Това е текстът, съдържащ изцяло и без никаква редакторска намеса моите отговори на всички, зададени ми въпроси от журналистката Анелия Попова, Информационна агенция „Блиц”.
  Тъй като сайтът е личен, аз неизменно следвам в него практиката да публикувам, точно и без да украсявам в моя полза, какво съм казал пред журналистите и правя това веднага, щом науча по някакъв начин, че съответното интервю е излязло.

  
  Въпрос: Г-н Слатински, първо искам да ви попитам докъде стигна делото срещу вътрешния министър Михаил Миков и ректора на Академията на МВР, както и съветник на президента по националната сигурност Румен Марков? Преди време си спомням, че бяхте казал много силни думи – “Как да съдиш кучетата, които преследват жертвата?”
  Отговор: Връщате ме към един безкрайно неприятен период от моя живот. След като през последните 20 години колкото съм можал съм се опитвал да подпомагам Прехода ни към демокрация и да отстоявам принципи, чрез които страната ни да се модернизира и европеизира, при този случай имах безпощадната възможност да се убедя колко уродлива и непълноценна е все още нашата демокрация.
Въпреки безпрецедентния политически и административен тормоз, на който година и половина бях подложен в Академията на МВР от споменатите от вас персони, аз в края на краищата, защото такова е моето житейско верую, реших да не се занимавам с тях и да продължа напред, защото така е устроено обществото ни, че аз мога да съдя не определени административни репресивници, а ведомствата, които те временно, по стечение на нелепи обстоятелства управляват и то спечеля делото много след като те ще са си отишли по живо по здраво от тези ведомства!
Мой неизменно следван принцип е пушкиновото Не спори с глупеца! Както и – Не се обръщай с гняв назад! Затова никога не намирам сили да се разправям с изпълнители на „мокри” административни поръчки. А веднъж, в едно вестниче махнах с ръка и казах, че не ми се занимава с дребни душици.
Е, секретарят по националната сигурност на президента (т.е. човекът, който е нещо като мой наследник там) се припозна в това „дребна душица” и зловещо се обиди, вместо аз да го съдя той започна да ме съди, почувствах се притиснат до стената със страшна сила от сила, облечена с власт и трябваше да приема с много вътрешна съпротива и с ущърб към всичко, в което съм вярвал, да тръгна на мирно споразумение с тази дълбоко неуважавана (защото сме коренно противоположни в разбиранията си за чест и достойнство) от мен персона. Както написах в своя сайт – когато вълкът попадне в капан, той за да оцелее, отгризва лапата си.

  
  Въпрос: Винаги сте твърдял, че Михаил Миков е слаб министър и че е нанесъл непоправим удар на МВР. Защо мислите по този начин и за какъв точно удар говорите по-конкретно?
  Отговор: Аз не съм автор на откритието, че Михаил Миков е слаб министър, просто, на базата на моите схващания за националната сигурност и високите ми критерии за това – какъв трябва да бъде един министър, аз се присъединих към абсолютно масовото мнение и на хората от системата, и на експертите.
Михаил Миков бе слаб министър по пет причини:
  (1) неадекватни управленски решения и в дълги периоди – липсата на каквито и да било много неотложни решения;
  (2) липса на смелост, това, което го има сега у Цветан Цветанов – „да му стиска”;
  (3) политически и идеологически мотивирани действия в едно от най-силно деполитизираните министерства;
  (4) неспособност да защити пред правителството министерството си, бюджета и авторитета на това ключово ведомство;
  (5) пропастта, която той издълба между себе си и професионалния състав на МВР.
А за нанесения удар – ами парализата и сриването на имиджа на МВР, тоталната демотивация на служителите по това време - какво друго, освен удар е? Пак повтарям – това бе широко разпространената оценка за това печално министерстване.

  
  Въпрос: Кажете ми, всъщност каква беше истинската причина за уволнението ви от Академията на МВР? Както и коя беше удобната за останалите засегнати страни, които спечелиха от вашето отсъствие там...
  Отговор: Истинската причина е една и само една – аз публикувах книгата „На вниманието на г-н президента” с писани по моя инициатива анализи до президента – по въпроси на националната сигурност във всички нейни аспекти и измерения.
Тази книга ми създаде много неприятности, след нейното излизане аз бях уволнен от един университет, където ректорът е силно приближен до президента; в друг университет останах някак и частично на работа само защото ректорът се оказа мъж на място. А в Академията на МВР година и половина върху мен се стовари цялата сила на административното назидание – не бях назначен на спечеленото с най-законен конкурс място за доцент, докрая останах фактически с половин заплата, а накрая дори бях уволнен внезапно. Впрочем не внезапно, а закономерно.
Отново да припомня, че по онова време ректорът на Академията на МВР (вече, както каза един колега „доброзорно” пенсиониран) беше едновременно (вероятно законът го позволяваше) и секретар по националната сигурност на президента.
Засега моите и на колегите усилия да накараме министърът на вътрешните работи да даде гласност на резултатите от проверката на дейността на бившия ректор на АМВР, в резултат на която проверка той изведнъж реши да се пенсионира, не дават резултат. Аз настойчиво апелирам към министър Цветанов – оповестете резултатите то тази проверка – ако там няма нищо чак толкова нередно, защо обществото да не бъде информирано за това, но ако пък там има нередности, обществото с още по-голямо право трябва да ги научи. Пък току виж проявили интерес и други институции по компетентост!

  
  Въпрос: А политически натиск имало ли е?
  Отговор: О-о, когато е общо убеждението, че за разлика от премиера, президентът оказва много скрито, но осезаемо, задкулисно, невидимо (само понякога то излиза на повърхността – като огледате чии главни редактори се возят на задморски воаяжи в президентския самолет) въздействие върху ключови медии, нима смятате, че аз мога да докажа с необорими факти натиска „отгоре” върху тези, които осъществяваха над мен административен терор!
Винаги съм се опитвал да убеждавам президента да бъде прозрачен политик, да работи за установяване на демократични практики на видимост, транспарентност, откритост. Но той така и не надрасна своята склонност да действа иззад гърба на демокрацията, да си организира срещи на четири очи, да умножава своите правомощия през всяка пролука и всеки процеп на законите, да разполага с тиха стъпка свои хора по всички етажи на властта.
А при подобна неформална власт има абсолютно леки и естествени канали да се вгорчи съдбата на всеки като мен – човек, който живее живота на нормалните, обикновени и незащитени от злоупотребите на властимащите с властта хора.

  
  Въпрос: Има ли някакъв аналог, поне вие виждате ли такъв, между вашето уволнение и това на журналиста Иво Инджев? Тогава той огласи информация за купен от президента мезонет.
  Отговор: Аз съм симпатизирал на Иво Инджев дори тогава, когато той си е мислил, че вероятно не трябва да ме уважава. Симпатизирам му и сега, макар че по някои въпроси (напр. в не малка степен за Русия) не сме единомишленици. Стискам му палци и се надявам да продължи да буди обществото и да си има винаги едно на ум като необходимост да се пази – както от фанатизирани фенове, така и от „настъпени” политически персонажи. Той е открит и откровен човек, затова е хубаво да знае, че неформалните закони (абсурдно словосъчетание) са пренаписани и ние все повече се оказваме окафезени в царство на абсурди - абсурдни, колкото изглежда днес някогашната невинна книжчица „Чук и Гек”...
Иво Инджев беше „отлюспен” от телевизията не толкова, защото информацията, която изнесе можеше да преформатира убогия ни и полузадушен откъм демократичност политически пейзаж, а за назидание.
За да стане ясно, че някои неща за някои хора вече не могат да се назовават публично, камо ли пък с вероятностни или не дай Боже - с истински имена.
Безпардонното изхвърляне на Иво Инджев след онова злополучно предаване бе крещящ знак, символ, че нашата нестанала демокрация е навлязла в ново време, с нави правила и нови нрави. И отсега нататък диапазонът на наказания за свободомислието става широк – от това да те махнат, до това да те премахнат.

  
  Въпрос: Изобщо какъв тип натиск сте усещал през годините върху себе си? В края на миналата година заявихте, че блокът, в който живеете е обиран цели 7 пъти за 20 дни, самият вие станахте ли жертва на тези грабежи?
  Отговор: Като махнем споменатия административен терор и серията от уволнения от работа, аз изпитвам същия натиск, който изпитват обикновените, трудолюбиви и все още позволяващи си лукса да мислят ценят страната си, хора.
Това е натиск от корумпирана държавна и местна администрация; натиск от софийския (гр)адски транспорт; от множащи се дегенерати, които минават с коли през локвите и опръскват пешеходците по тротоарите или изхвърлят боклуците от колите си директно на паркинга пред блока ни; от стоки по магазините с нездравословно съдържание (потребителите в България са абсолютно беззащитни и цялата власт отгоре-додолу се е обърнала с гръб и други задни части към тях); от неподредена държава и граблив, антинационално мислещ елит.
Да, имаше период, през който нашият блок бе обиран 7 пъти за три седмици, но на принципа, че спасяването на давещите се е дело на самите давещи се, взехме редица мерки (някои солени финансово) и сега е някак по-спокойно, да чукна на дърво.

  
  Въпрос: Изнасял ли сте някога секретна информация, засягаща президента? В едно интервю казвате, че всичко, което сте написал и публикувал е с негово знание и всъщност това е вашият поглед и оценка за ситуацията и събитията в нея...
  Отговор: Абсолютно не! Всичко, което съм публикувал е най-внимателно огледано за да няма дори неволно засягане на чувствителна информация.
Но веднага ще отбележа две неща.
Първо, въпреки огромните средства, влагани у нас за опазване на информацията (макар че най-напред трябва да се стремим да има много повече информация, която да бъде опазвана, а това отдавна не е така), държавата е пробита и отвсякъде „тече”. У нашите политици тотално липсва културата на отговорно отношение към информация, засягаща светая светих на националната сигурност. А и в службите вече тази култура е силно ерозирала – те не могат да бъдат нещо коренно различно от средата, в която функционират.
И второ, президентът така бе организирал работата в своята администрация, че някои негови секретари (в това число и за като секретар по националната сигурност) бяха системно лишавани от сериозна информация, а я получаваха само секретари от близкото обкръжение. Така че не е имало и много риск да допусна неволно изтичане на информация, защото съм бил лишаван постоянно от нея.

  
  Въпрос: Бил сте съветник на президента Първанов. Но някъде дори прочетох, че сте му правил и един вид “мозъчни атаки” – успяхте ли? И изобщо с какво ще се запомни мандатът на Георги Първанов?
  Отговор: Има някаква неяснота, става дума по-скоро за това, че непрекъснато следях много широк спектър от проблеми на националната и международната сигурност (а за държава в преход и в условията на криза практически всичко е сигурност) и се стараех своевременно президентът не само да бъде „в час”, но и да предлагам позиции, алтернативи за избор. Но той по принцип не е дълбок човек, за него е важно не толкова да заеме национално отговорна позиция, а да „отиграе” ситуацията имиджово и рейтингово, не да свърши работа, а да произведе новина, така че не бива да се преувеличава значението на моите материали. Аз обаче ги публикувах, за да се знае, че са предлагани и идеи и за да не може да каже – не знаех, не чух, не видях, никой не ми предложи нищо по проблема.
Двата мандата на президента и преди всичко заради втория от тях ще се запомнят като време на пропилени възможности и пропуснати от президента исторически шансове да се утвърди като лидер и държавник. С последните си няколко години като държавен глава президентът се закотви в миналия ден на България и всяка негова изява, всеки удар в гърба на правителството са гласове и вопли от миналото. Ако премиерът се интересуваше от моето мнение, бих го посъветвал да остави президента да затъва в своята излишност, да не плаща данък на битки, в които президентът го въвлича, да не се вглежда в миналия ден на България, а да се надига на пръсти, за да види утрешния ни ден и дори отвъд хоризонта.

  
  Въпрос: А какви последици имаше за вас от СДС, когато взехте решението и се присъединихте към екипа на бившия БСП-лидер Георги Първанов?
  Отговор: СДС постепенно се изпразни от съдържание и пътищата ми с върхушката, която го превзе отдаван се разминаха. Те ме отлюспиха и ми приписваха несъществуващи грехове, бодеше им очите, че имам свои принципи и каузи, които са с мисъл за доброта на страната и нейната сигурност, а пък с моята некорумпируемост аз бях за тях жив упрек, че човек може да бъде чист и като политик, че не политиката е мръсна работа, а хората с мръсни амбиции са прекалено много в нея.
От друга страна признавам, че съгласието ми да стана секретар по националната сигурност на Първанов не бе лесно решение. Но той при първия ни разговор, когато ме покани, очерта съвсем друг кръг от амбиции – европейска ориентация на България, модерни опори та националната сигурност, надпартийност, компетентност, лична чистота – все качества и принципи, за които – за да може да убеди европейските партньори, че са искрени и истински, на него му е нужно да има и различни от БСП съветници, хора със син политически произход.
Аз тогава разглеждах своята работа като секретар по националната сигурност като огромен шанс – да правя това, което преподавам, да работя на длъжност, каквато са заемали колоси като Кисинджър и Бжежински. И не можех да устоя на това предложение.
Сега обаче бавно и неумолимо работата ми като съветник на Първанов се превръща, независимо от това – как съм работил и какво съм го съветвал – се превръща в петно в моята човешка и политическа биография.

