Напоследък станаха несъмнен хит смазващите, спиращи дъха, просто убийствени с диагнозите си за ситуацията в България анализи, базирани на културната антропология, социалната психология и идентичностната социопатия.
  Да вземем само брилянтните дисекции (направо вивисекции), проведени от Харалан Александров и Николай Михайлов със стигащо до жестокост хладнокръвие в изводите.
  Очевидно дебатът за процесите в страната ни се измества от омръзналите на всички социологически и политологическите производства на думи, целящи обслужването на партийните елити и конструирането на желани от задкулисието сценарии за развитие - към същностните изследвания, навлизащи в дълбоките води на необратимите деформации и туморните образувания в обществото ни. Включват се панически аларми и сигнални лампички, че количествените натрупвания преминават в злокачествени изменения.
  Не, това не са преувеличения. Демокрацията ни е болна.
  Първата ми и импулсивна реакция е да кажа, че една демокрация - ако е нормална, ако е работеща - не може по никакъв начин да доведе на власт двама толкова невъзможни за съвременен тип политически мениджър хора: като говорещия на непоправим борчески диалект и парадиращ със своето иронично отношение към интелигентните хора кандидат на пожарникарските науки и неговата дясна ръка, обикновеният физкултурник, обитаващ (със словесни конструкции, смислови жестове и умствени мимики) в 50-те години на 20 век!
  Налага се да призная, че щом демокрацията е дала властта на тези двамата, то значи тя не е демокрация, а е чисто и просто формална, изпразнена от съдържание процедура на механично преброяване, при която ония, които са повече (т.е. безразличните към съдбата на България; останалите без елементарни ценности; чалгаджиите; мутрите; аутсайдерите; маргиналите; социопатите; двукраките дегенерати; недоучените и недовъзпитаните) отлично са се възползвали от тази процедура, за да ни натрапят своята домодерна, ориенталска, сеирджийска, воайорска представа - кой трябва да ни управлява и накъде трябва да върви България!
  Само че си давам сметка – нещата не са толкова лесно обясними и толкова еднозначно свързани единствено с България.
  Много прав е изглежда моят приятел В., който сочи приблизително сходни примери за социални, интелектуални или морални плебеи, презирани от истински умните и достойни хора в собствените им държави, но избирани и преизбирани на власт - съответно във Франция, Германия и Италия...
  Свръхлибералният, утлтрапазарен Запад е в криза. Той не можа да се адаптира адекватно към новата стратегическа и цивилизационна среда след падането на Берлинската стена на 09.11.1989 г., а падането на кулите-близнаци на 11.09.2001 г. въобще го извади от интелектуално и нравствено равновесие.
  Ала това, което за Запада е политическа, икономическа, социална и културна криза, за намиращата се в неговата периферия наша изпаднала в ступор и шизофренирана България то е политическа, икономическа, социална и културна катастрофа.
  Ценностните опори, нравствените интегратори, творческите генератори и източниците на градивна енергия в нашето общество са запушени, затапени и задръстени, постоянно някой ги разгражда, разкоства и разпарчетосва, тълпища социални изроди и уроди ги трупат в купища за вторични суровини и ги носят като скрап за евтини и бързи трампи срещу жълти стотинки и за менте-алкохол.
  Ние ставаме все повече – на които ни е тежко и душно в България. Нашите емоции са похабени и изхабени. А пък тези от нас, които са в своите най-силни творчески години, с неподправен трагизъм разбираме, че умните и можещите хора не са нужни на България, в която простотията и недоучеността триумфират със свойствената на полуграмотния човек убеденост, че всичко е адски просто и лесно, че за нищо не се иска много акъл!
  В държавата на ритащите топка телкаджийски Вучки и на набиращите егенето по джиесема си висши държавни служители кой друг, ако не бившият охранител на бившия диктатор може да стане премиер?!
  Говорим си често с мои приятели, всички до един намиращи се в цветущо интелектуално и професионално здраве – че изпуснахме влака-стрела на времето! Прецакахме се!
