитието на събитията в Кербала показва колко слабо се разбира какво представляват регионът, арабския свят, светът на исляма. Капакът на кутията на Пандора бе отворен, но дали тя има дъно и какво още ще изскочи от нея?
  Огромното мнозинство араби (шиити и дори и сунити) и кюрди са доволни от падането на режима на Саддам, но са категорично против окупацията. Те си представят нещата доста перверзно – иракчани да си се управляват сами, а международната общност и то маскирана като ООН (защото ООН сама не може да прави това при такива нрави в Ирак) да се грижи за сигурността им.
  Президентът постоянно повтаря: “НАТО да се намеси по-активно в Ирак”. Аз не вярвам много на това, защото дори там да се развее знамето на НАТО, трудно самата НАТО ще се намеси. Най-много страните, които сега са против, да се въздържат да гласуват срещу ангажирането на НАТО. НАТО не е готова - политически, стратегически, оперативно, икономически, психологически - да се намеси в Ирак. НАТО не знае какво иска да прави, за да е адекватна на предизвикателствата, бои се да влезе в Ирак, за да не претърпи поражение и то да й сложи кръст като “надежда на планетата”. НАТО няма да се възприема по-меко от сегашната коалиция. За иракчани ООН ще изглежда по-приемлива.
  В ГЩ и МО трябва да се замислят - как се осъществява командването, управлението, координирането, контролът над операциите на контингента в Кербала, а и въобще на операциите при мисии на наши части зад граница.
  Не разбирам нежеланието на властта да се обърне към нашите експерти по арабския свят, към специалистите по исляма и изследователите на тероризма. Те могат да помогнат при изработването на политика спрямо региона и да подпомогнат нашите военни да имат реалистична представа къде са и с кого си имат работа. Не е достатъчно да се напишат десетина правила, трябва да се схване по-дълбоко цялата силно противоречива и взривоопасна среда.
  Трябва максимално да намалим дòсега на нашия контингент с населението. Не е срамно да се ограничим с пазене на базата, важно е да опазим живота на момчетата. В същото време трябва да им се каже – бъдете безпощадни ако изпаднете в критична ситуация. Да избягват да дават поводи за инциденти, но наложи ли се да се бият, да се бият! На война като на война, другото е грешка.

  11.04.2004 год.:
  При Първия батальон идващата от Кербала информация не се анализираше – главното беше тя да се препредава по-бързо по-нагоре. Системата бе най-тънка точно в звеното за анализ. Началници много, а 2-3 души - в ролята на телефонисти, изнемогваха. Платихме висока цена. А можеше да не е така!
  Сертифицирайки Първия батальон, от Сухопътни войски пишат: Батальонът не е усвоил достатъчно похватите в борбата с тероризма и особено – с коли-бомби и камикадзета? Този извод не се чува от ГЩ. Нито на място батальонът води антитерористични учения. И още – казват, че на проверки в Ирак ходят “все големи шефове, на които явно им липсва нужната военна експертиза”.

  12.04.2004 год.:
  Трябва да бъдат разработени алтернативи за продължаване на престоя на контингента в Ирак, в т. ч. стратегия за изход от Ирак. Трябва да се промени мандатът на мисията ни в Ирак – нещо, което е в правомощията на Народното събрание. Да се вземе предвид, че има сили в Ирак, които преследват тактика на по-големи човешки жертви сред коалицията и дори прогонването й от Ирак.

  16.05.2004 год.:
  Измъчването на иракчани “Абу Гариб” е отвратително. Но то буди много мисли - на фона на трагедията на нашите сестри в Либия. Но възмутеният от “Абу Гариб” арабски свят осъди ли гаврите и мъченията над българките?
при тях тези средства са не изключение, а правило.
  Войната на САЩ в Ирак се критикува силно заради снимките от “Абу Гариб”. Но защо оценката за тази вина да зависи от тях? Войната в Ирак е грешка със стратегически размах и геополитически провал независимо от “Абу Гариб”. И тя трябва да се оцени като такава не заради снимките, а заради самата нея.

  23.05.2004 год.:
  Павел Писарев написа: „От противник на войната в Ирак, президентът се превърна в най-силния привърженик на българското присъствие в Ирак след хиперактивния Соломон Паси”. За жалост, това е общо налагащо се мнение.
  Би трябвало да има известен отход от политиката на все по-силна подкрепа на САЩ по Ирак. Президентът е длъжен да се завърне в центъра, оставяйки по Ирак отново цялото правителство в дясно и в крайно дясно от себе си.

  06.06.2004 год.:
  Пиша често, че президентът заема доста проамериканска позиция по Ирак като червена лампичка - че има увличане. Лампичката не може да възпре, но може да подкани към размисъл и готовност да се чуят и други аргументи.

