Тези дни у нас се появи втора книга на Джордж Фридман - "Следващите 10 години. Къде бяхме и накъде отиваме” (първата беше още по-амбициозна - "Следващите 100 години. Геополитическа прогноза за XXI век”).
  Новата книга на Дж. Фридман – каквото и да мислим за нея и за нейния автор – все пак е събитие за нас, работещите в областта на международната и националната сигурност.
  На родната експертна трапеза е поднесена обилна порция пикантно интелектуално и професионално ястие, което да подслади оскъдната сухоежбина и да подсили безвкусната диета, на която сме се самоподложили!
  Факт е, че на книжния ни пазар цари оскъдица откъм стойностни книги в областта, в която аз с преподаване и участие в проекти, така да се каже си вадя хляба. Особено натрапчиво тази оскъдица се усеща, когато потърсим книги на български автори! И това става още по-странно, когато повдигнем завесата на видимата картина и надникнем зад нея – към скритите механизми на нашия научен живот. Защото...
  Защото:
  ● В България постоянно расте броят на университетите, колежите и училищата, където обучават бакалаври и магистри в различни сфери, под-сфери и под-под-сфери на сигурността и отбраната, външната политика и дипломацията, разузнаването и кризите.
  Очевидно цедката на атестирането, оценяването, лицензирането и акредитирането е твърде редка, а вероятно си казват думата и способностите да се лобират, ухажват и мотивират онези, които в края на краищата имат последната дума кой е способен, кой може и кой трябва да обучава студенти в една област, в която американски, руски и европейски универстети са вдигнали летвата изключително високо...
  ● В България, на вратите на който и от поне десетината ВУЗ-ове, където се преподава нещо от сигурността, да почуках - с желание да се установя за постоянно и да предложа интересни, съвременни курсове с лекции, неизменно получавах отговор, че щатовете им са запълнени с твърде много преподаватели и няма как дори да се замислят над моите предложения...
  А аз смятам, отчасти наивно, че университетите трябва да търсят гъвкави и модерни форми и съдържания на обучаването, да предлагат на база на конкуренцията (а не на страха от нея) и на силната екипност (а не на „екипността”, базирана на предишни и днешни обвързаности, зависимости, принадлежности и приятелства) най-качествен интелектуален и повишаващ практическите конкурентни предимства на обучаваните, образователен продукт.
  В края на краищата езикът на сигурността вече не е това, което беше, ние сме във вълната на риска, на рисковото общество, на сценарийното планиране и стратегическото проектиране, на сложните, самоорганизиращи се, динамични и неравновесни системи в условията на висока неопределеност.
  ● Защото в България – в това число и в пространството на сигурността - от години, и особено през последните 5-6, работеше на пълна мощ фабриката за производство на научни степени и звания и вероятно на глава от населението ние сме ако не световни, то поне европейски лидери по брой на малки и големи доктори, доценти и професори.
  Имах възможността да наблюдавам пряко този процес и се убедих как рязко се снижиха критериите и на всичко започна да се гледа през пръсти, водещи станаха не творческите, научните и преподавателските качества, а ловкостта, вярната ориентация, алъш-веришните умения, властовите позиции.
  ● В България постоянно – в медии, на конференции, в различни фоондации и институти – се появяват десетки, ако не и стотина (да не кажа стотици) млади и стари, знайни и незнайни, десни и леви, проамерикански и проруски политолози, идеолози и стратези, които говорят обстойно и обилно по ключови теми на сигурността, просвещават обществеността или й внушават как трябва да мисли по тези важни въпроси правилно, прагматично и прогресивно.
  При този потенциал от експерти с амбиции в сигурността, логично е да се очаква, че в книжарниците през месец-два ще се появяват монографии, студии, изследвания, които да формират лека-полека усещането, че има родна, национална школа в сигурността, която проектира сложните геостратегически, геополитически, геоикономически, геонергийни и др. анализи върху българската стратегия и политика за национална сигурност и нашите национални интереси.
  
  Но нека се върнем към книгата на Джордж Фридман „Следващите 10 години”.
  Според мен тя заслужава много повече внимание от предишната му книга „Следващите 100 години”, която бе по-скоро пример как не бива да се правят стратегически анализи и прогнози. Защото там, развинтвайки до предел своите амбициозни геополитически фантазии, авторът сякаш ни заявява: Ами пиша си за глобалната ситуация след 100 години каквото ми хрумне, все едно никой от нас няма да доживее дотогава, за да види прав ли съм или не съм!
  В новата си книга, Джордж Фридман е малко по-внимателен, но все така ефектно, а понякога ефикасно и ефективно жонглиращ с удивителната си информираност, начетеност и способност да пише леко, ярко, провокативно.
  Всеки, който е чел текстовете на Джордж Фридман и неговата частна агенция за геополитически анализи „Stratfor” знае, че той е широко скроен човек, който не изпитва никакви задръжки и затруднения да рисува панорамни платна, с едри мазки и живи краски да очертава всевъзможни и невъзможни сценарии.
  Джордж Фридман вероятно някъде вътре в себе си не уважава в нужната степен строгия научен подход, за него явно е досадно и губивреме да задълбава в аргументацията, да цитира коректно онова, което е събрал у други изслeдователи като неуморна пчеличка. Доказателства за това, което пише? – те не са му нужни – който се съмнява, който не е съгласен – да чете други автори!
