време ни остава да се заемем с тях, защото тероризмът е направил нова крачка в териториалния си обхват и степента на насилие.
  Народът, обществото, държавните институции ще трябва да свикват, че живеят с тероризма или поне с рисковете от него.
  Това от една страна е сериозно изпитание за психиката и за умението да се издържа на стрес (още повече с лабилните от депресиите на Прехода лична и обществена нервна системи). Нещата опират до менталност и манталитет, до способност за самоконтрол и привикване с кризисни ситуации и напрежения.
  От друга страна, народ, изпаднал в такова положение, се нуждае от силно лидерство и отговорен политически елит. Който схване пръв какво значи да си политик в такива моменти, може да стане първият наш държавник през 21 век.

  14.12.2003 год.:
  България за продължителен период от време не бе сред държавите, пряко застрашени от евентуални терористични атаки. Сега това не е така, в резултат главно на водената от правителството и най-вече от министъра на външните работи външна политика. Представители на западни посолства ми казват, че България вече е в черния списък на радикални терористи. И според хора от нашите спецслужби, извършването на терористични удари срещу държавата или нейни граждани зад граница в никакъв случай не може да се изключи.
  От анализи и интуитивни съображения правя извода: Въпросът все повече е не Дали можем да сме обект на терористична атака, а Кога това ще стане.
  Президентът не би могъл като държавен глава да не сподели последиците за политическия елит при тежък ущърб от терористически акт. Затова е важно при такъв инцидент президентът да покаже истинско политическо лидерство.
  Ако се опитаме да си представим какво може да се случи, за ограничители биха могли да ни служат: Възможното място на атаката и Нанесеният ущърб. При първо приближение, може да се предположи от една страна атентат в Кербала или в България, от друга страна - по-лек инцидент („само” с ранени или с 1-2 жертви) или по-тежък инцидент (с повече убити и значими щети).
  Дали поради нежелание да допусна нещо жестоко, но мисля, че по-вероятно е ударът да бъде с по-леки последствия, отколкото с по-тежки, както и че по-вероятно е той да се случи в Кербала, отколкото у нас. С други думи, очаквам първо по-лек инцидент срещу контингента в Кербала. Но за близките и на един евентуално убит войник това няма да е по-лек инцидент, а просто катастрофа.
  На какво може да се опре в този случай реакцията на президента:
  - Тероризмът - политически и религиозен - не е заплаха срещу отделни държави или пък отделни съюзи. Това е глобална заплаха и нито една страна не е гарантирана или имунизирана срещу нея.
  - България не е нито първата, нито ще бъде последната страна, която дава свидни жертви в борбата с тероризма. Десетки държави вече платиха и продължават да плащат кръвен данък в тази борба.
  - Това не са първите българи, които загиват от терористичен акт.
  - Съпричастността към усилията за установяване на мир и сигурност в различни региони на света не е безопасно начинание. Стотици (ако не и хиляди) са жертвите, дадени от страните-членки на ООН през последните 60 години в различни операции за установяване и поддържане на мира.
  - Интеграцията към демократичните евроатлантически страни не е подарък или награда, тя си има висока цена. Споделянето на предимствата и ползите от тази интеграция върви със споделянето и на нейните пасиви и негативи.
  - На бойците от нашия контингент не е обещаван безопасен престой в Ирак – те са наясно с рисковете, които поемат с участието си в подобна мисия.
  - Тези свидни жертви са дадени при честно и с героизъм изпълнен боен дълг. България няма да забрави тези герои и ще отдаде дължимото на паметта им.
  - Политическите ръководства на МВнР и МО, както и ръководството на БА трябва отговорно и в дълбочина да си извлекат поуки от трагичния инцидент и да вземат срочно необходимите мерки за недопускане на подобни инциденти.
  - Колкото и трагично да е случилото се, то не може да отклони страната от стратегическата линия на външната ни политика. С този свой варварски акт, терористите за сетен път доказаха колко важни за сигурността в глобален и регионален план са усилията на световната антитерористична коалиция.
  Президентът трябва да изкаже съболезнования на близките на загиналите, да следи отблизо участта на ранените. Трагичният опит от Камбоджа ме кара да напомня, че при пристигането на ковчег(зи) от Кербала президентът трябва лично да присъства на посрещането и да участва в траурната церемония.
