познаваме тази държава, зачеркнали сме я от външната политика и по отношение на нея сме седнали пред най-влиятелните ни западни партньори точно както моето куче сяда пред мен – с протегната лапа и благоговейно...
  Бях много смутен, като се замислих, че даже на мен, уж човек с критично мислене, ми е било толкова силно повлияно, че да се запитам дали не е рисковано за моята професия пътуването до Иран. Запитах се – нима е възможно, при моята уж отвореност към света, при стотиците прочетени книги, да съм се оказал толкова индоктриниран от тенденциозното деформиране, на което са ме подложили медиите, пропагандата на западния политически и информационен истаблишмънт и геополитическата кокоша слепота на българската външна политика – че да допускам, та макар и подсъзнателно мисълта, че Иран е едва ли не бандитска, опасна, вредна, вражеска държава! Какво остава тогава за недостатъчно информираните и достатъчно дезинформирани хора! Направо ми стана страшно...
  Всъщност за трите дни в Иран изживях не малко приятни и поучителни моменти. Иран като държава ми стана особено симпатична. Иранците ме впечатлиха с човещината, с гордостта си, с тънката самоирония. Те се смятат за наследник на велика страна с велика история. Освен това, независимо от политиката на шаха, те са „близнати” от модерността.
  Разбира се, нямам и най-малка представа как образованите и съвременни иранци, как обикновените хора възприемат налаганите „отгоре” религиозни норми и догми. Но в нормалния живот най-вероятно те са приспособили, абсорбирали исляма като база за ценностната си система. Ние виждаме как у нас е разбита тотално именно ценностната (имунната) система на обществото, особено е фатално това за най-младото поколение, което няма устойчива представа за отличията между морално и неморално, справедливо и несправедливо, красиво и грозно, честно и нечестно, вярно и лъжливо, почтено и непочтено... Докато иранците впечатляват с добре осмислени – проникнали у тях и втъкани в техните души и дела – ценности, които им служат като ориентир и опора.
  Преди седмица бях в Истанбул и имам сходни впечатления за градивната, а не ограничителната роля на религията и в живота на турците. Сякаш религиозните догми не им пречат да бъдат модерни и в буквалния смисъл. Млади момичета със забрадки и поли до глезените, често дънкови, но с джиесеми в ръцете и слушалки в ушите...
  По отношение на забулените глави: абсолютно всички жени и момичета над 9-годишна възраст са с кърпи на главите си. Признавам, че понякога това ме смущаваше – особено когато срещах „монахини” – в черно от главата до петите. Но да уточня веднага – лицата на иранките са винаги открити. На конференцията видях изцяло забулена жена – виждаха се само очите й, но тя се оказа от Пакистан.
  Можах да се убедя, че повечето ирански девойки носят цветни кърпи, много често преметнати небрежно-артистично, дори закачливо над косите им, а надолу дънки и маратонки. Един руски представител, главен мюфтия на мюсюлманите от Нижний Новгород, пророни: „За съжаление младите искат да приличат не на своите предци, а на своето време...”. Влюбените вървят хванати за ръце, но по-особени волности са изключени. Максималното е бърза целувка по бузата и притискане рамо в рамо.
  В големия парк в центъра на Техеран по тревите бяха налягали хора, семейства, двойки, компании. Отново не видях никакви волности. А наоколо беше невероятна чистота.
  Въобще Техеран ми направи ярко впечатление на чист, подреден, забързан град.
  За транспорта какво да кажа – от шофьорите се изискват смелост и ловкост. Не бе съвсем рядка картина да кормува жена. Иранките явно са храбри зад волана, за да се справят в трудно управляемия транспортен хаос в столицата.
  И нещо безспорно – иранските жени са изключително красиви. Даже ми се струва, че известната скритост (забуленост) им придава допълнително очарование, защото кара мъжката фантазия да дообрисува формите под бурката. Често се улавях, че ми се иска да фотографирам прекрасното женско лице насреща, но се въздържах – за да не разядосам някой ревнив и строг съпруг.
  Вървейки по улиците на Техеран, ми минаваше и тревожна мисъл: нима и Иран – тази симпатична, добронамерена, дружелюбна, подредена и чистичка държава, ще бъде един ден бомбардирана от САЩ? Нима тези красиви сгради, тези оживени улици, тези китни паркове ще бъдат разрушавани от бомбите на нашия Алианс, на нашата „най-демократична” евро-атлантическа общност? Нима и из Техеран наши, български войници ще патрулират...
  Впрочем при разходките си из Техеран, видях и нещо друго – макар и старателно поддържани, сградите, тротоарите, булевардите, алеите, градините се нуждаят от реновиране. Все едно да видиш човек, който е чист, изгладен, опрятен, но костюмът и ризата му са остарели, захабени от дългото носене поради липса на други. Да, така е, с невъоръжено око може да се почувства, че санкциите на САЩ и Запада спрямо Иран все повече и повече тежат. Иран е голяма страна, нуждае се от огромни ресурси, за да може да развива индустрията си, да подобрява инфраструктурата, да издига жизненото равнище, но натискът на САЩ и Запада върху страната и върху държавите, които биха поддържали икономически, индустриални и финансови отношения с нея явно си казва думата.
  
  
  - А къде е България в междуцивилизационния диалог в борбата срещу тероризма?
  - Тук моето мнение е различно от политически коректното мислене в рамките на НАТО. Според мен тероризмът е не причина за сегашната влошаваща се управляемост на света, а следствие от сериозни системни и структурни, ценностни и икономически проблеми, от задълбочаващи се симетрични и асиметрични предизвикателства и рискове. В този смисъл трябва да се атакуват най-напред същностните причини за ескалиращата криза в глобален и регионален план, а не да се води откъсната от реалните проблеми и сама по себе си глобална война с тероризма. Още повече не приляга на България да се изпъчва като едва ли не един от най-активните пропоненти и идеолози на тази борба. Външната ни политика е сведена до лозунги, имитация и бъхтане в гърдите „Булгар! Булгар!”, тя е откъсната от политиката за национална сигурност, тича по някаква своя, неразбирана и прахосваща ресурси писта, може би защото не е външна политика на България, а само на нейния елит, и решава негови си, на този елит, преходни политически коректни цели.
  Ние трябва да балансираме много тънко и умело – между натиска на големите държави да ни въвличат в обречени и безперспективни каузи (като тази в Афганистан) и между съхраняването на уважението към нас като партньор в НАТО. За да стане това, се иска да започнем най-сетне да имаме външна политика (а не само външен министър и външно министерство) и освен това да изтъкваме нашия реален принос към НАТО, а такъв безспорно имаме! Като оставим на други държави членки, които нямат принос, съизмерим с нашия, да наблегнат повече на участието в мисии.
  Що се отнася до междуцивилизационния диалог, България може да играе поне някаква роля, да отстоява своето име и интереси, защото ние познаваме Другия, неговата религия, манталитет, страхове и комплекси, ние можем да бъдем, както вече казах – строители на мостове, а не на барикади. Но за това се иска, пак ще кажа – да имаме външна политика. А за да имаме външна политика, се иска да имаме Държава, да имаме Държавници. Нещо, което е съизмеримо по възможност в наши дни само с чудесата в приказките, с които ни дари чрез една велика книга именно Иран, т.е. Персия – „1001 нощ”...
  С Николай СЛАТИНСКИ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА