Проблемът е, че управляващите Голямата България не ме оставят намира, постоянно нахлуват в личното ми пространство, пречат ми да бъда себе си, замърсяват атмосферата край Малката ми България, намесват се грубо в нейния живот и аз не мога да отворя прозорците й и да съзерцавам спокойно изгревите и залезите на слънцето...
  А ако аз си позволявам да коментирам ставащото в Голямата България, то това не е, защото искам да я променям! То е просто за да споделя виждането си - каква аз бих искал да я виждам и нищо повече! Щом подобна България му харесва на мнозинството - да й се радва, да й се кефи.
  В случай, че българският народ е допуснал такова мнозинство - пропаднало и нискочело - да му пише законите на неговото общежитие, значи си заслужава Българията в този й унил и обречен на агония вид!
  • Второ, не е възможно да се предпише никакво лечение на страната ни, ако не се постави с цялата й неутешителна пълнота и болезнена истинност точната диагноза на демокрацията и обществото ни. Така че изобщо не смятам за празно и ненужно занимание усилието ми за поставянето на такава диагноза. Тук се чувствам не толкова по-силен, колкото по-мотивиран. Въпрос на личен избор и на гледна точка.
  • Трето, вече много силна е умората у мен и у мнозина като мен – да бъдем вечно в ролята на гладиатори, които долу, на сцената се бият храбро и отчаяно, а публиката ги аплодира възторжено или екзалтирано, но всъщност много си харесва Императора и неговото близко обкръжение. Вероятно е дошло времето да отстъпим мястото си на други, които имат повече младост и повече енергия постоянно да казват на всяка поредна власт какво мислят за нея. Както и повече вяра и увереност, че могат да променят нещо.
  Защото цената да се произнасят на глас истини стана твърде висока. Почти колкото цената на хляба.
  Освен това ние имаме власт, която се отличава от предходните си по това, че като нищо, за да насоли на иначемислещите, може да попречи на житейската реализация и намирането на собствено място в живота на техните деца.
  А това вече ми идва в повече. Защото означава, че имам срещу себе си не просто поредната преходна власт, а Система – нова, злобна, груба, избуяла върху гнилостта на непълноценната ни демокрация Система, която ще се възпроизвежда и ще съхранява властта или на тези управляващи, или на подобни им, че дори и още по-малко демократично мислещи, по-малко културни и по-зле възпитани от тях.
  Тази Система ще се базира на простата формална процедура на механичното мнозинство, което пък ще става все по-голямо, защото ще стават все повече вече споменатите по-горе от мен всякакви представителни извадки от какви ли не типове и типажи - безразлични към съдбата на България; останали без елементарни ценности; чалгаджии; мутри; аутсайдери; маргинали; социопати; двукраки дегенерати; недоучени и недовъзпитани...
  Срещу такава Система си е чисто безумие да се изправи сам човек – и то да се изправи само защото държи мнението му да бъде чуто и прочетено. И то от кого? От шепа такива като него – които мислят и чувстват нещата по абсолютно същия начин.
  И в друго вероятно е прав приятелят ми В. - той казва, че нито властимащите се интересуват какво мислят за тях мислещите хора, нито не-мислещите се интересуват какво мислят за управляващите мислещите хора...
  • Четвърто, алтернатива на управлението и управляващите в момента няма не защото такава не е възможна по принцип и не съществува във времето и пространството – това е огромна заблуда, превръщаща се в самозаблуда дори за нормалните хора у нас.
  Алтернативата не пада от небето и не се ражда от само себе си.
  Най-напред алтернативата трябва бъде почувствана като необходима, като нужна, като потребна.
  А като такава могат да я почувстват първи и в цялата й дълбочина само онези (за жалост смаляващи се) прослойки от българското общество, които се прехранват с Талант, Труд, Знаене и Можене, които работят с ума и способностите си, които за да станат професионалисти в своята сфера са инвестирали колосални усилия именно в областта на интелекта, креативността, сивото вещество, вдъхновението – учители, лекари, университетски преподаватели, научни работници, интелектуалци, творци, артисти и хора, работещи с високи информационни и комуникационни технологии!
  Точно тези прослойки обаче са мачкани от това правителство.
  Това не им е за първи път – нашата следосвобожденска история помни няколко пъти, когато подобно мачкане и такива усилия за маргинализиране на креативните прослойки са били практикувани с настървеност и разрушителна енергия от властимащите.
  Само че по-рано, преди епохата на глобализацията, когато обществата бяха в далеч по-голяма степен затворени, а проводимостта на света (по отношение на движението на хора, идеи, финанси и интелектуални способности) бе много по-слаба, в основната си част тези прослойки бяха принудени или се чувстваха принудени да останат в страната ни или да се обвържат тясно с нея и с нейните приоритети. Затова те нямаха друг избор, освен да преследват някакви общи стратегии, да влагат някакви колективни, общностни усилия в рамките и за благото на страната, с което я измъкваха от нейния упадък.
  Но това, че дори в най-тежки или в най-мракобесни години България се е измъквала от черната дупка, в която е изпадала под влиянието на външни или вътрешни сили, не означава, че това ще стане и днес.
  Защото сега в епохата на глобализацията обществата са много, неимоверно много отворени, а проводимостта на света (по отношение на движението на хора, идеи, финанси и интелектуални способности) е много, неимоверно по-силна.
  Което означава, че в основната си част креативните прослойки в България не се чувстват принудени да останат в страната ни или да се обвържат тясно с нея и с нейните приоритети. Те имат избор и този избор те го правят като преследват свои индивидуални стратегии, влагат свои индивидуални, личностни усилия, слабо свързани със страната и нейното благо. Което автоматично означава, че не се чувстват ангажирани да измъкват България от нейния упадък.
  Защото в отворените общества и при свърхпроводимостта на света, много по-лесно е схващането за държавата у всеки един мислещ и креативен индивид да се асоциира със схващането му за мнозинството хора в тази държава и за нейните управляващи. И когато мнозинството е маргинално, обезценностено, профанизирано и полуграмотно, а управляващите са негов продукт, практически е невъзможно да накараш мислещия и креативен индивид да се посвети на държава, за която той има подобно разбиране.
  С други думи, алтернатива на управлението и управляващите у нас няма, защото интелигентните и креативни прослойки са омерзени от властта, от политиката и от това, в което се изражда демокрацията у нас и затова са се дистанцирали от ставащото и случващото се в политическа, в голямата България, опитват се да си построят своя Малка България, в която няма простащина и простаци. Тези прослойки са намерили и оправдание за своето дистанциране – защото смятат (и аз сред тях и като тях), че е под тяхното достойнство да се занимават с такива слабо интелектуални и лошо възпитани управляващи и да страдат за такова маргинализиращо се и ориентализиращо се мнозинство.
  Алтернатива няма, защото тези, които единствени могат да я родят, са се отчуждили от процесите в страната и от нейното управление.
  Едва когато те родят тази алтернатива, партиите (съществуващи или бъдещи) могат да я облекат в политически приоритети и програми.
  Добре, но как тогава тези, които единствени са в състояние да родят алтернативата, могат да бъдат накарани да го направят?
  Не знам. Наистина не знам. Аз лично бих положил усилия да помогна в тази насока, само ако тези, заради които си струва да изляза от моята Малка България и да се заинтересувам от участта на Голямата България, покажат, че са готови да вземат нещата в своите ръце.
  А това са младите хора на България. Т.е. нашите деца. За друг освен тях повече не бих се мръднал пръста и на милиметър. Защото се убедих, че не го заслужава. И не си заслужава.
  Николай Слатински
  02.02.2011 г