  Дали защото ни бяха по-дълбоки корените в българската земя, та не можахме, когато трябваше да ги изтръгнем, да се изтръгнем от България и да поемем за нанякъде, където талантът и трудът ни щяха да бъдат оценени... Дали защото не ни стискаше да го направим... Дали защото синовните и родителските ни задължения и грижи не ни позволиха да помислим само за себе си... Но пропуснахме момента!
  Така че днес, вместо да берем плодовете от дългогодишните инвестиции в своя интелект, в сивото си вещество, в таланта и просветеността си, ние сме принуждавани насила от войнстващата посредственост да минимизираме амбициите си и да осъзнаваме, че в държава, в която управлението е по-зле образовано и по-малко културно от средностатистическото образование и средностатистическата култура на населението, ние вече нямаме път напред и нагоре, а само назад и надолу. И трябва да хвърляме сили да се държим достойно и да управляваме ефективно това си отстъпление, за да бъде то колкото се може по-плавно спускане и да не се окаже стремително свободно (про)падане.
  Добре, мога да бъде упрекнат, че това са само емоции, лични терзания, упражняване в намиране на силни думи, красноречие на обречените, вопли на загубилите, на излъгалите се в желанието си да бъдат талантливи и трудолюбиви, знаещи и можещи в България. В родината.
  О кей, нека да е така. И все пак – нека се прехвърлим от полето на емоциите към плоскостта на фактите. Нали има случаи, в които когато фактите говорят, останалото е мълчание...
  ► Факт ли е, че отново се завърна в не подлежащи на контрол мащаби намесата на силовите структури и то по изрични указания на управляващите (т.е. за политически цели) - в личния живот и в личното пространство на хората?
  Може ли някой да отрече, че милиционерщината, ченгесарщината у нас не изживяват истински ренесанс? Да сложим ръка на сърцето си – имало ли е през последните 20 години друга такава злоупотреба със средствата за подслушване, наблюдение и следене? Кой нормален български гражданин е допускал само преди година-две, че ще заживеем в перманентна оргия на изтичащи отвсякъде записи, правени със СРС-та?
  Може ли това да е демократична държава?
  Нима когато започнахме първите демократични митинги ние сме си представяли, че ще имаме управление, дошло по демократичен път, което ще подслушва по списък, по проскрипция, поголовно, по мнителност и подозрителност – досущ като в книгите на Оруел, Хъксли, Замятин?
  И най-лошото - днешното управление дори не (о)съзнава, че това, което прави е антидемократично, ами го смята като в реда на нещата...
  Тези властимащи очевидно не са в състояние – поради манталитет и нагласи - да проумеят, че в България има вече една малка, па макар и под критичната маса, прослойка, която държи на демократичните си права и свободи, свикна с тях, превърна ги в естествена за себе си среда на съществуване и намира за чудовищно посягането върху тях!
  ► Факт ли е, че хората в България отново започнаха да се страхуват - да се страхуват да говорят по телефона, да разсъждават на глас и пред свидетели, да изказват елементарно несъгласие с политиката на управляващите?
  Кажете ми кога – дори при Виденов, дори при Костов, дори при Станишев го имаше този страх? А сега се възраждат старите примиренчески стереотипи: Да би мирно седяло, не би чудо видяло... Наклонена главица сабя не я сече... Ти ли ще оправиш света... Налягай си парцалите и много не знай...
  Може би защото съм от хората, които смятат, че ако имат лично и при това изстрадано мнение за ставащото в страната, трябва на всяка цена да го споделят с обществото, аз с повишена чувствителност и с оголени нерви чувствам как у нас демокрацията започва да се задушава, да не й стига кислород, да се спарява въздухът в нея.
  И в минали години близки и приятели са ме съветвали – престани, остави ги властимащите да правят каквото си щат, не си отваряй фронтове, не си рискувай хляба!
