Напоследък на няколко пъти имах поводи да се върна мислено към детството, когато подобно на всяко момче, аз исках да бъда много силен и много богат.
Много силен исках да бъда, например, когато едни разхайтени побойници тормозеха в училище мой слабичък и беззащитен, леко заекващ съученик.
Ах, мечтаех си, ако можеше да имам яки мускули – да отида при побойниците, да им ударя по няколко унизителни плесници по противните лица, да им стисна и завъртя здраво ушите и да ги принудя да паднат на колене пред измъчвания съученик, да му се извинят със сълзи на очите и да го молят - аз да ги пощадя, защото много, ама много ги боли!
Исках да бъда много силен и защото трима дангалака преследваха и ритаха друг мой съученик, който отказваше да им дава по левче всеки ден. А левчето той го получаваше от баща си (между впрочем – миньор), понеже ходеше ежедневно в Двореца на културата на урок по цигулка и оттам – директно в училище, та трябваше някъде междувременно да обядва.
Вярно е, че за онези години 1 лев на ден за джобни си беше голяма пара, но всички ние си казвахме, че момчето ги заслужава, защото, по общото мнение на учителите, „свири на цигулка божествено”.
Така че аз си мечтаех да съм силен, да пресрещна веднъж заедно с цигуларчето тримата разбойници и да им фрасна по един: на първия – в брадичката, на втория – в корема, а на третия, дето вече ще е търтил да бяга – як шут в задника. И да кресна подире им, че ако още веднъж закачат моя приятел, то ще бъде тяхно чудо, та ничие!
Много богат пък исках да бъда, да речем, в първи клас – тогава седях на един чин с едно момиченце-циганче. То, бедното, беше наистина много бедно, дрешките й бяха все на старо подхвърлени от някои добри хора. То беше с много хубави очички, и какво, като миришеше доста специфично (тази – „циганска” – миризма и досега е в обонянието ми, без да мога да се освободя от нея)... Само че докато всички други деца, след първоначалното писане с молив, започнахме да използваме писалки (моята беше зелен „Пеликан”), то трябваше да продължи да използва изгризания си отгоре с белите зъбки молив, защото майка й не можеше да й купи писалка. Беше ми болно, че едни нищо и никаква писалка (по-скоро нейната липса), може да направи това момиченце-циганче безумно нещастно.
Исках да съм много богат и когато на село, докато ритахме топка, изживявайки се като Пеле, Гаринча и Численко, встрани седеше тъжно-тъжно момченце. Неговите очи бяха обърнати и само понякога им се виждаха зениците. Братовчед му, дето пазеше непробиваемо на нашата врата („Лев Яшин от село Стоб”), ни обясняваше, че то може да се оправи, но за това трябвало сума ти и пари, които „с трошене и нижене на тютюн не се изкарвали, много ясно”.
Както споменах по-горе, напоследък подобни желания – да съм много силен и много богат, отново започнаха да ме спохождат.
Ето, онзи ден, насред градчето, в което бях за няколко дни, и при не малко народ, някаква мутра („пияна или дрогирана”), със своя „Мерцедес” на старо, ударила внука на една позната – тийнейджър, при това сирак, без баща, който починал преди време.
От удара, слава Богу, не фатален, ръката на момчето била раздрана до кокал, кръвта шурнала, болката била страшна. И никой, ама никой не запомнил номера на колата на мутрата, която (мутрата) натиснала педала и изчезнала с мръсна газ без да спре и да помогне на падналото на тротоара момче.
Щях да избеснея само като си помислих, че тези, които са видели номера на колата, не искат да го кажат от страх, да не си хванат белята, да нямат после разправии с мутрата и неговите авери-биячи. Прищя ми се да съм много силен, да открия тази мутра и да й забия в тъпата мутра един безпощаден десен прав, после още един – ляв прав в пъпа, а накрая- и рязко коляно в мекото подкоремие. Много зримо си го представих и го пожелах, искаше ми се да се случи, да я просна като мръсен парцал на тротоара, мутрата му с мутра, дето за малко не уби този и без това незаслужено наказан от живота хлапак.
