Замислих се горчиво и тревожно днес, след като прочетох какво пак е казал РР.
Защо този човек във всяко следващо свое словоизлияние казва някоя още по-голяма и по-вредна глупост от това, което вече е казал предния път?
--- Да, има несъмнени зависимости, които му дърпат спусъка и го активират.
--- Да, човекът е прекалено малък за високия пост, който заема.
Отдавна, с горчивия си опит установих, че когато постът е твърде голям и прекалено висок за даден президент, той, президентът се напъва кански не да се развие и промени, за да изпълни този страшно широк като мисия и обем пост, а да спихне поста до собствената си дребна персона.
--- Да, когато нямаш високи идеали и стратегически идеи, ти правиш само едно – избиваш комплекси.
--- Да, когато няма сериозна култура и дълбочинно заложена ценностна система, човек неизбежно започва да дрънчи на кухо (някога покойният Илко Ешкенази го бе казал по-образно, визирайки маймуната, която се качва все по-нависоко).
И все пак, и все пак.
Сепнаха ме две мои мисли.
Първата ми мисъл бе – а защко най-вредните за националната ни сигурност, външната политика и отбраната на страната сред президентите са именно тези, които бяха преизбрани за втори мандат – ГП и РР?
Ясно е, че самият факт, че вторият мандат им е последен, ги кара да свалят маската си и да се появят и прояват в цялата си политическа голота – не такива, на каквито са се правили, а на такива, каквито са всъщност.
Спомням си как през първите две години на първия мандат на ГП, за него, за ГП се пишеше масово, дори от десни хора – гледай ти, каква изненада, стои много добре! Тогава силно влияние върху позициите му, смея да го твърдя и моят дневник (воден по онова време абсолютно всеки ден) го показва и доказва, имахме единствените двама в неговата администрация, които бяхме със син произход – аз и Никола Карадимов. После постепенно се превърнахме в сини брошки на червения ревер на ГП. През втория мандат вече президентството бе друго – инкубатор на АБВ и планина, напъваща се да роди мишката на Големия шлем.
Но едва ли само фактът, че вторият мандат е последен можем да обясним защо що-годе нормалният човек, бил президент през първия мандат, става толкова откровено опасен за България през втория си мандат.
Явно подобни хора като ГП и РР най-много пасват на нашето общество – то е петимно за тях. То се лъже с тях и чрез тях. Те са свидетелство за неговата незрялост и инфантилизъм. Те са своеобразна еманация на простодушната ни и безотговорна същност като общество.
Ние търсим какви ли не причини защо не ни се получи Преходът, защо Постпреходното безвремие не само задълбочава кризите и провалите ни, но и ликвидира малкото и ценното, създадено от Прехода. Всъщност, в диренето на тези причини изпускаме единствената константа – обществото ни. То си избира онези, които го закопават. И го прави това с мазохистична към себе си и садистична към България, последователност. Прави го тъпо и упорито. Прави го невменяемо и лудо. А лудост е да правиш едно и също нещо постоянно и все да се надяваш на различен резултат.
За 33 години обществото ни е направило само един-единствен верен избор и то го направи защото бе зашеметено, ударено като с тежка цепеница по главата от кризата през зимата 1996-1997 г. Парадокс – единственото вярно решение нашето общество взе именно когато бе в шок, във временна загуба на паметта, в психически потрес, в налуден делириум...
РР е точно това, което обществото ни заслужава. И това е една от причините той с всяко следващо свое словоизлияние да става по-опасен и по-вреден за самото ни общество. Така разбира политиката обществото ни и така то се държи – мазохистично към себе си и садистично към България. То, нашето общество не иска да се промени, не иска да прояви зрялост, не иска на децата му да е им е хубаво в родината, не иска да живее по-добре, затова живее така, както заслужава.
Втората ми мисъл, която ме жегна бе в търсене на обяснението – защо генерал като РР се проявява напоследък по толкова безобразен и нелеп начин?
И се досетих за нещо, което винаги като преподавател във Военна академия и по-рано в Академията на МВР, ме е вълнувало. Споделям съм го със слушателите, посветили се на професиите в униформа.
Питал съм се – защо когато идват като сержанти, капитани и майори, слушателите, на които преподавам са толкова светли и свежи глави, толкова почтени и честни, толкова кадърни и знаещи, толкова принципни и смели, а след време, по върховете на управлението на тяхната система – отбранителна или свързана с вътрешния ред, - има издигнати редица абсолютно отрицателни, брутални, кариеристични, жестоки към тези под тях и безгръбначни към онези над тях, персони?
Да, виждал съм прекрасни генерали, но те не са мнозинството! Уви!
