♦ Тук е мястото да включим още един цитат от прощалното обръщение на Джордж Вашингтон: „Нация, която изпитва към друга нация омраза или любов, е до известна степен роб на другата нация. Тя е роб на нейната враждебност или любов, като и двете са напълно достатъчни, за да я отклонят от нейния върховен дълг и от нейните интереси.” Това означава, че НАТО няма уникално значение за САЩ извън европейския си контекст и че Европа не може да бъде считана за по-важна от останалата част на света. Въпреки носталгията по някогашните „специални отношения”, простата истина днес гласи, че Европа вече не е по-важна от останалите.
  И всичко това ни връща отново към основното предизвикателство, пред което ще трябва да се изправи американският президент през това десетилетие – да води безмилостна, лишена от сантименталност външна политика от името на една нация, която все още храни безумни фантазии за това как иска да бъде обичана или най-малкото оставена на мира. Той да играе умело с настроенията на общественото мнение, като същевременно зад гърба му осъществява политиката си.
  Една лишена от сантименталност външна политика означава, че президентът трябва да очертае ясно и хладнокръвно най-опасните врагове на САЩ, след което да създаде коалиции, за да се справя с тях. На практика това означава окончателно да се скъса с цялата система от алианси и институции, останали от Студената война, в това число НАТО, МВФ и ООН. Тези реликви от близкото минало не притежават достатъчна гъвкавост, за да се справят с разнообразните предизвикателства на днешния свят, който още през 1991 година се предефинира и в немалка степен обезсмисли необходимостта от тях.
  Някои от тях може и да имат бъдеще, но само в контекста на новите институции, които биха могли да се появят на тяхно място. А те трябва да бъдат регионални и да служат на стратегическите интереси на САЩ, ръководени от следните три принципа:
  1. В максимално голяма степен да поддържат баланса на силите в света, да контролират енергията на всеки отделен регион и да отклоняват заплахите от САЩ.
  2. Да създават съюзи, които да поемат основния товар при евентуални конфликти, като поддържат въпросните държави с икономически облаги, военна технология и обещания за военна намеса при необходимост.
  3. Да използват военната интервенция само в краен случай, когато балансът на силите е изчезнал и съюзниците вече не са в състояние да се справят сами с проблема.
  Европейският съюз ще продължи да функционира, както и еврото, но ще му е много все по-трудно при наличието на толкова много центробежни сили.
  През тези десет години Белият дом трябва да постави ударението върху двустранните връзки със страните от периферията на Европа, като на думи се съобразява с НАТО, но на практика да го загърби.
  Изборът на обекти за подобен тип връзки може да бъде и случаен, тъй като основната цел е да оставят у Европа впечат¬лението, че САЩ са благоразположени към всички и нямат нищо против онова, което върши Германия. Но някои страни все пак са много по-важни за американските интереси от други. Напри¬мер Дания контролира достъпа на руснаците до Атлантическия океан, като същевременно предоставя достъп на американците до Балтийско море.
  Италия пък е държава, която има едновременно и значителни икономически, и стратегически позиции в Средиземно море. Норвегия, която открай време е била по-близка с Великобри¬тания, отколкото с останалите европейски страни, би могла да предостави стратегически предимства на САЩ - от военни бази до възможности за партньорство в норвежката петролна индустрия. И, разбира се, евентуалните близки връзки с Турция осигуряват влияние върху Балканите, Кавказ, Централна Азия, Иран и Арабския свят.
  
