Във Facebook бардът с китара Милен Тотев ни напомни с песен на Окуджава, че на 25 юли се навършват 30 години от смъртта на великия руски поет, творец, певец, артист и човек Владимир Висоцки.
  Неговите песни са съкровена част от моята младост.
  Ето защо тази годишнина ме изпълва със спомени и размисли.
  С песните на Владимир Висоцки се запознах някъде в края на 1975 или в началото на 1976 г., през първата година на моето следване в Харков.
  Около нашата състудентка Елена Бродская се бе събрала сърдечна и приятелска група от руснаци, украинци, евреи и българи. Ние се срещахме, разговаряхме за кино, театър, музика и политика. Да и за политика... Слушахме руски бардове – известни като Висоцки, Окуджава, Никитини, Галич, Ким, Визбор, Долски, Розенбаум, и неизвестни, чиито имена за съжаление съм забравил.
  Е, няма да се разчувствам и да ви казвам, че в тази наша група имаше една друга Елена – Гладишева – (ах!) невероятно интелигентна и (ох!) отчайващо красива...
  Сред нас беше един страхотно талантлив евреин Дима, който пееше великолепно чужди и свои песни. Досега е пред очите ми – нисичък, тъжен, болнав, постоянно влюбен и сам не знаещ в коя... Никой не можеше да каже дали наистина той не си даваше сметка колко е талантлив, или пренебрежението към таланта му беше симпатична и не по-малко талантлива негова поза.

  Извън всякакъв спор и съмнение, Висоцки бе за нас номер 1. Ние го обожавахме и в нашето обожание се изживявахме - дори за няколко часа - като свободни хора, като макар и световно неизвестни, но все пак дисиденти, или поне като хора, които си позволяват да мислят това, което искат и да пеят онова, което желаят.
  (Спомням си, че на моите приятели в България аз пръв донесох през лятото на 1976-а песни на Висоцки, открих го за тях и се опитвах да им обясня кой е той и защо песните му трябва да се възприемат като много повече от песни.)

  Висоцки даде на нашата младежка, безгрижна, искряща, разнородна и разноглава групичка в Харков, първите глътки – нищо че скрити и тайни – но първите глътки свобода!
  Господи, колко сладки бяха тези първи глътки! Оттогава знам, че истински свободни хора могат да бъдат само младите, влюбените и чистите същества.

  Ето защо за мен е абсолютно сигурно, ясно и очевидно: тезата, че виждате ли, Роналд Рейгън бил съборил комунизма, не е вярна или о кей, не е напълно вярна, а доколкото е вярна, тя е не повече от частица, мъничка частичка от истината.
  За себе си съм категорично убеден, че в основата на рухването на комунизма са и песните на Висоцки. Защото Висоцки пося в душите на огромна част от съветските хора първите семена на свободата, на инакомислието, на съмнението, на сравнението, на осъзнаването, че има нещо много по-важно, по-различно, по-истинско, по-човечно – от социализма.
  Сто Рейгъна нямаше да съборят Съветския съюз, ако нямаше един Висоцки!

  Много здраве имат съветолозите на Запад, които търсят причините за рухването на СССР само извън СССР.
  Та нали още в средата на 70-те вече съществуваха и се разнасяха от човек на човек песните на Висоцки и на другите бардове! (Не малко младежи даже демонстративно носеха из улиците тежки съветски касетофони и от тях се носеше хрипливият, задъхан, неспокоен и яростен глас на Висоцки).
  Нали го имаше нервният сплит на руското несъгласие и различност – Театърът на Таганка!
  Гледайки представление на този театър в Москва ние бяхме свободни, истински свободни. И щастливи, красиви, смели и вдъхновени.
  Излишно е да напомням, че Висоцки играеше и пееше в Театъра на Таганка.
  А когато Театърът на Таганка гостува веднъж в Харков, Лена Бродская и Дима ни уредиха да влезем без билет (билети бе просто невъзможно да се намерят!) и да гледаме представлението от ... ямата за оркестъра, така че артистите ни виждаха, а Валерий Золотухин ни надмигваше.

