казваше) Стратегия за национална сигурност, която като гражданин и експерт бих искал да има страната.
1. Държавата (българската държава) не е вече само и единствено физическо пространство (територия), тя е и духовно пространство, далеч надхвърлящо нейните граници. Затова трябва да мислим не само за хората, живеещи вътре в тези граници, а за всички българи по света - само на Запад те са 1 (един) милион!
2. Държавата ни е отворена система, през границите на която в двете посоки (отвътре навън и отвън навътре) се осъществяват различни преноси и потоци, трансфери и трафици. Ние не можем да мислим в понятията на обсадената крепост, да издигаме високи стени, зидове, огради, с които да пречим на тази процеси, а трябва да имаме визия, стратегия и политики за управляването им, или поне за минимизиране на щетите и за оптимизиране на ползите от тях.
3. Сигурността трябва все повече да се схваща не като състояние и статукво, а като процес и динамика. Това значи, да говорим не през фокуса на „защита” и „оцеляване”, а на „съхранение” и „развитие”. Например: (а) За нас е важно не само „оцеляването на българската нация”, но и развитието й; (б) За нас, не е цел само „преодоляване на негативните демографски тенденции”, а и разработване и провеждане на демографски стратегия и политика, които се стремят да запазят българския характер на българската държава в европейското пространство.
Да добавим и това, че за нас не е водещо само постигането на членството в ЕС и крепенето при това членство някак, донякъде, пряко сили - „над водата”. Трябва да се стремим, това е наш жизнено важен интерес, членството в ЕС да е максимално ефективно, модернизиращо, пълноценно и пълноправно.
4. Суверенитетът е ценност, на която трябва да се държи на всяка цена, колкото и малко от него на практика да ни е останало. Но акцентът трябва да е на точното място: да се говори за споделяне на суверенитета като съзнателен избор на държавата. Без да се слага точката тук! Защото добре, съзнателно споделяме суверенитета си (т.е. отдаваме от него колкото е нужно), но това не е всичко! Трябва да можем да управляваме рисковете, които възникват при споделянето на суверенитета. Защото ако не управляваме тези рискове, дори най-съзнателно и най-суверенно споделеният суверенитет може да ни донесе значителни вреди. Споделянето на суверенитет не е еднократен акт или множество от еднократни актове - то е непрекъснат процес, който трябва да се наблюдава и контролира.
5. По-рано (стана дума вече) говорехме за „безопасност” (разбирахме я с руски акцент и с „ь” накрая); постепенно преминахме към „сигурност” (с американски акцент, т.е. „security”); сега вече трябва да преминем към „риск”: към рисковете и тяхната идентификация, анализ и оценка, противодействие и мониторинг.
6. Стратегията за национална сигурност трябва да бъде най-вече ... стратегия. Тя трябва да има вградена в себе си визия, която не просто дели пицата на сигурността, жалвайки се, че е постна, а се стреми да прави пицата най-напред по-голяма, а после да полага усилия за нейното делене. Стратегията за сигурност не трябва да бъде производна от късогледо и лишено от дългосрочност, което акцентира на днешното статукво, на разпределението и преразпределението на ресурсите. Тя трябва да бъде не дистрибутивна, а синергетична - фокусирана върху създаването на добавена стойност и допълнителни ресурси, а едва след това да се съсредоточи върху тяхното разпределение и преразпределение.
7. Продължавайки това мислене, Стратегията трябва да е целево („21 век”), а не ресурсно ( „20 век”) ориентирана. И като философия, и като технология.
8. Стратегията за сигурност не може да остави в трета глуха меките аспекти на сигурността (здравеопазване, образование, наука, жизнен стандарт, околна среда), за сметка на твърдите (силови) аспекти. Езикът й трябва да бъде модерен, надраснал сиромахомилството на социалистическото мислене. Трябва да се говори например не за „повишаване на благосъстоянието”, а за качество на живота, за качество на човешкия потенциал, за устойчиво развитие и т.н.
9. Народът, обществото ни, целокупната общност от български граждани не може постоянно да бъде възприемана само като обект на външни процеси и функция на външни въздействия. Трябва да се проникваме и от мислене, че като народ, общество и целокупна общност от български граждани сме субект на вътрешни процеси и функция на вътрешни въздействия, които не са епизодични или периодични събития, а са процес, дълбоко ерозиращ нашата идентичност, нашата култура, културност, образованост и интелигентност. Да, наводнението е бедствие или поне беда, но много повече от беда и дори от бедствие са опростачването и опримитивяването на съзнанието на цели маси хора и на общественото съзнание като цяло, свръхпроизводството на същества, за които няма нищо ценно и които се сриват до приматно ниво на битието. Това не е по-маловажна част от гражданската сигурност в нейното социетално измерение.
10. И накрая, новата Стратегия за национална сигурност ще бъде наистина нова, наистина стратегия, наистина национална и наистина за сигурност, ако е обърната към младото поколение и то открива в нея волята България да бъде подредена, нормална, достойна за уважение и нормален живот в нея държава.
В заключение, в този текст аз се опитах, разсъждавайки над някои от ключовите проблеми на съвременната среда, да очертая ролята на катедра „Национална и регионална сигурност” в търсенето и намирането на адекватни и ефективни наши, български отговори на стратегическите предизвикателства пред националната ни сигурност и пред науката за сигурността - такава, каквато ние самите я създаваме.
