Това са няколко фрагмента от статия, дадена за печат. Струва ми се, че в нея са поставени 1-2 важни проблема, които ме занимават в научен план напоследък и за които съм убеден, че трябва да бъдат развити и задълбочени.
  
  През последните две десетилетия човечеството премина към качествено нова фаза на своето развитие, когато извънредните събития, кризите и рисковете, несигурността, неопределеността и високата динамика се настаниха трайно в ежедневието и това започна да поражда носталгия към отминалите времена на стабилността, безопасността, определеността и предвидимостта на събитията, към които бяхме привикнали и смятахме, че те са ни гарантирани, че другояче изобщо не би могло и да бъде.
  По-рано държавата, нейните йерархични институции, законите й – всичко бе конструирано така, че да обслужва нормалността. А на не-нормалността се гледаше като на изключение, като на извънредна ситуация: почти невъзможна, рядка, екстремална, с мълчаливо подразбиране смятана за нещо, свързано с военно или политическо посегателство срещу установения във и от държавата ред. Бе регламентирано, че ако нещо такова се случи, Армията, другите силови институции ще се намесят, а държавата ще премине в извънреден (трудно представим и съвсем бегло описан в осмислени норми) режим на управление.
  Но сега, в обществото на риска и серийно произведените несигурности [1], всеки лошо управляван и реализирал се риск ще води с голяма вероятност до криза и повишена несигурност, а това ще означава - извънредна ситуация. Извънредността ще зачести, вече ще бъде макар все още по-рядка, но норма, правило. Кризите ще станат ежедневие. Набира сила процес, при който нормалността и а-нормалността (не-нормалността), извънредността и (във)редността започват да си разменят нещата. Нормалността се превръща в рядкост, в изключение, става почти невъзможна; извънредността започва да се реализира като обикновеност, да бъде все по-честа, предсказуема, очаквана.
  Възниква въпросът – а какво при тази (р)еволюция ще се случва с държавата, с нейните структури и закони? При новата нормалност - на а-нормалността (не-нормалността), при извънредността ставаща (във)редност?
  Науката за сигурността трябва да държи ръка на пулса на промените и да се развива така, че да изпреварва тези промени. Класическите научни подходи към сигурността са изчерпили познавателната си сила. Сигурността не може да остава затворена в демодираните схеми от биполярната епоха, ориентирани към статиката, нормалността и баланса; базирани върху ре-активните подходи и „твърдите” (hard) аспекти на силата, фокусирани върху защитата и охраната.
  ● Сигурността днес е все повече „рискова”, защото:
  Ние навлизаме в Третата вълна на сигурността. Първата вълна е вълната на безопасността; Втората вълна е вълната на сигурността; Третата вълна е вълната на риска.
  ▪ По-рано се стремяхме да защитим безопасността и тогава ставаше дума за статика, т.е. за състояние, за стремеж към обезпечаване на защитена безопасност. Всяка заплаха или опасност, изискваше мобилизация на силите и ресурсите и се смяташе за нежелано, способно да извади системата от равновесие, затова към него се подхождаше с цялата налична сила, за да се запази статичното равновесие на системата. С други думи, всички усилия на системата бяха насочени към защита на безопасността.
  ▪ След това се стремяхме да гарантираме сигурността, т.е. ставаше дума за хибридно съчетаване на статика, т.е. на състояние, и на процес, за стремеж към гарантиране на относителна сигурност. Извършваше се анализ и оценка на заплахите и опасностите, като някои от тях се приемаха като неизбежно съществуващи, по други се разработваха стратегии, мобилизираха се ресурси за поставянето им под контрол и да се гарантира приемливо ниво на сигурност, така че да се запази динамичното равновесие на системата. С други думи, всички усилия на системата бяха насочени към гарантиране на сигурността.
  ▪ Сега се стремим да управляваме рисковете (като под „риск” се разбира въздействие на несигурността върху целите на системата), т.е. става дума за динамичен, сложен процес, в който е въвлечена системата и който трябва да се управлява за да се постига определено ниво на минимизирани рискове. С други думи, всички усилия на системата се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, последиците ще са изключително сериозни. Вече не е достатъчно да бъде защитавана безопасността и дори да бъде гарантирана сигурността, а трябва да бъдат управлявани рисковете, което значи - да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.
  ● Сигурността днес е все повече „гражданска”, защото:
  Една от водещите съвременни тенденции е нарастващата роля на природни (причинени от природни явления), техногенни (причинени от индустриални технологии), антропогенни (причинени от човешка дейност) бедствия, аварии, катастрофи, други извънредни ситуации (напр. пандемии) и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие, овладяване и ликвидиране на последиците.