  
  Въпрос: Какви съвети всъщност давахте на президента Първанов и в каква част от тях той ви послуша? По повод Ахмед Доган знам, че сте му казал, че цитирам – Доган ще го задуши в прегръдката си – в какъв смисъл?
  Отговор: Трудно ми е да изброя всичко, което като съвети съм давал съвсем безкористно на президента. Казвам безкористно, защото не съм го молил да ме урежда я посланик, я депутат, я министър. Какви съвети съм му давал може да се види в моите книги и в рубриката „Така съветвах президента” на моя сайт.
По отношение на Доган и шепата корупционери на върха на ДПС мога да кажа с лична гордост, че позициите и прогнозите ми се оказаха верни. И категоричното ми несъгласие да се дава висша държавна награда на Доган, който после ме я запрати с пренебрежение в лицето – в лицето не на Първанов, а на Държавата България, на която Първанов е държавен глава. И цялата информация, която Първанов получаваше за действия на елита на ДПС, разминаващи се с националните интереси и законността. И съветите ми да не бабува на тройната коалиция. И опасенията, че Доган ще го задуши в прегръдката си. Клеймото „Доган” много трудно ще бъде изпрано от политическото наследство на слизащия от обществената сцена Първанов.

  
  Въпрос: Допустимо ли е президентът на България да ходи на лов с пушки, които струват повече от цялата годишна заплата на един лекар у нас?
  Отговор: Не, не е допустимо. Категорично. Цялата тази ловна страст, пламнала неясно как у един граовец е абсурдна, още повече пък в ролята му на държавен глава. Да си правиш скъпо струващи развлечения когато народът ти плаче с горчиви сълзи от трудностите на Прехода е ... Ох, не ми се привежда точната дума. А пък са такива суперскъпи пушки с оптични мерници и с изстрели отдалеч, това не е лов, а хладнокръвно убийство на не подозиращи нищо животни.

  
  Въпрос: Имате ли представа каква е пушката на Георги Първанов и колко точно струва?
  Отговор: Тази пушка не съм я виждал, чувал съм само президентски сътрудници да говорят за нея и за нейните посестрими с възторг. Но в пресата вече излезе почти всичко за тази машина за смърт на животни, така че нямам какво да добавя.

  
  Въпрос: Г-н Слатински, президентът Георги Първанов изпадна в ситуацията на ‘гузен не гонен бяга’, поиска оставката на финансовия министър Симеон Дянков. Защо едно телевизионно шоу успя да го извади от равновесие?
  Отговор: Целият фарс „Първанов-Дянков” беше игра с губещ резултат и за двамата. Не оправдавам Дянков, защото цялото му участие, „изработване” в този фарс говореше само за едно – той не мисли стратегически, много е ситуативен и му липсва имунна система (някъде по обучението и първите стъпки в кариерата си тя е притъпена) със здравословна доза самокритичност.
А Първанов отново показа, че когато е засегнат лично, той не може да погледне на нещата държавнически, хладнокръвно и отговорно, ами проектира собствените си лични обиди и комплекси върху тревогите и дезориентацията на обществото и така само усложнява и без това сложното ни обществено битие и уврежда и без това увреденото ни обществено съзнание.
С този скандал в не по-малка степен от вечната дружба с Доган, за Първанов мога да кажа вече, перефразирайки един мой приятел: „Това е нашият президент, но не е моят президент!”.

  
  Въпрос: Как всъщност се разделихте с президента Първанов? Каква беше ситуацията?
  Отговор: Всички мои близки и приятели знаех, че след края на първия мандат аз ще се махна от президентството. Работата там беше престанала да ми носи удовлетворение, атмосферата ставаше все по-тежка, изпълнена с лепкав прах, вдиган от непрекъснатите оди, които се пееха за непогрешимостта и абсолютната интуиция на президента.
Но той ме „изпревари” с няколко дни, като ми отдели 5 минути (след 5 години къртовска работа и стотици анализи и прогнози), за да ми каже, че ще си формира нов екип, с друг секретар по националната сигурност.
Аз му пожелах успех, помолих го деликатно да не ми предлага никаква помощ, защото не съм дошъл тук да използвам президентството като ракета носител, успокоих го много категорично, че не искам да ставам посланик, да не би да ми го заобещава. И толкоз...

