През последните две седмици отказвах нови покани за интервюта и анализи по темата посланици от Държавна сигурност.
  От една страна, каквото е имало да кажа за ДС, за ченгетата, за доносниците и за досиетата, вече съм го казал и написал многократно (виж тук например http://nslatinski.org/?q=bg/node/37 и http://nslatinski.org/?q=bg/node/327).
  От друга страна, имах полярни лични емоции, които ми напомниха отново и за пореден път, че животът е прекалено красив и твърде единствен, та да му мисля толкова често за противни, срамни и отблъскващи факти от нашето политическо ежедневие!
  А как иначе!!
  Най-напред бях за седмица в Италия – уникалната Венеция, дългогодишната ми човешка и научна слабост Флоренция (великият Джироламо Савонарола, Мèдичите, геният Николо Макиавели), Рим - Вечният град, вече превърнал се в любим, привличащ ме неустоимо и сънуван с отворени очи!
  След това... След това почина мой близък приятел, с когото само преди три месеца се видяхме и нищо в него не подсказваше, че е навлязъл в последните стотина дни от земния си път! Светлата ти памет, приятелю! И довиждане!
  Колко дребна, нищожна, мръсна, покварена изглежда на фона на тези мои полярни емоции, политическата ни суета, станала напоследък непоносима с бруталните, на моменти направо селяндурски нападки между президент и премиер, със стратегическото късогледство и тактическото нискочелие на едно управление, което смята, че властта – това е сила и силови акции, мускули и „здрав труп с нисък център на тежестта”, заповеди и наказания, СРС-та и ПиАр...
  
  И все пак, оказалите се изненада за мен, категорични действия на външния министър Николай Младенов ме накараха да се върна към родната реалност. Каквото и да се говори, случва се нещо безпрецедентно и то, убеждавах се, изисква малко повече внимание.
  
  Струва ми се важно да споделя сега 4 неща.

  ● Първо:
  Никога не съм правил капитал и не съм се блъскал в гърдите а-ла „Булгар! Булгар!”, че не съм бил свързан по никакъв начин с Държавна сигурност.
  Какво има да му се гордея – с факта, че ДС ме е подминала ли?!?!
  Виж, ако тя се бе досетила за мен, ако ме бе потърсила, ако ме бе притиснала и аз отгоре на това бях й отказал, бях намерил сили и смелост да отговоря „Не!” – тогава би било съвсем различно.
  Тогава щях да имам моралното право да чета морал на ченгетата, агентите, явочниците и доносниците!
  Но не – ДС поради някакви си причини (като правнук на Враг на народа, може би, но и това не мога да кажа с увереност) ме бе игнорирала, не бе счела за нужно да прави опит дори да ме оплете в мрежите си, да ме сграбчи с пипалата си.
  С две думи, нямам особени заслуги да не съм бил част от структурите на ДС и значи нямам повод за гордост поради този семпъл житейски факт.
  Затова ме изпълваха с леко противни чувства онези съотборници-седесари, които посиняваха от напъни и крясъци, че не са били във, със и от ДС – а на лицето им бе изписано, че не са били, поради своята нищожност, незначителност, нулевост...
  Но по принцип, едно от нещата, които изядоха главата и каузата на СДС беше, че в него се намърдаха всякакви типове и типки, които са се родили и са се осъществили през „онези 45 години” като най-обикновени аутсайдери и маргинали, защото при всеки строй те са били и ще бъдат аутсайдери и маргинали, но използваха Промяната, за да оправдаят тази своя си аутсайдерност и това си свое маргиналство с репресивната същност на комунистическия режим.
  
