Не можеш обаче да даваш предварително подписан празен чек на глобалния лидер, без да се интересуваш срещу какво той възнамерява да го осребри.
  Фридман набляга на количествените показатели, без изобщо да обсъжда качеството на предлагания и налагания модел. Той акцентира върху фóрмата на американското управление, без да се замисля за неговото съдържание.
  Да, САЩ имат право да бъдат глобален мениджър, но глобалният мениджър за това е глобален мениджър, за да отстоява не само своите национални интереси и да управлява не само в името на своите национални интереси, но и да отстоява интересите на глобалната човешка общност и да управлява в името на интересите на тази глобална човешка общност.
  Останалото не е глобално мениджърство, лидерство, господство или каквото и да било, ами брутален, първосигнален, безотговорен цинизъм, егоизъм и суицизъм.
  ► Има и тези на Джордж Фридман, които, откъдето и да ги погледнеш, звучат направо утопично, като писани в състояние на някакво опиянение или като откровен опит за оригиналничене, съпроводен с остри нарцистични симптоми. Да вземем само убедеността на Фридман, че между САЩ и Иран в близките 10 години ще настане близост, сходна като изобретеното от самия Кисинджър американско-китайско сближаване през 70-те години на миналия век.
  Впрочем, по въпроса за Иран може да прочетете нЕкои мои съображения на този сайт.
  ► Макар и логично, но твърде обидно е, че сред множеството споменати страни Джордж Фридман не си е направил дори труда да покаже, че знае за съществуването на България.
  Но ние си го заслужаваме – с поведението си на послушен пудел на международната сцена и като вечен претендент за най-близък сателит на най-големия Брат, ние сме толкова спихнати, сбръчкани, обезкостени, самозаличили се като какъвто и да е фактор на международната сцена, че никой не ни брои за жива държава, а Германия, Франция, Русия, Турция, преминават от нескрито неуважение към едва прикрито презрение спярямо нас...
  ► Понякога артистичността на Джордж Фридман в поднасянето на тезите и идеите избива в повърхностност и лековатост, в най-обикновена неточност и безгрижност към акуратността и правдивостта.
  Но пак да кажа, Фридман е един закъснял Бжежински и като Бжежински обича да използва едри геополитически четки, понякога с размер на баданарки, вместо да изографисва с тънка като писец четчица всеки нюанс и детайл, както прави това Кисинджър.
  Та нали някога Бжежински, без да се затруднява да привежда аргументи, доказателства и поне разумни основания, каза просто и ясно: „Социализмът ще се разпадне, Берлинската стена ще рухне!”. И стана точно така!! Нищо, че когато го питаха: Защо смята така?, той казваше още по-просто и по-ясно: Ами така!
  В същото време Кисинджър строеше строго аргументирани, блестящо доказани и разумно обосновани теории как държавите изповядват принципите на политическия реализъм, как те поставят на преден план своите национални интереси и са склонни към съюзи дори с Дявола, в името на своята сигурност, а това означава, че двуполюсният модел като най-устойчив и с перфектен баланс на силите, ще просъществува необозримо дълго...
  ► Не мога да не отбележа, че по някои въпроси ние с Джордж Фридман мислим напълно еднакво – като за пълната безперспективност и осъществена с абсолютна стратегическа слепота война на САЩ и НАТО в Афганистан, както и за безспорния провал, в който се превърна геополитическата авантюра на САЩ и коалицията на желаещите в Ирак.
  Аз публикувах цяла книга с мои текстове и съвети за президента, в които цитирах как в продължение на 5 години му доказвах далеч по-лесно, отколкото се доказва теоремата на Питагор, че Афганистан и Ирак са върхове на Западната обърканост, късогледство и дори глупост. Но той окончателно и безвъзвратно възприе ролята на знаменосец в Корпуса на ястребите на демокрацията, възглавяван от Соломон Паси...
  
  ► В заключение, новата книга на Джордж Фридман е изключително полезно четиво.
  С повърхностния, идеологизиран, черно-бял, проамерикански и високомерен и арогантен към другите, различни от САЩ, държави, стил, тази книга напомня на писанията на зловредите за националните ни интереси наши експерти на Прехода.
  Но ако се навлезе по-дълбоко в текста, ще се види, че тази външна прилика е подвеждаща. За разлика от пустословието и слугинажа на тези родни експерти на Прехода, книгата на Джордж Фридман е must read! Тя не само доказва обречеността на стратегическото мислене на Джордж Уокър Буш и на липсата на стратегическо мислене на Барак Хюсеин Обама, но и се разполага като геополитиеска визия, теоретически парадигми и практически подходи между тях двамата – не толкова радикална като всичко онова, което направи Буш и много по-радикална от всичкото това, което прави Обама...

  Николай Слатински
  24.06.2011 г.