  09.07.2004 год.
  Кризата с нашите заложници в Ирак е сериозно изпитание за българската външна политика и в случай, че изходът от нея бъде трагичен, последствията ще са тежки за политически елит и за българския президент. Двете бедни шофьорчета ще бъдат обезглавени - като възмездие за външната ни политика.
  Трябва да се спре с тези идиотски изказвания – че няма да преговаряме с терористи, че няма да променим политиката си. Неща, които възпламеняват ситуацията не бива да се произнасят, не бива да търсим само конфронтация.
  Вероятни са два сценария – бърза екзекуция и протакане за няколко дни.
  Президентът трябва да изслуша експерти, които могат да дадат разбиране за процесите, за исляма, за тероризма – за това съм му писал многократно.
  Трябва да се внимава с обръщането за помощ към САЩ – ненавистта към тях в арабския свят ескалира; а е и мит, че САЩ контролират нещо в Ирак.
  Президентът може да направи изявление към нашето общество, с което да заяви, че се предприемат всички усилия за да се спасят двамата заложници, че докато има надежда, българските власти ще полагат максимални усилия за тяхното спасяване. И да призове политиците да престанат да трупат актив на гърба на тежката драма, да премерват всички свои изказвания, да мислят за заложниците повече, отколкото за собствения си имидж - сега всяка дума е важна и всяко непремерено изказване може да има непоправими последици.
  Възможности за облекчаване на съдбата на заложниците и поне за отлагане на обезглавяването трябва да търсим с връзки и контакти с Арабската лига, с Организация ислямска конференция, с президентите на Франция, Германия, Русия. Експертите споменаха Евгений Примаков. Техният съвет е: да се прави максималното и да се използва авторитетът, който президентът има навън.

  25.07.2004 год.:
  От моите разговори през тези дни с преподаватели от Военна и Полицейска академии и от ВСУ мога да направя следното обобщение на някои техни тези:
  - Румъния е по-гъвкава и по-хитра. Тя е с много по-голям контингент в Ирак, но не нападат базите й, не й застрелват патрули, не й обезглавяват шофьори.
  - Симеон Скасккобургготски показва по-добро стратегическо мислене и по-вярно тактическо поведение от президента – сякаш по Ирак е “ни при чьом”.
  - България е много отличима като участник в Ирак и като проамерикански сателит. Всяка похвала по наш адрес - от САЩ - не просто дразни, а озверява терористите към нас. Като добавим поведението ни в СС на ООН, реални са вече опасенията, че ставаме удобна и лека за терористичен удар мишена.
  - САЩ ще загубят тази война (Франция, Германия, Русия, Индия, Китай – всеки очаква това). А заедно с тях губим и ние. Нашето бъдеще е Европа, ЕС.
  - Соломон Паси си играе своята игра и е праволинеен, докато президентът се нагажда към ситуацията и по-скоро “тя го води”. Позицията му по Ирак, дори от тези, които я смятат за единствено възможната, се оценява като: “Ще стоим в Ирак, защото вече сме в Ирак”. Може ли това да е позиция, политика, стратегия? По-скоро тя е път за никъде, тъй-като военната ни мисия в Ирак е обречена на провал. Кога е успяла политика, водена на инат и в противоречие (при това задълбочаващо се) с настроенията в българското общество…
  - Засега пропускаме шансовете да започнем постепенно преформулиране на мисията в Ирак. По този начин крайната позиция на президента е в разрез с логиката, тя го подрежда сред ястребите в политиката. Президентът трябва да заговори за краен срок на военното ни присъствие в Ирак, за постепенно свиване на военните задачи и придаване на хуманитарен характер на мисията.

  15.08.2004 год.:
  Острата критика на войната в Ирак, отправена напоследък от големия писател Курт Вонегът, големия финансист Джордж Сорос и големия политолог Збигнев Бжежински е поредно доказателство, че без да се чака присъдата на Историята, вече започва да се избистря оценката за войната на САЩ в Ирак.
  Ирак най-вероятно няма да се сравни с Виетнам, но става очевидно, че и “авантюрата” на Буш ще получи клеймото - грешка, провал, заблуда, глупост.
  Не е късно президентът да се измъкне от блатото, в което се оказа, като за година премина от стратегически вярната позиция на не приемане на войната до тактически грешната позиция на оставането ни в Ирак неизвестно докога.