  ● Второ:
  В президентството по „мое време” (2002-2006) и сега броят на бившите сътрудници и доносници на ДС бе и си остава изключително ненормален.
  Нещо повече, „ченгетата” в президентството са вероятно още повече, защото, да речем, има там една персона, на която така и не й излезе досието, а тя (той) винаги ми казваше: „Ти, бачо Кольо си добре, ама ние с досиетата...”...
  Още на третия ден в тази администрация, добър приятел, сам бил в ДС години наред, като направи „посещение на добра воля” в моя кабинет, ми каза: „Ники, ти тук нямаш никакви шансове, защото всички, които срещнах из коридорите са с папки в Първо Главно!”.
  Тогава си мислех, че онези, дето търсят обвързаност на президента с ДС, не трябва да се ровят толкова из архивите, а да си отговорят на въпроса – как се (и кой) формира неговия екип.
  Та нима поголовната принадлежност (с незначителни изключения) на колегите-секретари на президента към ДС – не е най-яркото свидетелство, че той не е автономен, че е зависим!?
  Защото зависимостта не е само някой да ти посочи кои хора да назначиш (както Ахмед Доган си имаше суверенна квота от свои хора в президентството – единият, вече починал, бе много свестен, вторият и бъкел не разбираше от това, за което съветва, за третия наистина нямам думи, нито лоши, нито добри).
  Зависимостта е и ти самият да се чувстваш обвързан, да се стремиш да правиш жестове, които където трябва и както трябва ще бъдат разчетени „позитивно”, да се обграждаш с хора, с които изпитваш душевен и телесен, биографичен или делови комфорт...
  За мен най-голямата изненада бе попадането сред обвързаните с ДС на секретаря по външната политика Никола Карадимов – другият от двама ни с произход от СДС в администрацията на червения президент Георги Първанов!
  Бях потресен, защото Никола Карадимов извън всякакво съмнение бе най-качественият човек, най-стойностният секретар, най-добрият специалист по евроинтеграция – многократно по-можещ експерт и по-голям патриот от всички Мигленки и Мегленки, Герганки и Румянки, които се учеха на европейски проблеми и европейски структури, както се казва, „в движение”...
  Никола Карадимов предложи нещо като план за спасяването на АЕЦ „Козлодуй”, но за да се реализира той се искаше първите лица в държавата да си размърдат задниците, но пък това означаваше те „да имат дупе” и „да връзват гащи” – все остри дефицити по върховете на нашето управление.
  Благодарение на Никола Карадимов, българският Договор за присъединяване към ЕС бе подписан и от президента Георги Първанов (защото правителството на НДСВ го бе „забравило” в списъка на подписващите) – най-малкото образно казано (защото не съм я виждал лично) страницата, на която са сложени подписите под Договора – на президента, премиера, външния министър и главния преговарящ – е подлепена, за да се избегне първоначалният конфуз, т.е. Договорът да бъде подписан от премиера, външния министър, главния преговарящ и посланика ни към ЕС в Брюксел.
  Аз постоянно търсех отговора защо точно мен и Никола Карадимов като бивши седесари е избрал президентът.
  За мен бе очевидно, че всички останали секретари отговарят на едно от следните условия – (1) да са лични приятели (или деца на приятели) на Георги Първанов; (2) да са били на „Позитано”; (3) да са приближени на видни магнати и олигарси; (4) да са били в ДС.
  За жалост се оказа, че дори Никола Карадимов е отговарял на едно от тези четири условия...

  ● Трето:
  Няколко от най-добрите ми приятели и колеги сега са били някога (оказа се) в Държавна сигурност.
  Отговорно казвам, че съм срещал много почтени и достойни хора, така или иначе свързани до 10 ноември 1989 г. с ДС.
  В същото време, моят житейски и политически опит ме е убедил, че практически на 100% - срещна ли по пътя си, изпречили ми се, обърка ли ми живота някой човек, то ако го разровиш, ще замирише на ДС! Видя ли гадняр, подлец, мерзавец, ама винаги, с желязна закономерност той се оказва я доносник, я агент на ДС!!
  Не, това не е мит, не го казвам за лично оправдание. Но наистина – когато усетя стена, която не мога да разбия дори с главата си; когато нямам отговор защо не мога да пробия в проект, в програма, в институт или униерситет – непрекъснато се натъквам на мрежа, на пелена, на покров, на „круговая порука”, на малка мафия от хора, преплели съдбите си чрез ДС. Те си подават пасове и шансове един на друг, крепят се солидарно и като племе, теглят се един друг като свински черва и вадят очите на всеки, който не е гарван като тях или пък според тях е бяла врана.
  Именно този техен стаден инстинкт, тази тяхна кланова завера, това тяхно колективно сцепение – те сега пораждат общите нагласи у не малка част от обществото – нагласи на приемане с огромно одобрение на предприетите от министър Николай Младенов de facto лустрационни действия.
  Хората на бившата ДС можеха да се крепят – нямам нищо против, - но не по принцип, а принципно! Да подпомагат онези сред тях, които са способни и знаещи. Да отстояват професионализма и кадърността. Това би било ако не разбрано, то поне прието със стискане на зъби от останалите.
  Но не - те, хората на бившата ДС не постъпваха като правило така, ами щом се намирисваха, че са от една кръв, от една участ, от една принадлежност, за тях това бе най-важното. Пробутваха „своя” човек дори да е некадърник и неспособник, дори да е глупав и прост, дори да е срам и позор! И така елиминираха „чуждия” човек – дори да е кадърен и способен, дори да е умен и интелигентен, дори да е с чест и достойнство!!
  Заедно вървяха напред и навсякъде, дори това да се случваше да бъде напук и напряко на интересите на държавата, обществото и гражданите. Сега ще трябва пак заедно да понесат отстракизма и отстраняването...