  ♦ Администрацията на Джордж Уокър Буш те желаеше да повишава данъците, за да плаща за обявената война на тероризма, при което резервът се намеси, финансира войната и така на практика зае пари на правителството. В резултат на това никой не усети икономическите последици от тази война – или поне не веднага...
  Теорията гласеше, че комбинацията от военни разходи, данъчни облекчения и ниски лихвени нива ще позволи на икономиката да се възроди, което от своя страна трябваше да повиши данъчните приходи и да ги направи достатъчни, за да се плаща за войната...
  Проблемът [на Буш] му бе, че войната изобщо не приключи. В резултат на това той и Федералният резерв така и не успяха да охладят нажежената икономика, а войната и същата тази икономическа политика продължиха да дават облика на неговия президентски мандат.
  Нито Джордж Уокър Буш, нито Барак Обама не са управлявали национална психика така, както са го правили Рузвелт и Рейгън. Буш загуби контрол над войната и бе тотално заслепен от финансовата криза. Изпадна на завоя след Ирак и така и не успя да навакса изоставането. Барак Обама създаде очаквания, на които не успя да отговори, а след това не успя да създаде и илюзията, че им отговаря... Разбира се, президентите идват и си отиват, а битката между нуждите на империята и републиката поставят на изпитание самата легитимност и на президентската институция, и на държавата.
  Фиксирайки се върху тероризма като най-обща стратегическа цел, Джордж Буш хвърли огромни ресурси в битки, които не можеше да спечели, и то в държави, които не бяха така очевидно свързани с него. Водейки своята Глобална война срещу терора, той не само изгуби от поглед цялостната картина, но и забрави да се погрижи за ред други стратегически интереси на САЩ. Беше толкова вманиачен по ислямския свят, че пропусна например да отдели необходимите ресурси, за да се справи с възраждането на Русия.
  Президентът е длъжен да снижава градуса на напрежението в обществото и винаги да демонстрира своята твърда решимост по отношение на тероризма. В същото време той не трябва да се поддава на изкушението и да предприема действия, чиято цена не би оправдала резултатите. Може да лъже народа колкото иска, но никога не трябва да лъже себе си.
  Елиминирането на ислямисткия тероризъм също е невъзможно. Бихме могли може би да ограничим заплахата, но колкото по-голямо ограничение се надяваме да постигнем, толкова по-голяма ще е и цената за него. Предвид неограничените възможности и ограничените ресурси бихме могли да заключим, че терористичните атаки срещу САЩ ще продължат независимо от огромните усилия за предотвратяването им.
  Президентът на САЩ трябва да бъде пределно наясно с този факт и винаги да действа в съответствие с него, но никога да не го признава пред обществеността. Той е длъжен да демонстрира, че прави всичко по силите си, за да унищожи врага и да защити държавата, и неизменно да внушава на народа, че елиминирането на ислямисткия тероризъм е възможно, макар дълбоко в себе си да знае, че е така...
  И докато тероризмът може да убива американци и да поражда всепроникващото усещане за несигурност, маниакалният импулс към унищожаването му може да подкопае (както вече го направи) САЩ в стратегически план. Това е важна тема за размисъл за всички политически лидери.
  Именно поради тази причина, въпреки че още хиляди американци може да загинат – в това число и моя милост или моите близки, тероризмът не бива да бъде въздиган до положение, надхвърлящо останалите държавни проблеми. Каквото и да става, стратегията винаги трябва да е пропорционална на заплахата.
  
  ♦ САЩ са търговска република, което означава, че живеят от търговия. Дължат колосалния си просперитет на собствените си природни блага и ценности, но не са в състояние да го задържат за дълго, ако са изолирани от света. Следователно единствената опция, с която разполагат, ако възнамеряват да съхранят размерите, богатството и властта си, е да се научат да управляват разумно и мъдро деструктивното си влияние.
  Американската икономика се гради върху технологични и организационни иновации, включително от онзи механизъм, който икономистът Джоузеф Шумпетер нарича „съзнателна деструкция” – процес, чрез който икономиката непрекъснато се разрушава и пресъздава, най-вече чрез напредъка на т.нар. деструктивни технологии.
  Корпорацията е чудно изобретение. Тя създава една цялост, която според закона е отговорна за дълговете на определен бизнес. Но конкретните индивиди, които са собственици на този бизнес – независимо дали са еднолични или групови, не носят лична отговорност за тези дългове. Рискът им не може да бъде по-голям от първоначалната им инвестиция.
  По този начин законът и държавата изместват риска от длъжниците към кредиторите. Ако бизнесът се провали, кредиторите остават с празни ръце. Нищо подобно не е съществувало преди с изключение на „привилегированите компании” от 18 век. Преди това, ако си собственик на даден бизнес, значи носиш пълната отговорност за него.
  В момента живеем в период, в който държавата е по-силна от пазара и в който тя притежава повече ресурси от пазара. Пазарите са превъзходно средство за усвояване на вече съществуващи научни и други разработки, но в самите разработки не са особено силни.
  От самолетната индустрия през атомната енергия, полетите до Луната, интернет, до глобално позиционираните сателити държавата е много по-добър инвеститор в откритията с дългосрочен ефект.
  
  ♦ А всичко това идва да подскаже, че що се отнася до проблема за израелско-палестинския конфликт, по-добре да не дърпаме дявола за опашката.
  Най-добрият вариант за американския президент е да маргинализира конфликта, но без да прави нищо, с което да даде знак за тази промяна в политиката. САЩ би трябвало тихо, но категорично да възприемат политика на постепенно отдръпване от Израел, което на практика означава да приемат настоящия дисбаланс на силите. От друга страна, в дългосрочен план целта им би трябвало да бъде възстановяване на баланса на силите, но чрез удържането на Израел в собствената му географска рамка, без да заплашват съществуването му. Подобен ход обаче не може да не го принуди да преосмисли националните си интереси...
  Поради тази причина американският президент трябва да продължи да изпраща свои представители в този регион, които да чертаят мирни пътни карти, както и да продължава да осъжда всички провинения на всички страни, без да застава конкретно зад никого. Трябва да продължава да изнася речи в подкрепа на Израел, но не бива да храни никакви амбиции за „траен мир” в региона.
  
  ♦ Иначе казано, за да постигне стратегическите си цели, американският президент е длъжен да търси пътища за споразумение с Иран.