Мечтаех си да съм много силен и когато някакъв друг, мутроподобен дегенерат профуча с колата си през локвата недалеч от нашия блок и изпръска от главата до петите майка с детска количка. Пак така зримо си представих как, ако бях много силен, бих го пипнал този тъп тип и бих му насинил мръсната физиономия, защото съвсем очевидно мина през локвата най-нарочно, напълно умишлено, гадта му с гад!
Да изреждам ли още случаи, когато силно, ама много силно ми се приисква да съм силен, ама много силен!
Например, за да изхвърля от рейс 83 двамата бабаити, които псуваха на глас, оригваха се и тормозеха смълчаните пътници със своите глупости и ругатни.
Или за да им дам да разберат на няколкото наглеци, които недалеч от станцията на метрото в нашия квартал се събират да пият бира и подмятат гадости на минаващите край тях девойки и майки с малки деца...
Впрочем, да си призная, че и без да съм много силен, ми се случи веднъж да ударя човек.
Беше през 1978 г. в Харков, където следвах „механика” в тамошния държавен университет.
Прибирайки се в една снежна и доста окъсняла вечер към студентския град, станах свидетел как в тролейбуса едър и доста натряскал се тип закача и обижда с неприлични жестове и подмятания двама млади – момче и момиче. Те ми се видяха мънички, момичето – просто прелест, а момчето - то се бе смутило, защото хем трябваше да защити приятелката си, хем трезво оценяваше неравностойността в силите.
Не издържах и подвикнах на нахалника да остави младежите на мира, няма само него да го слушаме.
Както всеки влюбен млад човек и мен ме водеха мисли за чест и дълг, но освен това бях сигурен, че като ме разпознаят по акцента, че съм чужденец, останалите пътници ще се притекат на помощ и ще помогнат да сложим пияницата на мястото му.
За моя огромна изненада, никой не се помръдна, всички мълчаха, гледайки през прозорците и правейки се на ни лук яли, ни лук мирисали.
Това окуражи онзи тип и той тръгна, поклащайки се, към мен. Осъзнах, че съм оставен сам на себе си. Изчаках наглеца да се приближи и – не можах да се позная! – ударих пръв и бързо – в корема.
Дали от удара, дали от алкохола, дали от движещия се тролей, но пияницата се смъкна между вратата и стъпалата пред средната врата. В този момент ватманът спря тролея, отвори вратата, дойде и с крак го избута на тротоара, после затвори вратата и преспокойно продължи нататък.
Такива ми ти работи. Само момичето ми благодари. Останалите си траеха. Явно за тях нищо особено не се бе случило...
Разсъждавайки после над станалото, аз с удивление констатирах, че не изпитвам никакво угризение на съвестта. Е, не чувствах и никаква гордост, но това за мен бе логично – много добре се познавам, за да знам, че е така.
А много богат ми се искаше да бъда завчера, гледайки как вървят в редичка по две дечица от 2 до 4 годинки (повечето мургавки) – облечени криво-ляво, учителките, които подтичват след тях като майчици-орлици – и те облечени криво-ляво.
От цялата тази картина вееше тъга, унилост, мизерия, така че човек веднага си дава сметка – тези деца са обречени на бедно детство, оскъдна храна, елементарно възпитание, сиви перспективи и ...
Какво „и”? – улицата ги чака; чака ги джунглата на нашето хиперхищно, ултрапазарно, обезценностено и обезнравствено пазарно общество.
А ако бях много богат, ако имах много пари, щях поне на тези деца да им гарантирам нормално детство, нормална храна, нормално възпитание и нормални перспективи...
Също така, чувствам неудържимо желание да съм много богат, за да помогна в нещастието и страданието на едни наши съседи.
За тях някой ден трябва да напиша книга – животът им е по-трагичен от всеки телевизионен сериал. Прекрасни родители, вече на много години, остарели, но и досега без ден бял да са видели - нещо в резус-фактор ли, в съдба ли, в орис ли или в участ...
По-големият им син, много добро момче, ала с известни интелектуални проблеми; по-малкият им син се пропи; едната снаха се бори с тежка диагноза; внукът – също с какви ли не недостатъци в умствено отношение, сега се говори дори за анорексия. И накрая, като капак, по-малкият син наскоро загина, запалил се и изгорял... Не живот, ами постоянно страдание.
Ако имах необходимите много пари, на тези мъченици отдавна да им бях помогнал в тревогите и немотията, сигурно и някои от нещастията щяха да им бъдат спестени...