  ● Четвърто:
  На България от отзоваването на посланиците, обвързани с ДС няма да й стане по-добре. Дори мрежата да тръгне да се разплита лавинообразно, с непредвидима скорост и „ГЕРБ” да започне да се пречиства и да пречиства властта от всеки, за който изскочи даже елементарно картонче.
  Погледнато обективно, освен известна историческа справедливост и известна реаниамация на онези партии, за които подобни идентификационни маркери са част от изпразнената им от политическо стратегическо мислене същност, едва ли друг видим ефект от това действие би се материализирал до степен, да подобри материалното и моралното битие и съзнание на страната ни.
  Защото като всяка патологична болест, онази покварена същност, с която се свързва ДС, вече е дала метастази. И тези метастази от количество, са преминали в (зло)качество.
  
  Аз съм обезпокоен не толкова от високия процент на бивши кадри на ДС във властта и в бизнеса, в науката и културата.
  Което не значи, че ми е все едно колко и какви са те – най-малкото, защото това ми пречи пряко да заема мястото, което заслужавам и да получавам парите, които ми се полагат – при нивото, което съм достигнал (да бъда извинен за нескромността, че си позволявам да се самооценявам като един от най-добрите екесперти в страната ни по цял кръг проблеми, свързани със сигуността, рисковете, кризите и конфликтите).
  
  Аз съм обезпокоен от манталитета, който се домогваше и постепенно превзе управлението на страната ни и основните процеси в нея – манталитет милиционерски, манталитет доноснически, манталитет агентурен, манталитет ченгесарски.
  Нарастват моите опасения, че държавата ни е яхната и ще бъде яздена години наред от колективен Бай Ганьо – събирателен образ на ордата случайни хора, които смятат, че управлението е командорене, че властта е за лично облагодетелстване, че политиката е най-лесното нещо на света и може да се прави в свободното от маане на карти, ритане на топка и търчане по корта време. И че за нея не е нужно да четеш книги, не е нужно да се опираш на науката, не е нужно да разчиташ на знанието...
  В сравнение с този колективен Бай Ганьо, онзи индивидуален герой на Алеко Констанатинов е просто невинна детска сказка, смешна страшка, страшна смешка, нещо като халюцинация, нещо като спомен от бъдещето, нещо като нищо на света...
  
  Самата мисъл, че аутсайдерската, маргиналната, профанизираната, социално-дънната част от българското общество ще ни налага кой да управлява България и как да я управлява, мен ме плаши!
  Далаверата в бизнеса и държавните поръчки; чалгата в ресторантите, залите и стадионите; псувните в шоутата (непосредствено допринесли „да нема такава държава”); простотията в политическия език; агресията на двукраките изроди спрямо нормалните хора навсякъде – в градския транспорт, на улицата, на шосето и на магисралата: Всичкото това се превръща в Дегенерирала среда – политическа, икономическа, социална и културна, - в която постепенно потъва, попада, пропада България.
  Тази Дегенерирала среда замества България със себе си, подменя я и я променя – вероятно необратимо.
  На такава Дегенерирала среда – такова управление, такова управляване, такива управници.
  Дегенериралата среда е именно страшната и опасна ДС, която днес е най-голямата заплаха за страната ни и за нейната национална сигурност. А значи – и за нейното бъдеще.

  Николай Слатински
  30.12.2010 год.