Дори за най-отявлените, най-отворените, най-отчаяните и най-отвеяните фенове на Бойко Борисов вече стана безпощадно ясно, че той не може да управлява кораба на паянтовата българска държавица в бурните води на световната финансова криза, международното положение, зловредната дейност на опозицията, тоталния саботаж на съдебната система и непризнателния български народ.
  Аз обаче изобщо не споделям твърдата убеденост на мои разумни, умни и мислещи приятели, че Бойко Борисов ще се сгромоляса и ще потъне като изчезналия легендарен остров Атлантида - „само за един ден и една нощ”.
  А не вярвам ето защо.
  Всички досегашни правителства и парламентарни мнозинства бяха наказвани от избирателите и обществото за допуснатите грешки, пропуски, слабости и престъпления.
  Независимо как употребяваха властта – за относително полезни или за абсолютно вредни цели, те отиваха на изборите и биваха бити безпощадно (а веднъж бяха бити първо във и край парламента, а едва след това на изборите).
  И това бе така, защото имаше критична маса български граждани, които оценяваха управляващите по стореното и чрез гласуване или не-гласуване теглеха чертата, заявявайки им: Не, не сме доволни, искаме по-добро и по-национално отговорно, по-европейско и по-демократично, по-чувствително и по-състрадателно управление!
  Сега обаче такава критична маса български граждани няма.
  За първи път ние имаме правителство и парламентарно мнозинство, които от една страна са само добавка, най-често жалка и най-вече тъжна добавка (нищо, че там има и много, цели 3-4 министри, които са изключително свестни хора и вероятно има и някой и друг подобен депутат) към една-единствена личност, по-скоро фигура, а по-точно – гротесков Бос, Шеф, Началник, Кръстник, Командир и Командор; а от друга страна това правителство и това парламентарно мнозинство се опират не на съзидателен, критичен, преценяващ и оценяващ, пък дори и опак и неблагодарен електорат, а на маргиналните, утаечни прослойки на народа ни.
  Т.е. на тези, които не подкрепят Бойко Борисов заради генералната промяна, която той обеща, нито заради правителствената му програма, нито заради политическата му воля, нито дори просто заради това, че са гласували за него.
  Ето защо те няма да го накажат за очевидната му и очевадна управленска немощ, за парадоксалната му непоследователност на заплело се в кълчища пиле, нито за наказателните му акции срещу образованието, здравеопазването, науката и качеството на живота, нито дори за това, че той не им подобри тяхното маргинално съществуване около, на и под социалното дъно.
  Те няма да го накажат за влошеното си положение, защото положението им и без това е толкова лошо, че по-лошо няма как да стане.
  Те са маргинали, те са пасивни, те са аутисти, те са се предали, те са скъсани на изпита за пазарна демокрация толкова пъти, колкото са се явявали, ако са се явили поне веднъж изобщо.
  На тях не им е важно колко зле, объркано, паникьосано, неграмотно и антисоциално управлява Бойко Борисов. Защото не очакват от него да им даде пари, да им помогне с храна, да им предостави шансове за измъкване от маргиналността им.
  Те не го подкрепят за това как управлява и колко полезно за България управлява.
  Те го подкрепят по ирационални причини: защото ги кефи; защото е пич; защото говори невъзпитано, хулигански, с грубости и на диалект; защото се държи като перде; защото не ходи на работа, а рита мач; защото не се прави като от Голямото добрутро, а си е направо като станал от тяхната маса в кварталното кръчме или като върнал се от лека и небрежна наказателна акцийка срещу паплачта от съседния квартал, позволила си да бара на наша територия; защото ги натиква всички – богати и изтупани, комунисти и турци, сини и червени, умни и очилати – на едно тъмно място на кучето; защото им го начуква на всички; а бе защото е готин, защото е различен, защото ... И така нататък.
  За всичко друго „защото” го подкрепят те, само не и „защото” управлява добре. Майната му на доброто управляване – другите да не би да управляваха по-добре, я виж докъде ни докараха...
  Ето защо, според мен, Бойко Борисов няма да падне скоро. Той си има електорат, който мрази политиката и е на принципа – колкото по-зле, толкова по-зле, защото ще бъде по-зле на всички, а не само на нас.