Да продължавам ли?
Прищя ми се тези дни да бъда много богат, за да мога да изляза като равен с равен в спор с онези супербогати бизнесмени, които си позволяват да ругаят своите наемни работници, да ги обиждат, да им дават да разберат своето нищожно място в живота, да им напомнят, че са нищожества, че разполагат със съдбата им. А в отплата тези наемни работници трябва да целуват ръцете им и други всевъзможни части на тялото, само защото получават от тях заплати (като че ли със своя труд не заработват честно и почтено своите заплати).
Една преуспяваща дама дори казва на своите наемни работници право в очите: Вие сте скъсани на изпита за пазарна демокрация, вие сте неудачници, вас ви е срам да се покажете пред децата си като неудачници и затова търсите всевъзможни оправдания, искате да посочите на децата си с пръст виновниците за своя провал и сте набедили за такива виновници нас, богатите, преуспяващи бизнесмени!
Ситата и лъскава дама дори и не си помисля, че Преходът у нас стана по такъв перверзен и несправедлив начин, че значителна част от българите дори не бе допусната до изпита за пазарна демокрация, за да може да се опита да си вземе този изпит поне с тройчица...
Извънредно бурно и страстно си помечтайвам да бъда много богат и когато вървя сутрин из улички, по които минават стотици бързащи и отиващи на работа в близкия бизнес-парк хора, а тези улички са разбити, пълни с дупки, локви или прах, бързащите и отиващи на работа хора се спъват, цапат си дрехите, жените си чупят токчетата... В същото време техните работодатели профучават с колите си по широки и добре асфалтирани (с парите на обикновените данъкоплатци) улици и дори не се замислят, че ако се бръкнат с по няколко хиляди лева (муха ги ухапала!), то техните служители ще идват на работа спокойно, с добро настроение и с повишена мотивация...
Дааааа, както казват руснаците – размечтался...
А всъщност, животът ме принуждава да го приемам такъв, какъвто е.
Когато много ми докривее, че животът е такъв, от една страна се самоупреквам, че и аз имам своята, може би малка, но все пак вина, да сме държавата, която извърши по най-безобразен, хищнически и несправедлив начин своя Преход (един приятел ми каза – не се самообвинявай, и да бяхте искали да направите нещата по-добре, нямаше да ви позволят; но аз знам – ние сме виновни дори затова, че щяхме да позволим да не ни позволят).
От друга страна, все още се надявам на нашите млади хора, на децата ни.
Надявам се, че те ще запретнат ръкави и ще си отвоюват държавата от нейния антинационален и безскрупулен елит (политически, бизнес и, за жалост, културен) – за да си я направят такава, че да искат да живеят в нея – тук и сега.
Николай Слатински
12.08.2010 год.
Добра статия написана от мъдър, чувствителен и честен човек.
За съжаление такива хора днес ги използват за да си създават имидж най различни морални изроди облечени във власт.
Обществото ни е много болно и ако има малка надежда за него, хора като д-р Слатински трябва да бъдат в управлението на държавата, защото те ще се обградят със себеподобни и по този начин ще бъде преодоляно повсеместното опростачване, което е разрушило държавността. Още веднъж за съжаление хора интелигентни и по детски романтично честни не останаха в България или така са се "покрили", че като се погледнат в огледалото и те не могат да се познаят. Сега е времето на агресивните, алчни, зависими, подли, страхливи мижитурки с героична външност, заешки сърца и птичи интелект, затова всички млади българи ще избягат от държавата ни, а на тяхно място ще дойдат македонци и бесарабски българи - идеален обслужващ персонал на издигналите се до върховете на държавата сервитьори, бармани, спортисти и милиционери.
Подписвам се с пълно съгласие и четири възклицателни под всичко горе от "Още веднъж за съжаление..." до "... а на тяхно място ще дойдат".
Казаното за мен го прочитам с тъга и ирония, защото от мен управленец (вече) не става, с политиката съм приключил и смятам, че колкото по-бързо досега управлявалите слязат от сцената, толкова по-добре, само че някои много се заседяха, а сега управляващите, според скромното ми мнение" са най-слабата и посредствена, алчна и безпардонна подборка от нашия народ.
Боя се, че "повсеместното опростачване, което е разрушило държавността" е необратимо.