  В този смисъл Джордж Фридман е много по-близо до пророка Збигнев Бжежински и много по-далеч от учения Хенри Кисинджър...
  
  Тук ще споделя някои мисли за новата книга на Джордж Фридман, а в края на моя текст ще приведа редица впечатлили ме цитати от книгата.
  ► В книгата „Следващите 10 години” Джордж Фридман постоянно се изявява като автор на изпълними, според него, прогнози, като надничащ обосновано и осмислено в близкото бъдеще, но по-скоро това е книга не за това, което ще бъде, което ще се случи през идните 10 години, а за това – какво на автора му се иска да се случи през тези 10 години.
  По този начин книгата губи от аромата на една уважаваща себе си Near Future Study и се превръща в монолог на съкровените авторови желания... Това прави книгата по-емоционално и неангажиращо, лесно смилаемо четиво, но ни лишава рязко от интелектуалното предизвикателство на прогнозирането.
  ► Джордж Фридман постоянно се тревожи за Републиката – т.е. САЩ като Република; опасява се Републиката да не бъде дискредитирана и подменена от Империята – т.е. САЩ като Империя. И в същото време, с невъоръжено око се вижда как той с оптимизъм вижда бъдещето на САЩ, на тяхното управление – именно като Империя, а президентът на САЩ – като модерен император, усвоил добре уроците от Римската и Британската империи.
  ► Джордж Фридман е написал книга със самочувствието, а бих казал и с обсесията, с убеждението, че е един съвременен Николо Макиавели.
  Понеже великият флорентинец е моя човешка и преподавателска слабост, аз неизбежно съм субективен, затова подобни претенции на автора ми се виждат меко казано пресилени.
  > Все пак като мислител и философ Макиавели е „тежка артилерия”, на чийто фон Фридман е повече „лека кавалерия”.
  > Освен това т.нар. „макиавелизъм” при Макиавели е много повече средство за успешно управление на един държавник, владетел, принц, докато „неомакиавелизмът” на Фридман е очертан в предимно като цел, като самоцел у президента на „случайната” империя САЩ.
  > И още - онзи Макиавели и този нео-Макиавели живеят в коренно различни времена, при различни политически режими – единият е гражданин на средновековно, но вече ренесансово общество, управлявано авторитарно и мъдро от просветен полумонарх, докато другият е гражданин на модерно, дори постмодерно общество, начело на изпълнителната власт на което стои демократично избран, но в немалка степен възпиран от Конгреса президент.
  ► Джордж Фридман на много места подчертава, че американският президент трябва винаги да преследва морални цели с неморални средства.
  Нека напомня в тази връзка, макар и малко в по-друг контекст, че Първият европеец - Свети Августин формулира - Теорията за справедливата война: Справедлива е онази война, която се води за справедива кауза. Много по-късно едно от най-великите интелектуални, нравствени и религиозни творения, родени по нашите български земи – Богомилството – дава уникален исторически принос, като допълва Теорията на справедливата война на самия Свети Августин с принципа, че: И в справедливата война трябва да се воюва по справедлив начин. И сега двата основни принципа на Теорията на справедливата война звучат така: Справедлива е онази война, която се води за справедлива кауза и която се води по справедлив начин.
  Ето защо, дори с разбирането за абсолютния превес на реализма над идеализма в международната (както впрочем и в националната политика), можем да се усъмним могат ли изобщо да бъдат морални целите, постигани по неморален начин...
  ► В една своя книга споменатия вече Big Zbig, Збигнев Бжежински се терзае за избора на САЩ между Глобалното господство и Глобалното лидерство. При това той разбира Господството като „Аз решавам еднолично и ще става всичко, което искам аз!”, а Лидерството – като „Решаваме всички заедно, но ще става както искам аз!”...
  За Джордж Фридман дори тази смътно доловима разлика между Господство и Лидерство не съществува, защото той не се опитва да търси подходящо название за уникалната роля на САЩ на Голямата геополитическа шахматна дъска. За него е очевидно и несъмнено, че САЩ трябва да управляват света така, както това най-добре отговаря на техните единствени и неповторими интереси. Важното е те да го правят „со кротце и со благо” (т.е. с хитрост, лукавство и интриги), а само в краен случай и ако това е неизбежно, трябва да прибягват и „до малце кьотек”.
  Аз лично бих се съгласил, че САЩ като единствената суперсила трябва и могат да се стремят да приведат света „във вид най-удобен за логаритмуване”, т.е. като най-ефективно управляем от тяхна гледна точка.
  Въпросът е обаче какво САЩ предлагат на света със своето управление:
  -- дали път към хаоса, катастрофата, глобалната криза и фалита на свърхлибералния икономически модел;
  -- или път към едно по-щадящо планетата, по-солидарно и по-интегративно бъдеще – с повече прогнозируемост и с поне някаква устойчивост.
  Ето тук е проблемът на Джордж Фридман – той не се съмнява в неотменимото право на САЩ да правят онова, което смятат, че имат право да правят, без значение какво означава то и накъде води света...