  Всичкото това го пиша с ясното съзнание, че аз, моите близки, роднини, приятели, колеги, познати и полупознати – взети заедно – не са представителна извадка от българския народ.
  Защото в цялото това множество хора, сред които минава живота ми, (вече) няма нито един човек, който да подкрепя Бойко Борисов, който да има добро мнение за него, който да го защитава пред мен. Ако спорят с мен, то е да си трая, защото мога да остана без работа, а без работа в тази криза не си е работа.

  Само че аз пиша този текст не поради казаното дотук, колкото и принципиално важно то да е (а че е много важно съм повече от убеден!).
  Целта ми е друга – да поразсъждавам на глас: А какви полезни ходове в тази безнадеждна за него ситуация има Бойко Борисов?
  В края на краищата Сектор „М” („маргинали”) от обществено-политическия стадион може да вика за Бойко Борисов, може да чалгаджийства, хулиганства и пиянства, може да използва всякаква обогатена от сръбски словесни деликатеси лексика и с това да го крепи на власт до Второ пришествие. Но поне досега никой за тези 1800 години български държави от двете страни на Урал не е влизал в историята, опирайки се на най-некачественото, най-ниското и най-низкото сред народите и народностите ни.

  За да се опитам да си отговаря на този сакрален въпрос: А какви са полезните ходове в момента пред Бойко Борисов? - трябва най-напред да изредя онова, което е факт, което е непроменимо, което е даденост – поне към днешна дата. Струва ми се, че такива са поне седем неща:
  1. Бойко Борисов доказано не става за министър-председател – липсва му разбиране на самата същност на управлението днес, когато йерархичните структури се заместват от мрежовите, твърдите, силовите подходи отстъпват място на меките, гъвкавите подходи, а централизацията и командването дават път на децентрализацията и координирането.
  Бойко Борисов не схваща как в условията на криза (а и въобще) функционират икономиката, индустрията, финансите, пазарът, местната власт и социалният мениджмънт. Образованието му е крайно недостатъчно, начетеността му е под критичния минимум, не знае чужди езици и т.н.
  2. Парламентарното мнозинство „ГЕРБ”-„Атака” (какво перверзно съчетание, но... ) е непроменимо, гарантирано, постоянно, сплотено, жадно за оставане в парламента.
  3. Никой в България (плюс в Брюксел и във Вашингтон) не иска извънредни парламентарни избори.
  4. Опозицията и полуопозицията в парламента са в насипно състояние и в никакъв случай не са алтернатива, дори представа си нямат как да бъдат алтернатива.
  5. Целият потенциал извън парламента и извън управлението – партии, NGO-та, интелектуалци, мениджъри и кадърни политици от организационна точка са в насипно състояние, фрагментизирани и атомизирани, така че не могат да родят бързо нито управленска алтернатива, нито сплотена сила, която да вземе властта по демократичен път (не броим вечните кандидати за власт, които тичат из институциите и се самопредлагат „до поискване”).
  6. В „ГЕРБ” кадровият потенциал и членската маса са унизително посредствени и направо бездарни – дори на фона на падащото средно равнище на интелигентност и креативност у нас, след като 1 милион креативни, можещи, предприемчиви и енергични хора емигрираха, а още 1 милион такива тук, в страната, са смазани, обезверени, уморени, затънали в кредити, амортизирани.
  7. В страната е невъзможно да се роди политическо недоволство, което да излезе на улицата и да поиска категорично неотложни промени в управлението и политиката.

  Това са даденостите, както се казва, обективната и субективна реалност.

  Ето една хипотеза за 5-те стъпки на кризисен мениджмънт и проактивно управление на рисковете пред България, които би трябвало, по моето скромно мнение, да предприеме Бойко Борисов в днешната ситуация, за да излезе от батака и да не се провали тотално като премиер, а и да престане да вреди на европеизацията, модернизацията и демократизацията на страната ни.
  (Да уточня, че предлагам тези 5 стъпки без да имам никакви, категорично никакви политически амбиции, мераци и щения. Аз съм част, макар и скромна, от политиците, които се опитаха да постигнат нещо през 20-те години на Прехода и каквото можаха – направиха, сега е време да се даде път на по-младите, на тези, които са призвани да се опитат да променят страната и да я направят едно нормално европейско място, където те да живеят и да се реализират, вместо да я напускат с гняв и огорчение).