Като модерно мислещи преподаватели, експерти и научни работници, ние си даваме сметка за подвижните пясъци, върху които се намира светът днес и затова отчитаме в изследванията и анализите глобалните, регионалните и националните тенденции и въздействия. Няма съмнение, че акцентът върху индивида и личната му сигурност ще се засилва. Безспорно е, че националната държава отслабва. Но в науката за сигурността, която ние преподаваме и която като наше символ-верую ние изповядваме, за нас е все още твърде рано да „отписваме” Държавата. Все още Държавата е тази, която има правомощията, функциите и ресурсите, да дава отговор на най-сериозните предизвикателства и рискове. Говорим за такива цели, задачи и отговорности в сигурността, които са неотменима и неотменна грижа на Държавата и са нейното - на Държавата - друго име. Така че е и нереалистично, а също така опасно, да разтоварваме шоково държавата от тези нейни задължения.
Държавата, чрез нейните институции и професионалистите в тях (а катедра „Национална и регионална сигурност подготвя цивилни експерти в управлението на системата за национална сигурност, в стратегическия и ресурсен мениджмънт на отбраната и сигурността, гражданския контрол над въоръжените сили), трябва да има активна и водеща роля в сложния процес на напасване на потребностите на обществото от сигурност (те като правило са завишени) със способностите на държавата (те пък като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност. По начина, по който тя се справя с това напасване се съди за нейната ефективност, защото Държавата всъщност е сложен механизъм за производство на сигурност.
Висше умение на управлението на Държавата е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление, е ако с повече средства, заделени за сигурност, то постига по-малко сигурност. За да нарасне експертизата на управляващите (от всички правителства досега) заслуга, при това голяма, има катедра „Национална и регионална сигурност”. Защото монополът на Държавата върху ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност не означава безконтролно разходване на средствата. И в ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата.
Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно - по-сложно от висшата математика и от висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери “златното сечение” между способности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.
Тук е важно да се каже, че независимо от всички трудности, от високата цена, която се налагаше да се плаща заради критичното (нищо, че е конструктивно и родолюбиво) мислене на катедрата, нейният преподавателски състав преуспя в усилията си да убеждава отговорните фактори в управлението, че финансирането на сигурността не е чисто счетоводен процес или въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика, то е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Това е така, защото ако се допуска прекомерното изразходване на средствата за сигурност, неизбежно ще страдат други сфери на обществения и социален живот.
Системата за национална сигурност не е механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, със силни взаимни връзки, ефективна координация и качествено управление: т.е. тя е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и способности: до степен, че когато тя преминава в качествено ново състояние, имаме не изваждане, а събиране, не делене, а умножаване и не диференциране, а интегриране на способностите. Подходът и в изучаването, и в управлението на националната сигурност е не редукционистичен, а холистичен.
Ще завърша с убеждението, че през тези 20 години катедра „Национална и регионална сигурност” успя в много сериозна и достойна за уважение степен да изпълни своето предназначение, цел и мисия, давайки на страната специалисти и знания, чрез които Системата за национална сигурност да може да бъде наистина “национална” (по характер), наистина “система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина “за сигурност” (т.е., както вече бе изтъкнато - да представлява сложен механизъм за производство на сигурност).
Литература:
1. По израз на Александр Неклесса, във: Конец цивилизации или конфликт истории//МЭиМО, 1999 г., Nо. 3, стр. 32-38, тук стр. 33.
2. The National Security Strategy and Workprogramme 2007 - 2008, Netherlands, May, 2007, www.minbzk.nl/aspx/download.aspx?file=/contents/pages/...pdf.
3. The National Security Strategy of the United Kingdom: Security in an interdependent world, United Kingdom, March, 2008, www.interactive.cabinetoffice.gov.uk/.../security/national_security_stra....
4. The National Security Strategy, United States, May, 2010, www.whitehouse.gov/sites/default/files/rss.../national_security_strategy....
5. Слатински Николай. Националната сигурност – аспекти, анализи, алтернативи, С., Българска книжница, 2004, с. 22–25.
6. Nye Joseph S., Jr. Bound to Lead. The Changing Nature of American Power, BasicBooks, A Division of HarperCollinsPublisher, 1990, here p. 32; Най-младши Джоузеф, Уилям Оуънс. Информационното острие на Съединените щати//Военен журнал, 1996, Nо. 3, стр. 56-65, тук стр. 56.
7. Слатински, Николай. Сигурност и международни отношения//Международни отношения, 1999, № 2, с. 15–36.
8. Слатински Николай. Петте нива на сигурността – подходи и аспекти//Международни отношения, 2009, Nо. 2, стр. 49-78; Николай Слатински. Петте нива на сигурността – подходи и аспекти//Международни отношения, 2009, Nо. 3, стр. 77-112.
9. Търоу, Лестър. Съдбата обича смелите, С., Весела Люцканова, 2008, с. 135.
10. Атали, Жак. Братства, С., КХ, 2003, с. 148-162.
11. Bengt Sundelius. A brief on embedded societal security, www.se2.isn.ch/serviceengine/Files/RESSpecNet/14169/.../04_Sundelius.pdf.
12. Klein Naomi. The Shock Doctrine. The Rise of Disaster Capitalism, New York, Metropolitan Books, Henry Holt and Company, 2007, p. 14.
13. Klein, Naomi. The Shock Doctrine. The Rise of Disaster Capitalism, New York, Metropolitan Books, Henry Holt and Company, 2007, p. 14-16, 19, 358.