За българите от Македония и Бесарабия - наивно смятам, че е по-добре да идват те, отколкото други ароматизиращи, обезбългаряващи и непомнещи себе си съставки и подправки към неповторимия роден аромат от всевъзможни прослойки с коренно противоположни или поне с трудно съчетаеми схващания за бъдещето на България и още повече - за нейното настояще.
Човек е голям г-н Слатински толкова, колкота са големи мечтите му. Вие мечтаете тези дни, не да бъдете много богат и много силен, а да получите шанс да излезете като равен с равен в спор с победителите на изпита за пазарна демокрация. Няма да ви бъде позволено, защото Вие сте запазили морала си и на тази плоскост ще имате абсолютно превъзходство над новозабогателите за една нощ и техните блюдолизци във власта.
Да, наистина ние всички страшно много загубихме като държавност от перверзенния преход към мутанта- "Демокрация по български" и никога вече няма да имаме необходимите ни много средства, за да помогнем на мъчениците й (децата ,възрастните хора и социално слабите) в тревогите и немотията им. Когато държава е мащеха за тях, нещастията им не могат да бъдат спестени и по тази причина все повече от тях ще обичат Родината си и ще намразват държавата си в която, "луди водят слепи".
Но часовникът на нейното обратно броене като държава вече е пуснат и е въпрос на време тя да се превърне в пясък изтекъл между пръстите ни, ако не се опомним от своето пиянство като народ.
Желая Ви сбъднати мечти.
Стойко
Г-н Слатински, разбирам Вашия по-скоро емоционален, отколкото наивен изблик, защото от камбанарията на Вашата възраст и опита Ви не допускам, че още вярвате, че светът ТРЯБВА да е устроен справедливо, т.е. по Вашите собствени разбирания за справедливост. Според мен светът е устроен от нашия Създател достатъчно справедливо и комфортно за всички, които намират своето място в него и постигат своя баланс. Нима вярвате, че раздаването на пари на някой, който изпитва моментна липса може да го направи щастлив и да му осигури „...нормално детство, нормална храна, нормално възпитание и нормални перспективи...” От Вашите примери става ясно, че именно хората,на които Ви се иска да помогнете нямат нужда от пари, на тях им е нужно здраве (за тях и близките им), обичащо семейство и други неща, които – уви – не се купуват с пари.
Слава Богу, колкото и несъвършено и сгрешено да е нашето съвременно общество, едно не може да му се отрече: всеки вече има равен шанс. Да, наистина на всеки е дадена различна стартова позиция, но и това е елемент от предизвикателството на живота. Спомнете си, че преди промените произходът на човека предопределяше категорично шансовете за неговото личностно и професионално развитие. Само представител на кастата на партийната аристокрация можеше да например да се развива в дипломацията или международната търговия. Нима висш офицер можеше да стане някой безпартиен? И пр. А за човека с „обикновено”потекло шансове можеха да се открият единствено, ако успееше да се сроди с аристокрацията (която както в старите времена обаче предпочиташе да се възпроизвежда в своя кръг) ... или ако успееше да избяга отвъд Желязната завеса.
Лично аз виждам тези грозни примери, които посочвате (и които мен също ме вбесяват) като все още неотшумялата инфекция от комунизма, когато "новият социалистически човек" трябваше да е твърд и да не се спира пред нищо, даже и ако трябва да прегази своите близки, да не говорим за чуждите хора. Нима не намирате в поведението на мутрите подобие на поведението на младите партийни наследници или местните партийни дерибеи? Нима държанието на някои арогантни днешни работодатели не Ви прилича на поведението на някой прост селски партиен секретар? Нима отношението на директорите на тогавашните соц комбинати към персонала да беше пропито от уважение и респект към личността? ...
И тази сегашна действителност е творение на всички нас, които родени в комунизма се наложи да организираме нещо, от което имахме някаква бегла представа и изобщо никакъв опит. Е някои бяха по-подготвени... то се видя каква я свършха най-вече за себе си.
Особено голяма е вината на хората, които правеха и правят днешната политика. И не мога да приема, когато казвате „...и аз имам своята, може би малка, но все пак вина...” Вината Ви е голяма, защото от самото начало на прехода до преди 2 години, мисля че станаха, сте от хората, които активно участват в политиката и не следва сега да наричате уродче детето, което сами сте отгледали и възпитали. Но пък това дете има шанс да се сдобие с читаво потомство и току виж след няколко поколения генът на комунизма може и да се изгуби.
