- Разкажете за конференцията.
  - Най-напред почувствах, че огромна част от отзовалите се на поканата участници са добре познати на организаторите, очевидно са установени трайни връзки. Единици бяха такива като мен, попаднали заради своето CV, при това християни и без комплексите, които съпътстват отношението на Запада към исляма.
  Главна причина за този асиметричен състав на участниците е именно вече споменатата от вас политическа коректност – не са много тези специалисти на Запад в сферата на сигурността, които биха рискували своята кариера и научен авторитет, съгласявайки се да пътуват за Иран. Макар и демокрация, западната демокрация не е особено толерантна към смелостта да имаш собствено мнение и собствени позиции, камо ли пък да се решиш да пътуваш в заклеймена от САЩ и политическата върхушка на Запада държава като Иран.
  Когато едно обществено мнение не знае цялата истина, когато е неинформирано, то много по-лесно може да бъде манипулирано и насърчавано да мисли в правилната посока, в политически коректната посока...
  Несъмнено, повечето от участниците заемаха остри антиамерикански и антизападни позиции. За съжаление обаче обективният слушател не можеше да не сложи ръка на сърцето си и да си даде сметка, че като махнем радикалния патос, като отчетем и политическата коректност на Другата страна, ще трябва в не малка степен да признаем, че ораторите имат своите основания за упреците към Запада. Защото Ние, Западът, т.нар. евро-атлантическа цивилизация, даваме много поводи нашите опоненти формално да са прави.
  Нашите критици упрекват САЩ, Запада, НАТО за двойни стандарти в поведението. А нима можем да отречем, че в политиката на нашите атлантически и европейски партньори няма двойни стандарти? На мен от няколко години ми е все по-трудно да посоча що-годе убедителен пример за обратното – за последователна, честна и принципна политика на нашите партньори. Все по-крещящо очевидно става, че Западът губи стратегическа ориентация, подменя принципите си с корист, правото си – със сила, ценностите си – с двойни стандарти. Да вземем Ирак или Афганистан, Египет или Бахрейн, Либия или Иран...
  Нашите критици говорят за материалните интереси (нефт, газ, търговия с оръжие) на Запада, опаковани в демократични принципи. Ами нека се замислим. Нима грубите материални интереси не изкривиха фокуса по отношение на цялата експанзия срещу Ирак на главореза Саддам и нима не ни бяха прочетени само за няколко години две коренно противоположни лекции за материалния егоизъм на Запада спрямо Либия на мракобеса Кадафи?
  Нашите критици ни сочат изобличаващо в очите подкрепата, която Западът оказва на редица ретроградни, жестоки режими, които предават интересите на народите си в негова услуга. А да не би да не е така със Саудитска Арабия, или пак доскоро с Либия, с Пакистан и с Египет...
  Нашите критици осъждат Запада за системно поругаване на интересите, човешките права и свободите на палестинците в явна полза на Израел. А кой би могъл аргументирано да оспори правотата на тези обвинения, и то особено през последните 3–4 месеца?
  Така че аз поне съм си дал за себе си сметка, че дори и криво, огледалото, което ни поднасят лидерите на Иран и на някои арабски страни, на редица развиващи се държави все пак е огледало. Ако образът, който ние виждаме в това огледало, не ни харесва, то причината не е толкова в самото огледало. Причината е основно в нас – в САЩ, в Запада, в НАТО.
  Въпреки тази тежка за човек от държава, членка на НАТО и ЕС, конференция, аз исках да осмисля своето участие там и да бъда полезен на конструктивно настроените участници. С общи усилия ние, неколцината мислещи алтернативно, направихме опит идеите ни да бъдат чути. Съдейки по реакциите, които получавам от участници и ангажирани с конференцията, повечето послания са чути и вероятно все пак са допринесли за много по-конструктивния финал на конференцията.
  
  
  - Какви бяха накратко тези послания?
  - Конференцията има за цел да търси общи решения за общите проблеми, пред които е изправен нашият свят. А тези проблеми, някои от които много остри – климатичните промени, задълбочаването на пропастта между богатите и бедните държави, изчерпването на стратегическите ресурси (нефт, газ, дървесина, питейна вода), претоварването на света с оръжия и технологии, които могат да доведат до масови човешки жертви и огромни разрушения – наистина изискват общи подходи, обединяващи хората от различните етноси, култури, религии, политически режими. Намирането на общи подходи не може да стане, когато Другият се заклеймява, осъжда и обижда. Не бива да се използва езикът на омразата, на враждата. Ако в много от изказванията тук заменим „религия” с „идеология”, то ще се върнем 25–30 години назад. Тогава социалистическите страни твърдяха, че Ние сме добрите, а Те са лошите; че Нашата идеология е вярната, а Тяхната – грешната; че Нашата борба е справедлива, а Тяхната война е империалистическа; че Ние ще се сражаваме до пълната победа, а Те са обречени да слязат от историческата сцена. Трябва да строим не барикади, а мостове. Барикадите разделят и сеят разрушения, защото над тях винаги започва стрелба. А мостовете свързват, по тях хората вървят едни към други и изграждат отношения. Преди да търсим греховете на другите, нека се опитваме да видим собствените грешки.
  Иска ми се да обърна внимание на нещо, което сигурно ще бъде полезно като тема за размисъл и за българските политолози и експерти в сферата на сигурността. А именно, направи ми силно впечатление акцентът, който се съдържаше в повечето изказвания върху словосъчетанието „справедлив мир”. Самото название на конференцията бе „Глобален алианс срещу тероризма за справедлив мир”. Не просто за мир, а за справедлив мир. Ние говорим за мира като за жизненоважна, водеща ценност. Приписваме му всички възможни позитивни достойнства. Но наличието на мир не води автоматично до реализиране на всички тези позитивни достойнства. Мирът не е край на процеса, а негово начало. Мирът е предпоставка, необходимо, но не и достатъчно условие за по-добър, по-сигурен, по-стабилен живот. Богатият, силният, развитият, успешният се стреми към мира, за да може да реализира своите предимства, да пожъне резултатите от тези предимства. В същото време бедният, слабият, развиващият се (неразвитият), неуспешният не може да се радва на мира, ако този мир „консервира” неговите недостатъци и дефицити и не му носи добруване. Ако за Запада мирът е количествена величина, т.е. колкото се може повече мир – по-добре, то за Изтока, за Третия свят мирът има стойност главно като качествена величина, която се измерва със справедливост. Всеки мир, особено мирът, обричащ на бавно или никакво развитие и на отсъстващи или трудно постижими перспективи, за Третия свят не е особена ценност, защото се разглежда като продължение на старата политика (колониална, ограбваща, експлоатираща, присвояваща, употребяваща), но вече с нови средства.
  