  ▼ Цитати от книгата на Джордж Фридман "Следващите 10 години. Къде бяхме и накъде отиваме”:
  
  ♦ За да изясня същността на президентската институция, аз се спирам на трима президенти, които въплъщават величието на Америка. Първият е Ейбрахам Линкълн, който спаси републиката. Вторият е Франклин Рузвелт, който й осигури световните океани. Третият е Роналд Рейгън, който подкопа устоите на СССР и подготви сцената за имперските амбиции на Белия дом. Всеки от тях е бил изключително морален човек, готов ... да лъже, да нарушава закона и да предава принципите си, за да постигне споменатите цели. Тези хора въплъщават парадокса на онова, което аз наричам „синдрома на Макиавели”, имайки предвид президентската институция, която е призвана да намира точния баланс между вероломството и справедливостта, за да изпълни мечтите на предците ни за Америка.
  Ейбрахам Линкълн съхранява съюза на отделните щати и отменя робството, като пуска в действие добре организирана програма за измама и потъпква гражданските права.
  Рузвелт много добре знае какво прави. Той безмилостно нарушава всички правила, за да изпълни една морална необходимост.
  Подобно на Рузвелт, който подкрепя Сталин, и Рейгън е наясно, че един бъдещ враг би могъл да се използва, за да се победи настоящият...
  
  ♦ От първостепенна необходимост за американската политика през настоящето десетилетие е да се върне към балансираната стратегия, използвана от Древния Рим и Великобритания. Те не са управлявали чрез груба сила. Съхранявали са водещата си позиция, като са насъсквали регионалните играчи един срещу друг и са стараели да ги държат като противници на трети, на които би им хрумнало да се съпротивляват. Поддържали са баланса на силите, използвайки противоречията между по-дребните, за да ги накарат да се унищожат взаимно, защитавайки по този начин по-широките интереси на империята. Стараели са се да ги подчинят чрез икономически интереси и дипломация, която не се изчерпва само с обичайните любезности на междудържавно ниво, а с неуловима и коварна манипулация, принуждаваща регионалните съседи да се ненавиждат един друг повече, отколкото ненавиждат имперските сили. Към пряка военна намеса, разчитаща единствено на собствена военна мощ, се е прибягвало само в краен случай.
  В апогея на Британската империя лорд Палмерстън казва: „Признак на тесногръда политика е да приемем, че една или друга страна са вечни съюзници или постоянни врагове. Единствено интересите ни са вечни и постоянни.”
  Това е политиката, която и американският президент ще бъде длъжен да институционализира през десетилетието. Като не забравя нито за миг, че САЩ ще продължават да пораждат ненавист и враждебност сред останалата част от света, той не бива да си прави илюзии, че просто ще убеди другите нации да не мислят лошо за нас, без да му се наложи да предаде някои интереси, които ще бъдат ключови за САЩ.
  Той е длъжен да стори всичко по силите си, за да „ги прелъсти” с бляскави обещания, но не трябва и да забравя, че в крайна сметка опитите му може и да се окажат неуспешни. Единственото, в което не бива де се проваля, е отговорността му за съдбата на Америка в един враждебен за нея нов свят.
  Най-голямата трудност в управлението на империята през това десетилетие може да се формулира по следния начин – след като вече е империя, как да се съхрани републиката? Основателите на Съединените щати са били антиимпериалисти по убеждение.
  САЩ не биха могли да си проправят път в този свят, ако избягват нациите с различни ценности и режими, извършвайки само благородни дела. Преследването на морални цели изисква и наличието на воля да влезеш в съюз дори с дявола.
  След като САЩ вече нямат съперник в надпреварата за световно господство, президентът трябва да започне да мисли за света като за ясно очертани региони, да създава регионални баланси, както и коалиционни партньори. Главната стратегическа цел вече е предотвратяването на евентуална сила, която би могла да се опълчи на Америка.
  
  ♦ И тъй като един президент не би трябвало да принуждава обществото да се изправя очи в очи с реалности, които то не е готово да види, той трябва да се превърне в господар на илюзии.
  Във всички тези случаи обаче един силен президент е създавал фабрика за илюзии, която му е помагала да прави онова, което трябва да се направи, без да поражда социално напрежение.
  В крайна сметка всички президенти са длъжни да крият истинските си мотиви, а ако някой се досети за тях, искрено да ги отричат.
  През настоящето десетилетие президентите се нуждаят от стратегия, която признава, че заплахите, изплували на повърхността през последните години, не са изключение от правилото. „Ал Кайда” и тероризмът са пример за такава заплаха, но те не са най-сериозната заплаха, пред която се е изправяла Америка. Президентът е длъжен да говори, че предвижда епоха, в която подобни заплахи вече не съществуват, но в никакъв случай не е желателно да вярва на собствената си риторика. Тъкмо обратното – той е длъжен постепенно да отдалечи хората от заблудата, че заплахите спрямо имперската роля на САЩ някога ще престанат, а след това да ги убеди, че тези заплахи са цената, която американците плащат за богатството и властта, с които разполагат.