  С подобни загрижени съвети отдавна съм свикнал. Но от година насам постоянно чувам от хора, загрижени за мен: Опомни се, бъде внимателен, тези властници ще са задълго, те са злобни и отмъстителни, няма да те оставят намира, ще останеш на улицата, а най-важното (тук те ме докосват до най-болното и ме хвърлят в стрес и силни вътрешни съмнения и колебания) – със своите писания, интервюта и телевизионни участия ще навредиш на реализацията и кариерата на децата си, ще ги направиш зорлем емигранти, защото всички управляващи у нас реагират болезнено на критиката към тях, но когато управляващите са злобни и посредствени, те имат неукротима енергия и отмъстително надъхан хъс да гонят до дупка и до седмо коляно!
  ► Факт ли е, че вече няма никакви критерии за да се даде някому дадена длъжност в държавната администрация – от „редови” началник на отдел, та до заместник-министър и даже министър?
  Това – да назначаваш свои хора от чистачката до министъра си е отечествен синдром. Всички партии го правеха и в най-демократичното ни време след 1989 г. Тук обаче аз говоря за премахването на каквито и да било изисквания, стандарти, норми, квалификационни характеристики. И за тоталната им подмяна:
  (а) с личната приятелска, охранителна, спортна, кланова, финансова и т.н. обвързаност с лидера на „ГЕРБ”;
  (б) с личната приятелска, политико-амбициозна, имотно-натрупваща, финансова и т.н. (мъжете знаят защо!) обвързаност с дясната ръка на лидера на „ГЕРБ”;
  (в) с членството (настоящо, бъдещо или неформално) в „ГЕРБ”;
  (г) с удачното заставане в нужния момент на нужното място (напр. завой, запой или забой).
  Ето защо е възможно безпросветни румянки да се лансират за еврокомисари; бездипломни калинки да управляват земеделски еврофондове; невинни създания да шетат из Брюксел, убедени, че в Белгия се говори белгийски език; тираджии да се разпореждат с европейски проекти...
  Ей Богу, аз още помня как в първите години на демокрацията около нас в СДС също имаше, макар и значително по-малко, мераклии за постове, но 99% от тях си знаеха тавана на възможностите и предела на желанията, недоограмотен не можеше да пожелае да бъде областен управител, недообразован не можеше да пожелае да управлява държавна агенция, недоучен не можеше да пожелае да е заместник-министър!
  Единствената партия, която си позволяваше подозрително некомпетентни и съмнително подготвени хора да заемат висши административни позиции беше ДПС, но първо, те бяха пращани на такива сериозни позиции с изричното указание да се научат и да му „хваната цаката”; и второ, когато не знаеха какво да решат, те вземаха тайм-аут, отлагаха произнасянето си и идваха след 2-3 дни с изработена някъде (къде?) ясна позиция, неизменно съответстваща на интересите на ДПС.
  А днес „ГЕРБ” така му е отвързал края, че всичко е възможно – включително неинтелигентни същества, пеперудки, навлеци, некадърници, алчни душици, рапъри и келнери да се намърдат в администрацията. Още преди година, вижте на моя сайт, крайно разтревожен от вдигнатите шлюзове и отприщените бентове на кадровия подбор на „ГЕРБ”, аз писах с искрен вопъл до ББ и ЦЦ – спрете, опомнете се, прекратете тази вакханалия, овладейте нахлуващата на всевъзможни позиции орда от безпросветни и зле подготвени хора, разгонете тази пасмина от мераклии за постове и кандидати за слава!
  ► Факт ли е, че в управлението се демонстрира (дори преднамерено) стил, който унижава демократичната култура и традициите на обществен живот в страната ни? Управляващите, включително премиер и вицепремиери си позволяват откровено да лъжат и преспокойно да мажат! Не е ли лъжене и мажене всичко, което премиерът каза за изнесените записи от СРС за разговорите му с ген. Танов? И нима институции, които трябва да се произнесат за автентичността на записите не бяха принуждавани да лъжат и да мажат? Не лъжеха ли и не мажеха ли председателки на важни парламентарни комисии за тяхното откровено кадровашко лобиране из митниците?