За да може да се случи това необходима предпоставка е всички ние, родени и живяли даже и 1-2 години в социализма да си отидем, и то не в смисъл да се оттеглим от активния живот, а наистина да изчезнем по естествен път. Говоря в първо лице, защото това се отнася и за самия мен, който макар и след завършване на университета да съм работил само за европейски фирми и в момента даже управлявам една такава, нося в подсъзнанието си комунистическата зараза и представлявам опасност за моите деца, които мога неволно да заразя с някоя идея останала ми от лекциите по научен комунизъм или от някой тезис на някой пленум на някое политбюро. Или минимално като гласувам на избори и променям техния вот.
Много силен коментар! Малко са, за жалост, подобни коментари в моя блог. Явно това е не толкова заради коментиращите, а заради неговия, на блога, притежател.
Трудно ми е да отговоря на същото ниво, а и поради това, че имам доста несъгласия. Нещо, че всяко изречение като че ли е вярно или поне правилно, и все пак.
Аз не искам светът да е устроен според моите представи за справедливост, но бих искал да мога да смекчавам последиците от някои крещящи несправедливости в този свят.
Знам, че всяка еднократна помощ не решава дългосрочно никакви проблеми, но съм убеден, че би било добре, ако тя бъде оказана поне веднъж.
Категорично не съм съгласен, че в днешното ни общество всички имаме равни шансове (за равния старт не говоря, това е илюзия). Напротив, обществото ни продължава да се разнормализира и все по-малко стават възможностите (или поне не стават повече) за равен шанс. И изобщо - какво означава равен шанс? Аз не съм го видял и не вярвам да го видя. Това е толкова абсурдно даже да си го помисли човек за България... Защото не е въпросът всички да се на пистата, а някои да тръгват от началото, други - със 100 метра напред, а трети да клечат на метър от финала и да чакат сигналния изстрел. Ами качеството на маратонките, ами толерирането от съдиите, ами изкуствените препятствия? Или те са причисляват към неравния старт? Неравен старт и равен шанс може да има само когато има трайни, неизменими правила и държава, която да следи за тяхното спазване. Ако правилата се изменят произволно в хода на бягането и няма кой да следи дали правилата се спазват, всичко се проваля.
Не мога да приема, че всички уродства на сегашното ни време се дължат на увреждането от времето на комунизма. Това е прекалено лесно обяснение.
Аз познавам виден бизнесмен, който искрено вярва и непрекъснато твърди, че и на милиметър не се е повлиял от комунизма, че е демократ висша степен, а пък се отнася към наемните си работници грубо, безпардонно, понякога като към скотове - само защото са бедни, защото са му наемни работници.
Прекалено лесно и дори плоско е да се дирят обяснения и извинения за сегашните ни прокази, гангрени и гнойни рани с "наследството от комунизма".
Добре, приемам вината ми за днешното състояние на България да е голяма. Само защо така кристално чистият наш български народ обича да се хвали с ум и потентност, но не се чувства изобщо виновен за дереджето си? Та нима виновните, в т.ч. и аз, бяха спуснати с парашут или натрапени с пистолет, опрян до слепоочието.
Политиците са такива, какъвто е народът, който ги е избрал. Ако народът не избира мошеници, наглеци, доносници, алкохолизирани любители на уискито и махленските мачлета, такива няма да ни управляват 20 години.
И накрая, да, ние, дори живелите 7 години при комунизма трябва да си отидем, за да останат тези, които няма да могат да се оправдават с комунизма. тогава те вместо да гледат в огледалото за обратно виждане, ще се взират в огледалото пред себе си и ще бъде нелепо да го наричат криво.
Младите са моята надежда за България, а както аз обичам да казвам - надеждата като първа глупачка умира последна.
Колкото и богат да сте, нищо не ще промените! Защото у нас има около 1, 5 милиона цигани и те ВИНАГИ, НАВЕКИ ЩЕ БЪДАТ БЕДНИ!!
Това положение просто не може да бъде променено. Защото никой не е в състояние да оперира и коригира циганския манталитет.