Размисли, родени от участие в конференция в Иран, посветена на борбата срещу тероризма (2)

  Така че дори и криво, огледалото, което ни поднасят лидерите на Иран и на някои арабски страни, на редица развиващи се държави все пак е преди всичко огледало. Ако образът, който ние виждаме в това огледало не ни харесва, то причината не е толкова в самото огледало. Причината е основон в нас - в САЩ, в Запада, в НАТО.
  
  Сега затова - как и какъв видях Иран? И веднага ще кажа – тази държава ми стана особено симпатична. Иранците ме впечатлиха с човещината, гордостта си, тънката самоирония. Те се смятат за наследник на велика страна с велика история. Освен това, независимо от политиката на Шаха, те тогава са „близнати” от модерността.
  Естествено, за 3 дни не бих могъл и да претендирам, че съм видял цялата истина за Иран, че съм се запознал в пълна мяра и най-достоверно и всеобхватно с Иран. Но някои усещания, доловени частички истина, парченца от пъзела съм насъбрал.
  Нямам представа как образованите и съвременни иранци, как обикновените хора възприемат налаганите „отгоре” религиозни норми и догми. Но в нормалния живот най-вероятно те са приспособили, абсорирали исляма като база за ценностната им система. Ние виждаме как у нас е разбита тотално именно ценностната (имунната) система на обществото, особено това е фатално за най-младото поколение, което няма устойчива представа за отличията между морално и неморално, справедливо и несправедливо, красиво и грозно, честно и нечестно, вярно и лъжливо, почтено и непочтено... Докато иранците впечатляват с добре осмислени - проникнали у тях и втъкани в техните души и дела - ценности, които им служат като ориентир и опора.
  На тържествения концерт, даден в чест на участниците в конференцията, имаше емоционални моменти, които напомняха за времето на социализма, с тази разлика, че кърпите не бяха пионерски, а вързани на главите на момиченцата. При все това, силно ме впечатли съпричастността, съобщността на емоциите в залата - когато на сцената се качиха родители на войници, убити във войната с Ирак, или пък когато се пееха песни за Родината, за природата, за честността и за истината. В България вече е трудно да си представим, че (освен на чалгизирани и осиликонени концерти) хората могат да съпреживяват заедно, да съизпитват чувство на общност, на обща радост, на общи цели, ценности, идеали и възторзи. Ние сме се нахъсили в битка яростна, агресивна, кървава – битката за личния материален и символен успех – успех с цената на всичко и на всяка цена. У нас все повече човек за човека е вълк, или най-малкото конкурент, противник, враг, преграда към повечето пари и власт.
  По отношение на забулените глави. Абсолютно всички жени, девойки и момичета над 9 години са с кърпи на главите си. Признавам, че понякога това ме смущаваше – особено когато срещах „монахини” – в черно от главата до петите. Но да уточня веднага - лицата на иранките са винаги открити. На конференцията видях жена в пълна забуленост с изключение на очите, но тя се оказа не иранка, а от Пакистан.
  Можах да се убедя, че повечето ирански девойки носят цветни кърпи, много често преметнати небрежно-артистично, дори закачливо над косите им, а надолу дънки и маратонки. Един руски представител, главен мюфтия на мюсюлманите от Нижний Новгород пророни: „За съжаление младите искат да приличат не на своите предци, а на своето време...”. Влюбените вървят хванати за ръце, но по-особени волности са изключени. Максималното е бърза целувка по бузата и притискане рамо в рамо.
  В големия парк в центъра на Техеран по тревите бяха налягали хора, семейства, двойки, компании. Отново не видях никакви волности. И всички опазваха чистотата.
  Въобще, Техеран ми направи ярко впечатление на чист, подреден, забързан град.
  За транспорта какво да кажа – от шофьорите се изискват смелост и ловкост. Не бе съвсем рядка картина да кормува жена. Иранките явно са храбри зад волана, за да се справят в организирания, трудно управляемия транспортен хаос в столицата.
  Едно нещо е безспорно – иранските жени са изключително красиви. Даже ми се струва, че известната скритост (забуленост) им придава допълнително очарование, защото кара мъжката фантазия да дообрисува формите зад кърпата и под робата. Често се улавях на мисълта, че ми се иска да фотографирам прекрасното женско лице насреща, но се въздържах - за да не разядосам някой ревнив и строг съпруг.
  
  Вървейки по улиците на Техеран, често си мислех с тревога – нима и Иран, нима и тази симпатична, добронамерена, дружелюбна, подредена и чистичка държава, ще бъде един ден бомбардирана от САЩ? Нима тези красиви сгради, тези оживени улици, тези китни паркове ще бъдат разрушавани от бомбите на нашия Алианс, на нашата „най-демократична” евро-атлантическа общност? Нима и из Техеран наши, български войници ще патрулират и техни, български майки ще посрещат ковчези?
  Струва ми се диво, нелепо, жестоко. Но все още възможно, макар и вече безумно.
  Впрочем, разхождайки се из Техеран, видях и нещо друго – сградите, тротоарите, булевардите, алеите, градините – всичко беше макар и старателно поддържано, но при все това оставяше впечатление нещо, което се нуждае от реновиране, ремонт, генерално обновяване. Все едно да видиш човек, който е чист, изгладен, опрятен и несъмнено добре поддържащ се, но костюмът и ризата му са остарели, захабени, носени дълго време - поради липса на други. Да, така е, с невъоръжено око може да се почувства, че санкциите на САЩ и Запада спрямо Иран все повече и повече тежат. Иран е голяма страна, нуждае се от огромни ресурси за да може да развива индустрията си, да подобрява инфраструктурата, да издига жизненото равнище, но натискът на САЩ и Запада върху Иран, върху държавите, които биха поддържали икономически, индустриални и финансови отношения с Иран явно си казва думата.
  И още нещо като травмираща мисъл непрекъснато ме преследваше в Иран – ние не познаваме тази държава, нейния народ, нейните амбиции, приоритети и цели. За тях знаем само това и самото толкова, за което и колкото ни позволят да знаем медиите (загубили отдавна своята обективност и превърнали се в инструмент на статуквото) и „експертите на Прехода” (превърнали се отдавна в обслужваща ПиАр група за бързо реагиране като рупор на външните геополитически фактори и волю или неволю задушаващи нормалната информираност на гражданското общество).
  
  Даже при моите усилия да мисля критично и да не позволявам да ми промиват мозъка, аз установих колко силно съм индоктриниран от тенденциозното, понякога направо грубо дефомиране, на което са ме подложили медиите, пропагандата на западния политически и информационен истаблишмънт и геополитическата кокоша слепота на българската външна политика! Ако аз съм бил така увреден, за да съм доведен до тежки съмнения дали Иран не е бандитска, опасна, вредна, вражеска държава и дали е почтено и позволено за един уважаващ себе си човек да отиде на конференция в нея, то си представям какво се вари в главите на недостатъчно информираните и достатъчно дезинформирани хора! Направо ми става страшно...
  
  В заключение, ще напомня, че в знаменитото си обръщение при освещаването на Националното войнишко гробище в Гетисбърг на 19 ноември 1863 г., президентът Ейбръхам Линкълн говори за управление, което е на народа, от народа, за народа.
  А в своя статия във “Венити Феър” за май 2011, нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц констатира, че днес управлението е на 1%, от 1%, за 1% (т.е. на, от, за свръхбогатите). Ето как медии и политики, обслужващи този 1% ни подлагат на информационен шок и ужас по отношение на геополитическите ценности и цели.
  
  24.05.2011 г.
  Николай Слатински