  Някои държавни ръководители вече посетиха своите контингенти в Ирак. Редно е да започне подготовка за пътуване до Кербала и на нашия президент.

  28.12.2003 год.:
  В Кербала започна трагедия, която вътре в себе си чаках на 1000%.
  Инстинктивно усещах същото като в Камбоджа преди 10 години: Лошото е набрало ход и иде неотвратимо. Това е само началото. А някои варианти на развитие могат да предизвикат сериозни трусове в политическата ни система. Нашата външна политика е като в леден улей - хвърчи и се ускорява. При това:
  - Тя не е толкова предопределена, че за нас да няма друга алтернатива.
  - Тя не бива да се води така, че винаги да правим каквото се поиска от нас.
  - Тя не е правилна, щом носи рискове и щети, без гаранции и компенсации.
  - Тя ни отдалечава от Германия, Франция, Русия.
  Такава външна политика не е последователност и прозрачност, а покорност и послушание. Заради нея може да ни излезе много лошо и обидно име.
  Какво предлагам? Все по-трудно ще става да се предлага нещо, след като с всяко завъртане болтът влиза по-надълбоко, това стеснява алтернативите и един ден алтернативи вече няма да има. Което не означава, че е нямало.
  Затова исках президентът да доразвие своята позиция към войната в Ирак, заявена силно в Народното събрание: “Аз не приемам тази война!” Милиони българи тогава бяха горди с държавния си глава. През следващите месеци президентът сякаш се стъписа от тази историческа смелост и даде заден ход.
  В текст от 02-03.01.2002 год. писах на президента: “За България въпросът много повече вече е не Дали, а Как. Не Дали ще протича един процес, а Как ще протича. Не Дали ще се вземе едно решение, а Как ще бъде взето. Шансът ни е в нюансите, в детайлите - тук е възможен някакъв избор. В генералното нещата се предрешават и решават от големите сили. Нека водим политика, при която България дори да не може да казва „Не”, поне да казва „Да, Но.”
  Не става дума за оспорване на стратегическите приоритети, а за начина на реализирането им. Латвийци и литовци, словенци и словаци с не по-малка воля, но много по-умно и по-достойно преследват същите приоритети. По Ирак няма знак на равенство между САЩ и НАТО и ние трябва да държим на НАТО, когато се разминава със САЩ. Днес трябва да пазим НАТО от Соломон Паси!
  Войната в Ирак е сбъркана война – война която се води не на точното място, не в точното време и не с точните цели.
  Сега се решава въпросът за лидерството в България. В такива тежки дни истинският лидер няма право на колебания, на отстъпление. Кръстът е поет и трябва да се носи. Но не с безгрижие за това - с колко човешки живота ще се заплати една политика. А за да се изпие солидарно горчивата чаша. И да се извлекат поуки - че колкото по-висок е постът, толкова по-скъпи са грешките и по-високи отговорностите. Няма безгрешен политик, но няма по-силен политик от този, който прави верни изводи от грешките - и от своите, и на другите.

   28-29.12.2003 год.:
  За трагичния инцидент в Кербала могат да се обобщат четири типа реакции:
  - С млади момчета плащаме дупедавството на нашите политици.
  Тази реакция е популярна и популистка, но за нея има основания. Външната политика се натрапва на обществото, не се дискутира с него; политиците използват, че народът е в капана на сложни социални и морални проблеми и не се фокусира върху нея, чувства я натрапена и не се идентифицира с нея. Това безразличие на политическия елит към необходимостта да обяснява външната политика е преминало във високомерие. Когато един проблем е спорен за обществото, по никакъв начин той не може да бъде решаван в парламента за броени дни, без елементарна дискусия от страна на управляващи и опозиция и с изцяло разминаващо се с обществените нагласи мнозинство от 237:3 гласа.
  - Всичко си има цена във външната политика, само че ние сме си наивно общество и се правим на хитри, все си мислим, че на нас ще ни се размине.