Разбира се, не всички от останалите са злодеи, подобни на един противен тип, който ми тровеше нервите няколко години. Няма да казвам кой е, но гледайте отново „Изкуплението „Шоушенк“ и ще видите негова буквална – физическа и ментална – лика-прилика – началникът на затвора. Едно към едно!
И все пак, винаги ме е боляло, че има нещо в кадровия подбор и въздействието върху онези които растат в кариерата в униформа, което много често и за жалост твърде често селектира от прекрасните млади хора доста негодни като личности генерали, а някои от тях са не просто негодни, а дори негодници.
Защо така? Къде се пречупват младите в катеренето нагоре по тази стръмна пирамида? Какво става с тяхната ценностна система, с техния гръбнак, с тяхната порядъчност, с тяхната почтеност?
Виждал съм част от обяснението – как седят президент и началник на ГЩ и местят хората като пешки – този е умен и кадърен, ще го пратим в трета глуха; този е безобиден, сив – ще го развиваме; на този брат му е вътрешен министър, ще го направим генерал; за този лобира ДПС – ще го изтеглим три стъпала по-нагоре.
Първоначално мнозина от младите вярват на новото, потискат съзнателно своето русофилство, гледат да се абстрахират от онова, което по-старите им набиват срещу НАТО и ЕС, искат да отговарят на новите течения и тенденции, за да имат добра и успешна кариера в това, на което са се посветили.
Но постепенно се натъкват на други критерии в кадровия подбор. Там върховете се стремят да се заобикалят от послушни свои хора, такива, които ще са им опора, но няма да са им конкуренция.
Започва нравствената деформация, започва реполитизацията, започва нагаждачеството, започва да се гони целта с цената на всичко и на всяка цена.
Така много от талантливите и непокорните биват смачквани, пращани по периферията, спирани в развитието, изхвърляни от системата. А към върховете се стига с пълзене. И с послушание.
В началото – виждал съм го при военни преподаватели – те преподават новото, дори и все още да не са напълно убедени в него. Сетне преподават онова, което трябва, но дават сигнали на аудиторията, надмигват – говорим ви каквото ни карат, но вярваме в друго. После вече в преподаваното се промъкват неща от миналото, от правата идеологическа вяра, от отхвърлянето на демокрацията и ориентацията на страната. За да се стигне до открито проповядване на русофилство и отрицателно отношение към Украйна.
Системата гарантира с далеч по-голяма вероятност, че ще напредваш нагоре ако слушкаш и папкаш така, както искат онези отгоре.
Тотално сбъркан е в голяма степен кадровият подбор в системата за национална сигурност. Тя издига все по-често хора, които не са за външнополитическите приоритети на страната ни, които са горещо на страната на Русия на Путин и искрено и лично на Путин; които даже не се правят, че вярват на полезността от членствата ни в ЕС и НАТО, които винят демокрацията за всички беди на обществото и в системата за национална сигурност.
Само че на всички нива открито да заявяваш всичкото това е все още рисковано за кариерата, а и никога едно обучение или специализация на Запад, никоя работа в западните структури не е вредна, дори е полезна – включително в материално отношение.
Ето защо се следва стратегията на мимикрията – правиш се, че си евроатлантически демократ, а вътре в себе си си евразийски путинист. И такива не са малко по върховете на системата за национална сигурност.
Така ги шлифова в кадровия си подбор системата. Така ги тегли тя нагоре (теглят се един друг нагоре). Така се преуспява в кариерното развитие. Така се тормози, а понякога и репресира онази прекрасна част от нашето офицерство, което е на висотата на своите мисии и убедено е готова да защитава нашата съвременна, демократична, европейска, евро-атлантическа България.
Но когато продуктът на тази система за кариерно израстване чрез мимикрия, какъвто е РР се окаже на върха на държавата и вече не трябва да мисли за своето преизбиране, логично е той да захвърли маската и да се покаже с цялата си путинофилска прелест пред обществото ни.
Не би и могло да бъде другояче. Това е най-фаталното следствие от тази мимикрийна система на кадрови подбор в националната ни сигурност – добралият се до върха на държавната пирамида и каращ своя последен мандат като президент да ни покаже той какъв е и защо такъв е...
Аз съм силно притеснен, че ако не дай си Боже, Путин реши и нас да ни денацифицира, сред посрещачите на Орлов мост на руските окупатори, ще има доста генерали.
Пиша всичкото това, защото искам и нашата, родната Българска армия да е тогава на нивото на предизвикателствата, както е сега украинската армия. Но за да бъде тя такава, трябва да се даде шанс на родолюбивите, почтените, кадърните и предани на Отечеството, а не на Кремъл, наши млади офицери. Те да се развиват и напредват в кариерата, без да бъдат задушавани и затискани от путинофилските петоколонници, пуснали дълбоки корени не само по върховете на системата за национална сигурност, но и на държавата.

19.10.2022 г.