  
  - Впечатленията ви от Махмуд Ахмадинеджад? Има ли разлика между неговия популизъм и популизма на Бойко Борисов например?
  - Много сте права да акцентирате върху популизма като изключително сериозен и според мен опасен за демокрацията феномен. Това е тема за отделен разговор, защото в своята развихряща се форма, като основно средство в репертоара на политиците, популизмът се превръща в отрова за самата същност на демокрацията. Демокрацията е ефективна само когато решенията се вземат от максимален брой хора максимално информирано. Популизмът отблъсква разумните хора и стеснява базата на тези, които пряко влияят на решенията, и в същото време унищожава информираността, изваждайки на преден план елементарни нагласи и прищевки. И накрая, демокрацията се нуждае от лидери, това означава водачи. Докато популистите политици не водят, те подтичват сред хората и не формират креативно обществено мнение, а обслужват първичното, гротескното, първосигналното. В този смисъл популизмът, който днес ни навира пред очите като стил на управление – понякога нетактично, понякога безсрамно – най-добрият футболист сред политиците и най-добър политик сред футболистите, е възможно най-ниската мислима преди 20 години точка, до която може да се спусне в плъзгането си надолу българската демокрация!
  Но сега за Ахмадинеджад. Не крия, че мое лично мнение е, че един горд и интелигентен народ като иранския заслужава качествено друг тип лидер. Но западният политически фундаментализъм и радикализъм спрямо Иран не може да не получи в отговор радикализация на най-високите управленски нива във властта на Иран. Ахмадинеджад е това, което САЩ и нашите партньори в най-голяма степен заслужават. Каквото повикало, такова се обадило. Като махнем кой за какво говори и кой как се бори, аз не видях особена разлика в излъчването и ограничения брой думи, използвани от президента Буш и президента Ахмадинеджад – те са като от един политически калъп.
  Не съм специалист по Иран и трябва внимателно да правя своите преценки. Не искам да засегна симпатичните и високообразовани иранци, нито прекрасната им държава като цяло. Освен това ми беше ясно, че президентът Ахмадинеджад се обръщаше към аудиторията от участници в конференцията, т.е. речта му бе за вътрешна употреба. Вероятно затова Ахмадинеджад не ме впечатли особено като оратор – той сякаш искаше да подчертае, че се приравнява със слушателите; че не се смята за по-важен от тях; че придава повече значение на съдържанието на речта, отколкото на фóрмата. Присъстващите трябваше да приемат казаното като чиста монета и толкоз! Той имал надеждни източници на информация, които съобщили, че човекът, убит неотдавна в Пакистан (не назова нито веднъж името на Осама бин Ладен), всъщност бил заловен много по-рано, но било заявено, че е убит сега само заради пиар, свързан с предстоящите избори в САЩ. Още: Израел бил използвал Холокоста като претекст да се разправя жестоко и брутално с палестинския народ. И още: единствената суперсила необратимо и завинаги слиза от световната сцена.
  Не мога да не споделя още едно свое впечатление – президентът Ахмадинеджад бе облечен семпло – в работен, често носен костюм. По никакъв начин не може да се сравни с десетките суперскъпи костюми на нашия президент. Въобще направи ми впечатление, че иранските религиозни лидери и политици се носят умерено, без шик и блясък, направо скромно, а така изглеждат и главните държавни сгради. Не видях разгула на висшия демократичен лукс и писък у нас, парвенющината на елита ни, влизаща в разрез с жизнения стандарт на нашия народ.
  Може някой да каже, че и това е популизъм. Значи какво тогава ще излезе – за да не сме популисти, да теглим една на народа си, нека той няма пари за дрехи и зъболечение, за почивка и операции, обаче ние, неговите политици и държавници, ще тънем в безобразен, хищен, алчен, безпардонен лукс!
  Като че ли премиерът ни не може да бъде по-скромен и по-умерен и да не харчи огромни средства за самолети и хеликоптери – за да гледа някой и друг мач в Мадрид или за да прелита от единия край на България до другия за рязане на ленти и плискане на менчета при откриване на обекти, за които почти няма никаква заслуга... Като че ли президентът ни не може да бъде по-скромен и по-умерен и да има със 30-ина луксозни вратовръзки по-малко и с 30-ина хиляди лева по-евтини ловни пушки от сегашните...
  
  
  - Каква страна е Иран? Едва ли медийните представи за нея съвпадат с видяното...
  - Това беше първото ми посещение в Иран и се убедих, че ние не