  26.09.2004 год.:
  Според мен предислокацията на нашия контингент от Кербала в Дивания е фактически вече предрешен въпрос и връщане назад няма.
  В сегашната ситуация има две крайни позиции на президента - и двете без голямо значение за това, което на практика ще стане и касаещи само линията по Ирак, която по политически съображения ще следва нататък президентът.
  Президентът може да продължи да се придържа към заявеното негативно становище към преместването, да го смята за “неразумно и не издържащо от гледна точка на военните, психологическите и политически мотиви”. Това може да му донесе и активи (“Поне им го казва в очите!”), и пасиви (“Каквото да си говори, от него нищо не зависи!”). Ако не се случи нищо лошо в Дивания -отлично. Но ако то се случи, всички ще помнят, че президентът е бил против.
  Но президентът може и да смени позицията си. След като на няколко пъти излизаше на първа линия по Ирак, сега би изглеждало неразумно точно по този въпрос да пренавие пружината с риск да я скъса - без гаранция, че от това ще извлече устойчиви дивиденти. Още повече, че преместването не е свързано само с негативи - при условие, че няма да има екстремални кризи и нещастия.
  Разбира се, теоретично са възможни и други варианти на поведение. Напр. поддържане на отрицателното отношение към предислоцирането и в същото време - задаване на въпроси, настояване за експертизи, остри укори и дори протести-демарши към коалиционните партньори или поне демонстрация на загриженост, на търсене на гаранции чрез послания и телефонни разговори.
  Но това би могло да се възприеме за игра с цел печелене на време, дирене на изход чрез “спасяване на лицето”. Това “увъртане”, ако не бъде убедително защитено, спокойно може да се окаже нов капан за президента - тези, които са ”за” преместването на контингента да използват колебанието на президента като започнат да го убеждават и накрая да му прехвърлят горещия картоф.
  Затова президентът би трябвало да започне сравнително ускорен процес на съгласяване с предислокацията на контингента в Дивания. Той трябва да внушава следното: Най-напред изтеглих ушите и на коалиционните партньори, и на нашите ястреби. Да знаят, че България не е момиче на повикване, съгласна и безгласна буква, а си има институции и обществено мнение, които трябва се уважават. Ала сега, минавайки по същество, трябва да продължим да бъдем надежден партньор, да се водим от интересите на коалицията и нейната стратегия да бъде оптимално реализирана. Но нещата в никакъв случай не бива да се претупват. На първо място стои сигурността на контингента, затова преместването трябва да стане едва когато са взети всички възможни мерки за сигурност, разбира се отчитайки много напрегнатите обстоятелства в Ирак.

  26.09.2004 год.:
  Дебатът за преместването на контингента в Ирак възбуди общността от експерти. Не всичко в думите на президента обаче среща нейното одобрение.
  Например, тезата на президента за слабата коалиционна култура е спорна.
  Коалиционната култура е не “Те срещу Нас”, а “Те и Ние съвместно”. И много зависи как сме си постлали – за да разчитаме на тази коалиционна култура. Всеки, който оспори коалиционната култура трябва да каже - какво е направил за да я договори и подобри. С поведението си като държава сме позволили да ни разглеждат като второстепенен и съгласен с всичко коалиционен партньор.
  Преместването на контингента е само следствие от нашето участие в Ирак. Първият въпрос е - Защо сме там?, а вторият - Докога сме там? Еластичната фраза на президента “Бързо, но не преждевременно изтегляне”, не влияе на коалиционното планиране. Ще ни преместят, защото са наясно, че ще стоим дотогава, докато ни кажат. А и проблемът с коалиционната култура не бива да измества интересите на Коалицията. Ние сме част от екип, в който има и наши “играчи”. И те са под контрола на друг “треньор”. Добре е той да се допитва да нас, но е логично сам да решава на каква позиция да “играят” нашите “играчи”.
  Ние трябва да се учим на коалиционна култура и на Коалиция – да мислим òвреме да се хващаме ли на хорото й, на което щипят здраво. В Коалицията интересите на Цялото са над интересите на всяка негова Част. А като във фермата на Оруел всички Части в Коалицията са равни, но някои са по-равни.

  25.10.2004 год.:
  Картината, която се оформя за Ирак е от песимистична, през тревожна до катастрофална. С престоя си в Ирак България поема не само пряк риск да дава нови и нови жертви, но и да стане съучастник в една измислена, ненужна, отиваща към провал война и участник в една победена, разнебитена коалиция. Ако се случи провал на водената от САЩ коалиция, то особено тежко нашето общество ще понесе не само политическия ни провал, но и военния - военното ръководство, заедно с президента, той и върховен главнокомандващ, ще бъде обвинено, че за първи път от много десетилетия е губи битка на бойното поле.
  След като умни и разумни анализатори, военни и политици в САЩ предлагат САЩ да се измъкват докато е време от Ирак, защото срамът от изтеглянето е по-безобидният изход от унижението от поражението, защо продължаваме да твърдим, че ще стоим там едва ли не до последна капка кръв. Какво се говори масово - че Първанов, Паси, Симеон и Свинаров подкрепят участието в Ирак. Все по-силно президентът в общественото съзнание е свързан с ястребите на тотално сгрешената наша политика спрямо Ирак. Натрапващи с честотата са коментарите защо президентът обърнал позицията си по Ирак на 180 градуса.

  14.11.2004 год.:
  Роднини, близки, приятели на бойци от Първия контингент в Ирак мислят, че президентът е зле информиран за станалото с Контингента преди по време и след трагичния инцидент с петима загинали български военни и с множество ранени). На бойците от Първия контингент им липсват грижата и вниманието на президента. Може определено да се каже, че съществува Проблем “Първи контингент”. Тези бойци са силно огорчени от бездушието в МО и ГЩ и твърде много ги боли от безразличието което нашето общество проявява към тях.