  Тази реакция е за добро. Един народ е зрял, когато започне да калкулира реалните плюсове и минуси, а не да се поддава на гола пропаганда. Не може 10 години въпросът за цената на НАТО и ЕС да изпада от обществения дебат!
  Макар родено от шока и болката, това - да се замислим - е позитивно - да се научим да разсъждаваме, стига сме били инфантилно общество, което дава да го водят като стадо. Въпросът е евро- и евро-атлантическият наивитет да не прераснат в песимизъм, във вот на недоверие към интеграцията и линията ни за отваряне на страната и търсенето на адекватно геополитическо място.
  - Нито на обществото, нито на войниците ни в Ирак бе ясно обяснено какви рискове има там; напротив - внушаваше се, че сме в най-безопасния район на Ирак, че местното население е изключително благосклонно към българите.
  Тази реакция е основателна. България не е в добро здраве за да изпълнява ангажиментите, с които се нагърбва в подобни акции. Нито армията е армия, нито генералитетът - генералитет, нито службите - служби. Станалото в Кербала е символ за състоянието на системата за национална сигурност. Тя е разфокусирана, слаба, в нея има не малко непрофесионализъм - следствие от системното й обезкървяване. Мисленето ни е инерционно, а живеем в нов, непредсказуем свят и не можем да я караме по старому. Всяко недоглеждане веднага се заплаща, всяко пренебрегване на истината пък се заплаща тройно.
  - Войниците са пълнолетни хора, знаели са, че е опасно и са се полакомили за по 100 долара на ден – да са мислили когато са поемали този риск.
  Това е тревожна, направо цинична реакция. Момчетата са в Ирак защото българската държава не им е дала възможност да изхранят семействата си тук. Несправедливо към паметта на загиналите и към рисковете за живите е да се дава на обществото да си измие ръцете по този начин. Колкото и обидно да е това отношение към нашия контингент, то е стократно по-застрашително за самото общество. Да се говори така масово би означавало край на самото общество, би било печален знак, че нещо в този преход е абсолютно сбъркано.
  Даже участието в окупационните сили да е грешка, контингентът е в Ирак като бойна единица на Българската армия, момчетата са български войници и зад тях не са заплатите и надбавките за риск, а е само и единствено България.
  Официална България може да ги изпрати с церемонии, химни и траурни маршове, можеше вече да ги е повишила в звание посмъртно. Но паметта им ще бъде осквернена, ако за обществото те са като най-обикновени печалбари!
  Драмата в Кербала отвори дълбока рана и постави пред всеки от нас, вкл. и пред мен, въпроса за нашата персонална вина и нашата лична отговорност.

  07.01.2004 год.:
  Изводи от многобройните ми срещи и разговори за контингента ни в Ирак:
  - В подбора на войниците има сериозни слабости. Това се дължи както на качеството на хората, кандидатирали се за участие в мисията (отиват само тези, които са пожелали), така и на факта, че е имало една или друга форма на уреждане, връзки и (засега на базата на слухове) - дори корупция. Не е ясно по какви обективни критерии е формирано ръководството на контингента.
  - В подготовката на контингента също има значителни слабости. Причините са по-комплексни: Нивото на висшия команден състав на БА; Неизяснена представа каква мисия ще осъществява контингентът; Липсата на теоретичен и практически опит за противодействие на съпротива, от този съвременен тип, съчетаваща партизанската война с терористични действия - в гъсто населена градска среда; Страхът на военните да противоречат на политиците - грешно разбран модел на гражданско-военни отношения, който повече от десетилетие се насажда върху нашата армия; Остарялото оборудване и военна техника; Нарастваща некомпетентност на политическото ръководство на МО - с всяко следващо правителство, но в сегашното не само няма специалист по политика на отбрана и сигурност и по военна политика, но се стига дотам дебютиращата на това поприще заместник-министърка да учи на военен ум и разум генерали.
  - Политическият елит прояви тотално подценяване на мисията на нашия контингент. Това се изрази в липсата на дебати в парламента и в стремежа решенията да се налагат силово на обществото и да се мотивират некоректно.
  - България е надхвърлила човешките си и ресурсни възможности за участие в подобни мисии и се е разпростряла по редица краища и посоки на света, за сметка на своята отбрана и нормалното финансиране на собствената войска.