Извънредните ситуации попадат сред т.нар. секюритизирани проблеми. Един проблем, засягащ сигурността (security problem), става проблем на сигурността, т.е. той се секюритизира (securitized problem), ако поражда качествени промени, които системата не може да преодолее без структурни трансформации.
  Всъщност, понятието „секюритизация” е въведено от Оле Уевер, но в малко по-друг контекст през 1995 г. Копенхагенската школа разглежда сигурността като дейност, действие, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика и дори над ежедневната политика. Затова тя описва секюритизацията като много по-силна (вкл. и екстремна) версия на политизацията и я определя като успешен речеви акт, „посредством който в рамките на една политическа общност се изгражда разбирателство между субектите нещо да бъде третирано като екзистенциална заплаха за даден ценен обект и да се даде право за призоваване към неотложни и извънредни мерки за справяне със заплахата”[2].
  Според тази школа всеки обществен проблем може да се разглежда или в сферата на не-политическото (държавата не се занимава с него и той не е тема на обществен дебат и политическо решение); или в сферата на политическото (проблемът е част от публичната политика и изисква управленско решение и определени ресурси); или се е секюритизирал (става дума за екзистенциална заплаха, изискваща извънредни мерки и действия, излизащи извън нормалните граници на политическата процедура). Много важно е какъв е прагът, при който един проблем се секюритизира. За него може да се говори като за такъв, но той наистина става такъв само когато обществото го разглежда по този начин. Това е условието извънредните мерки да бъдат приети като легитимни. Успешната секюритизация има 3 компонента: (1) екзистенциални заплахи; (2) извънредни мерки; (3) въздействия върху междуобщностните и междуинституционалните отношения и връзки чрез нарушаване на съществуващите до момента правила.
  Съществен момент тук, на който обръща внимание Васил Проданов [3] е, че „ако се предприемат действия за повишаване на сигурността на някакъв обект това не означава още, че е заплашен, а че нещо успешно е конструирано като съществен проблем”, т.е. възможно е чрез спекулативни речеви актове, най-вече на държавниците и политиците, да се подменят едни реални проблеми с други, обслужващи тези държавници и политици, да се конструират заплахи и проблеми, които водят до секюритизирането им, оттук — до необходимостта за извънредни или специални мерки (вкл. свързани с употреба на сила), излизащи извън нормалната политика. Излизането от „нормалната политика” всъщност е провал в нейното провеждане. След като един проблем е секюритизиран, той много трудно или най-малкото твърде бавно може да бъде десекюритизиран.
  В тази връзка особено внимание се отделя на изключителното значение на речевите актове на личностите, които са фактори, ключови за сигурността. В преследването на свои политически цели, те не рядко се изкушават да „играят с огъня”, да превръщат проблема на сигурността в секюритизирал се проблем. В този смисъл се формулират т.нар. „улесняващи условия”, чрез които речевите актове могат да станат успешни и адекватно да отразяват реалното положение на проблема и необходимостта от ефективното реагиране по отношение на него: „(а) формата на речевия акт; (б) позицията на този, който го произнася; (в) историческия резонанс на говоренето, свързано с определени заплахи”.
  Секюритизиралият се проблем излиза извън рамките на стандартната политическа процедура за вземане на решения, осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминава в сферата на извънредната политика на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и състояния). В такава екстремна ситуация онзи, който има правомощия и отговорности да действа и овладява положението, вече не е свързан със съществуващите до момента стандартни правила и процедури. Разбира се, самият факт за отказване от съществуващите правила и процедури не означава че имаме секюритизирал се проблем. Аналогично, възникващата екзистенциална заплаха не означава задължително, че породеният от нея проблем се е секюритизирал. Всичко зависи от мащаба, до който е достигнала тази екзистенциална заплаха и от значението й за обществото. Но би могло да се предположи като нормално и логично, че възникването на екзистенциална заплаха предпоставя и легитимира предприемането на извънредни действия и нарушаването на стандартните правила и процедури. Така на секюритизиралия се проблем може да бъде даден адекватен отговор само при наличието на 3 ясни условия: (1) възникване на екзистенциална заплаха; (2) предприемане на извънредни действия; (3) нарушаване на съществуващите правила и процедури с цел по-ефективното реагиране и взаимодействие между всички институции.
  В този смисъл се говори за Акт на секюритизация — това е самият акт на нарушаване на общоприетите правила и процедури, който възниква, когато политиката излиза извън рамките на тези установени правила и процедури и се смята за легитимно (институционализирано) те да бъдат нарушавани, независимо или именно защото са задължителни в нормалните ситуации. Но в такъв случай неизменно възниква въпросът: „А кой има правото да разрешава нарушаването на установените правила и процедури?”, т.е. кой взема решенията в случаи, които не са правно регламентирани, но не може да се мине без тези правила и процедури да бъдат нарушени. Става дума за въпроса на въпросите: „Кой взема решението за обявяване на извънредното положение и за действията по време на извънредното положение? Това е въпросът за секюритизиращия мениджър, за мениджъра на секюритизиралия се проблем.