  Впрочем, през 1977 г. Лена Бродская замина за Израел – по това време Кисинджър беше издействал много по-големи квоти за емигранти-евреи.
  Преди да замине, тя, естествено, бе подложена на всякакви бюрократични издевателства. Кой знае защо за мен бе най-шокиращото, че за да вземе със себе си своята невероятна седем-струнна китара, Ленка трябваше да я снима от ... три страни. Така и не ми стана ясно защо от три страни и кои са точно тези три страни.
  Ние всички се наканихме да отидем вечерта преди заминаването на Лена в нейния апартамент - за да я изпратим. Като ни канеше,тя обещаваше, че много скоро пак ще се видим, през 1980 г., защото за Олимпиадата в Москва щели да пускат емигрирали евреи – да се върнат за няколко дни „на Родине”. Но, уви, повече с нея не се видяхме. Дано да е жива и здрава - сърдечната и човечна съветско-руска еврейка (тя така се наричаше) Елена Бродская!
  Огромна беше изненадата ми, когато на вечерното изпращане на Лена, не дойде нито един не-евреин от нашата компания и от нашите състуденти – нито един, с изключение на мен! Бяха се уплашили, изглежда. Защото властта пипаше здраво... И аз се оказах сам, един българин сред 50-70 евреи. Беше ми интересно.
  За съществуването на т.нар. еврейски въпрос научих едва като студент в Харков. Дотогава не подозирах такова нещо. 3 години в общежитието на Националната математическа гимназия бяхме легло до лего с един от най-добрите ми приятели там – Мориц Хаим Левиев. И единственото, което ми бе малко по-различно, бе неговото име. И даже не толкова името на Моци, а името на брат му – Бицко. Нищо повече от това – момчета като момчета. А Моци въобще бе истински приятел – на 110%.

  Може би затова у мен няма и грам негативно отношение към евреите.
  Но няма да забравя, как мой състудент-евреин, също като мен изкушил се от политиката, ми даваше най-приятелски съвет по времето, когато бях из високите етажи на властта – че мога да говоря каквото си искам, с изключение на едно-единствено нещо – никога да не казвам лоша дума за евреите. Защото това би означавало моментално да си проваля политическата кариера.
  Запомних този съвет, никога нищо лошо за евреите не казах, ала и това не спаси от провал политическата ми кариера...

  Но да се върна към Владимир Висоцки.
  Нека не изглежда пресилено моето твърдение, че той е сред големите руски творци, чийто принос за ускоряване края на комунизма е колосален, неоценим, незаобиколим. Може би само гибелната военна авантюра в Афганистан на склеротизиралото Политбюро на ЦК на КПСС, има по-силно влияние за предизвестения край на съветската империя.

  С това не искам да кажа, че Висоцки е имал съзнанието и намерението да бъде разрушител на цяла една система, лишена от моралните основания да продължи да съществува. Не, такива амбиции трудно могат да му се припишат, дори и със задна дата.
  Владимир Висоцки бе бардът на свободната, ежедневно освобождаваща се душа.
  Той ни даваше силата да се замисляме за сладостта и меланхолията на свободата.
  Той пробуждаше у нас човешкото и човечното.
  Той ни подсказваше, че да бъдем хора е много трудно, но е адски гадно и тъпо да не се опитаме поне да бъдем хора.
  По този начин той ни обнадеждаваше, че може и да доживеем времето, когато ще напуснем клетката и ще сме мъничко макар, но волни и свободни човешки души.

  Никой от нас не може да се сърди, камо ли пък на Висоцки, че когато клетката бе строшена и ние можахме да полетим на воля и на свобода, внезапно се оказа, че волята и свободата са не по-малко страшни и опасни – защото при тях трябва всеки сам да се грижи за себе си. И да го прави заобиколен от ястреби, лешояди и други грабливи птици, от хитри и безпощадни котараци, от ловци с нетрепващи зад оптичния мерник очища, от все още не съзнаващи какво правят невинни деца с прашки...

  Но това вече е тема за друг размисъл. И за друг разговор – също.

  Николай Слатински
  25.07.2010 г.