  1. Бойко Борисов трябва да се оттегли от министър-председателското място и да даде път като премиер на страната на млад българин – мъж или жена – до 40 годишна възраст (най-добре), образован, модерно мислещ, за предпочитане икономист или специалист по мениджмънт на сложни социални системи.
  Това може да стане дори с негласен договор между десните и псевдонационалистическа партия в парламента, че на президентските избори ще подкрепят единно и единодушно Бойко Борисов за държавен глава.
  2. На новия министър-председател да се даде пълният карт-бланш да състави 10-членно (не повече!) правителство от сравнително млади или направо млади технократи с управленска програма за възстановяване и развитие на страната.
  3. Бойко Борисов да продължи да управлява строго, безкомпромисно и сурово своето парламентарно мнозинство, наказвайки го за всяко лобистко, корупционно или друго неморално и недемократично действие, с цел гарантиране на парламентарна подкрепа на технократското правителство.
  4. Да се създадат четири експертни съвета в помощ на правителството, за генериране на идеи и обосноваване на вземаните решения, с цел оптимизиране на мениджмънта на страната и на неговите приоритети.
  Тези съвети условно могат да бъдат наречени: За стратегическо развитие; За Качество на човешкия потенциал; За качество на живота; За пълноценно интегриране в ЕС.
  5. В срок от 4 месеца да се разработи пакет от предложения за реформа на политическата система (което не може да стане без Велико Народно събрание – най-вероятно).
  Това аз първи нарекох и убедено наричам Третата република. Първата република бе социалистическата – тя вече е в миналото. Втората република е републиката на Прехода – тя е все още в настоящето, но не работи, не може да произвежда качествено, европейско, демократично и модерно управление, спира развитието на страната ни. Нуждаем се в най-близко бъдеще от Трета република – на пълноценно интегрираната в ЕС българска държава.
  Според мен в пакета от мерки за преминаване към Третата република трябва да влязат:
  -- Парламент със 100-120 депутати.
  -- Президент, избиран от Народното събрание.
  -- Съдебна власт, която не е над всички власти и над българския народ, над българските граждани и данъкоплатци, а в баланс и контрабаланс с другите две власти – Законодателна и Изпълнителна.
  -- Ново отношение между централната и местните власти, което да пресече деструктивната хегемония на централната власт, която се храни с правомощия и ресурси за сметка на местните органи за самоуправление и непрекъснато, вече 20 години поред поражда и стимулира отвратителни понякога инстинкти у всеки следващи управляващи – към централизация, към изсмукване на живителни сили от регионите, към силово решаване на проблемите.
  -- Частично изместване на фокуса от силовите аспекти на сигурността (досегашната Конституция слага прекален акцент върху военното и полицейското схващане за сигурността) към меките аспекти на сигурността – качество на живота, качество на човешкия потенциал, качество на околната среда, качество на развитието).

  Ето това е, което исках да кажа! Знам, че най-напред, а може би и през цялото време, то ще бъде отречено, обявено за утопия или наивност.
  По-важното е да си дадем ясна сметка. Ние сме лице в лице с два проблема.
  Първият е субективен – Бойко Борисов не става за премиер днес, когато действат качествено различни, интелигентни (smart) политически технологии за управление на държавата и рисковете пред нея.
  Вторият е обективен – днешната конструкция на българската държава, така наречената от мен Втора република, не работи, не произвежда развитие, сигурност, демокрация и пълноценно интегриране на в ЕС.

  Значи нещо трябва да се направи. Иначе ще продължим да бъдем най-неевропейската държава в ЕС, като постепенно се превръщаме в коридорна територия, населена от спасяващи се поединично и най-нещастни в Европа индивиди.

  Николай Слатински
  08.10.2010 год.