  Германският философ и за жалост нацистки правист Карл Шмит определя този човек като „пълновластен” и го нарича „суверен” [4]. Тези определения, характеризират самата същност на лицето, което прави „изключения, които са разрешени”; което „при извънредно положение суспендира правото” [5] и „може непосредствено, в цялата пълнота на своята мощ да се застъпи за защита на обществената сигурност и съществуването на държавата”[6]. Карлшмитовият „пълновластен” човек, „суверен” е понятие, метафора за нещо изключително важно и с далеч отиващи последици, защото онзи, който взема решението за обявяване на извънредното положение се натоварва с огромна, едва ли не граничеща с Божествената власт — не само да определя положението като извънредно, но и да определя докога то ще бъде такова, по какви извънредни правила и процедури ще се живее при това положение, докога обществото ще се намира в него, какви ще бъдат наказанията и санкциите за различно от изискуемото и полагащо се поведение и т.н. Извънредното положение би могло да се окаже както преход към нормалността (редността), така и узаконяване на ненормалността (извън-редността) като една нова нормалност (редност).
  
  Обобщавайки главните идеи на тази статията, ще акцентираме на следните 2 неща:
  (1) Досегашната държава е конструирана така, че да обслужва нормалността, а не-нормалността се възприема като изключение, като извънредна ситуация, екстремална, рядка, почти невъзможна. Но какво да правим днес, в обществото на риска, когато ако рискът се реализира, то възниква извънредна ситуация, при която държавата изпада в криза. Моето научно убеждение е, че в рисковото общество, в обществото на серийно произвежданите несигурности, извънредността ще зачести; макар и по-рядка, тя ще се превръща в норма, в правило; кризите ще бъдат наше ежедневие. Това несъмнено значи, че нормалността ще бъде изключение, ще става по-рядка, почти невъзможна.
  Оттук следва, че се обръща цялата логика, че извънредността и (във)редността, че не-нормалността и нормалността си сменят местата. Което не може да не доведе до неизбежни промени в конструкцията на държавата, в институциите й, в нейното законодателство и като цяло – в нейното досегашно функциониране.
  (2) Извънредно положение може да настъпи при една от следните ситуации:
  ▪ Първо, когато е нарушен политическият (конституционният, общественият, социалният) ред от сили извън или вътре в държавата. Това е Извънредност от Първи тип - извън установения конституционен (правно   Като правило досегашното законодателство се фокусира, а бих казал дори, че се фиксира именно към тази ситуация и описва преди всичко как трябва да се реагира ако тя настъпи. И по-скоро, само я споменава, без да изгражда нито съответната нормативна база, нито нужната институционална инфраструктура.
  ▪ Второ, когато е нарушен нормалният ход на процесите в резултат на извънредна ситуация (бедствие, авария, катастрофа, пандемия, криза, civil contingency, emergency). Това е извънредност от Втори тип - извън нормалния (естествен) ход на процесите.
  Тук – като законодателство, като институционална мрежа от мрежи, като ресурси – ни предстои много работа, много усилия, много промени, много мислене дори...
  И при двата типа извънредности, но мисля, че особено силно това звучи за извънредността от Втори тип, възникват два въпроса с повишена трудност:
  ♦ Може ли в извънредната ситуация да се прилагат нормалните („във-редни”) мерки?
  ♦ Ако са нужни извънредни мерки, как те да бъдат контролирани, за да не се превърнат те във „във-редни” мерки, т.е. в ново „нормално” законодателство?
  Отговорите на тези два въпроса предстои да бъдат дадени от Времето, Демокрацията, Еволюцията на обществата и глобалния ред. Но също така и от нас - учените...
  
  Литература:
  1. Бек, Улрих. Световното рисково общество. С.: Обсидиан, 2001, с. 13.
  2. Проданов, Васил. Секюритизацията и десекюритизацията като характеристики на съвременните общества.//Международни отношения, 2010, № 3, 61—72, с. 61.
  3. Пак там.
  4. Клайн, Нейоми. Шоковата доктрина. Възходът на капитализма на бедствията. С.: Изток—Запад, 2011, с. 169.
  5. Троянов, Илия, Юли Цее. Посегателство над свободата. Истерия за сигурност, полицейска държава и ограничаване на гражданските права. Русе: Елиас Канети, 143—144.
  6. Цит. по: Макарычев, Андрей. Мишель Фуко как теоретик безопасности: критическое прочтение концептов.//Мировая экономика и международные отношения, 2008, № 3, с. 84.