  Политиците често не казват истината, увъртат и я манипулират. Но на такова примитивно ниво с откровено лъготене и замазване – не, аз поне нямам думи... Вчера обещаваме едно, днес вършим второ, утре обясняваме, че сме направили трето. Сутрин твърдим едно, на обяд твърдим друго, противоположно на сутрешното, вечер твърдим трето, противоположно и на сутрешното и на обедното... Такова нещо не е било и е трудно да си представим докъде може да се стигне по този път.
  Ами езикът – кога управляващи у нас са говорили с толкова оскъдни, диалектни, скарани с грамотността и граматиката изразни средства – с оскъдния словесен багаж на пристави, стражари и пъдари... Сбъркан словоред, неправилно поставени ударения, преглътнати звукове, лека разхайтеност в изказа, една щипка перчене, две супена лъжици мачовщина, три чаени чаши арогантност, 100 грама нецензурност.
  ► Факт ли е, че със стремителни темпове се ерозират, изпразват от съдържание, неглижират институциите, даже цялата институционална архитектура, институционалната рамка на демокрацията?
  Няма да привеждам азбучни истини за това, че част от самата същност на демократичната уредба, неизменно условие за нормалното функциониране на демокрацията е свързано с баланса и контрабаланса, с взаимното допълване и взаимния коректив между институциите. Демокрацията е немислима без нормално работещи и добре синхронизирани институции. Когато централизирането обезличава децентрализирането, а командването (командоренето) изтласква координирането; когато институционалните процедури за вземане на решения се изместват с извънинституционални (по телефона; чрез натискане на хората като педали, бутони, ръчки и лостове; преди разцъкване на тенис-корт, по време на бридж-белот или след квартално мачле), тогава не просто демокрацията от солидна обществена конструкция се превръща в зле санирана фасада, но и последната съзидателна енергия, която може да се влее в демократичния процес, се разпилява под формата на пара, пушек, дим, от които не остава следа в битието и съзнанието на обществото.
  ► И накрая, повече като повод за размисъл - факт ли е, че сред народа започнаха да се произвеждат и възпроизвеждат масово и ежедневно нови и все по-нови вицове за властта и властимащите? Това, отчитайки нашите културни и социално-обществени традиции, е индикация, ясна индикация за качеството на управляващите и качеството на управлението. Ироничното, пародийното, гротескното в словесното портретуване на властта от народа са свидетелства за рязък спад в уважението и очакванията към нея, за ясно изразено усещане на хората към нейните, на властта интелектуални качества, морал и възпитание.
  Дотук и с този анализ, и със съдържащите се в него констатации... Аз самият знам, че по важното е какво да се прави оттук нататък? Нали всеобщо се твърди, че не се вижда никаква алтернатива – нито на управлението, нито на управляващите?
  Ще кажа само следните четири неща:
  • Първо, тъй като от няколко години вече нямам никакви, ама абсолютно никакви политически амбиции, то не се чувствам чак толкова длъжен да казвам, да предписвам, да препоръчвам неща, даващи отговор на чернишевско-ленинския въпрос: Какво да се прави?
  Аз изграждам търпеливо и с обич своя Малка България – и тя е чиста, спретната, демократична, спокойна и интелигентна. В нея са моите най-любими хора и моите най-любими творци. За мен в тази България е важно аз и населяващите я скъпи същества да са честни и почтени; майка ми да е още дълго жива, децата ми да са много дълго здрави; да имам възможност да предоставям на своите студенти максимално качествен продукт и да дам на своята наука максималното, на което съм способен. Ето, вече месец в тази моя Малка България на гости ми е Джон Стайнбек. След „На изток от рая”, „Златната чаша”, „Безпътният автобус”, „Улица „Консервна”, „Небесните пасбища”, „Тортила Флет”, „Пътешествие с Чарли”, дочитам (препрочитам) „Гроздовете на гнева”. И после този сладкодумен разказвач ще си тръгне, а ще започне да ми гостува някой от Хемингуей, Фокнър или Ъпдайк, Хесе, Фриш или Канети...