  
  Въпрос: Помните ли как се държаха с президента подчинените му? И още – кои бяха хората от най-близкото му обкръжение?
  Отговор: Всеки се държеше с президента така, както му диктуваха принципите, понятието за чест, възпитанието и себеуважението.
В президентството имаше много способни хора, имаше и почтени личности. Имаше в началото креативност. Сега екипът е твърде червено оцветен и с прекалено много хора, които са изчерпани като идеи и можене, има и дори такива, които са приютени там, защото трудно могат да правят нещо, освен нищо да не правят.
Ако кажа за някого добро, мога да му направя много лоша услуга, но като човек, занимаващ се с наука ценя много Андрей Бунджулов, Антоний Тодоров, Добрин Канев. Отличен мениджър в образователната сфера е Борислав Борисов.
На другия полюс като несъвместими с мен хора са част от личното обкръжение – Бойка Башлиева, Красимир Стоянов. Стига обаче, каква полза има да се сочи с пръст. Всеки има правото да бъде човек дотолкова, доколкото му стигат силите и не съм аз този, който може да съди. В края на краищата дали да си човек, дали да си почтен, дали да си порядъчен – това е суверенен личен избор. Който както го е направил – и нека да е жив и здрав...

  
  Въпрос: Твърди се, че над 80% от собствениците на раздържавените предприятия и новият едър бизнес са агенти на бившите тайни служби, членове на БКП-БСП, или деца на активни борци против капитализма. Има ли припокриване на икономическите с политическите и агентурните досиета?
  Отговор: То не се твърди, ами е не подлежаща на обжалване присъда.
Икономическата власт годините след 1990 г. в голяма степен стана продукт на политическата власт преди 1990 г. По-скоро, нашият Преход загуби много време на нищо-не-ставане, защото политическата власт беше трансформирана в икономическа и след това Преходът тръгна в сбъркана посока, защото обратно – икономическата власт беше трансформирана в политическа.
Безспорно има и други преуспели хора, но като Проект или (защото Проект звучи много сценарийно и с нотки на объркано мислене, при което върху случилото се в посока от днес към вчера бива надграждано, напасвано развитие, чиято логика да обясни случилото се) по-скоро като фактология, основната маса преуспели хора има корени във или връзки със сложни преплитания на висшите етажи на червената номенклатура и висшите етажи на разузнавателните служби.
За разлика от други държави в Преход, ние не случихме на висша червена номенклатура и висши служители на спецслужбите – в голямата си част у нас те се оказаха национално безотговорни, алчни, хищни, брутални, готови да минат през трупа на държавата, но да си останат на върха – те, с държава за лично ползване.
Именно лица висшите етажи на червената номенклатура и висшите етажи на спецслужбите разбиха след ноември 1989 г. цялата система за национална сигурност и натопиха обществото във всякакви паранои с досиетата.
Направиха го безпощадно и йезуитски, защото именно те най-добре знаеха колко силна и организирана може да бъде една държава, с работеща система за национална сигурност, с ефективни специални служби. Само че такава държава с такава система и с такива служби нямаше да им позволи да разкатаят фамилията на държавата и да си я приватизират по подобен крадлив и присвоителен начин.

  
  Въпрос: Защо според вас по време на своя мандат Иван Костов остави крупни дружества като “Нефтохим”, “Кремиковци”, фармацевтичната индустрия, БГА “Балкан” и други да отидат в ръцете на хора, свързани с БСП и службите?
  Отговор: По-хуманният отговор (защото всеки друг би съдържал или презрение, или риск от съдебни разправии) е – Костов е реформатор с булдожа захапка на управляващ. Нито един друг премиер не може и на малкия му пръст да стъпи в това отношение.
В този смисъл за Костов бе важно реформите да се състоят, да се установи в България ултра-пазарен модел със свръх-либерална икономика, с оттегляне на държавата от ключови за нея сфери, с решаваща дума на конкуренцията и стремежа към забогатяване, с минимум ограничения и препятствия пред предприемчивостта, с минимум сдържащи човешката психика ценности и съмнения. Далеч по-малко важно за него бе кой ще спечели от този модел с тази икономика. И от тях спечелиха именно тези, които имаха нужния капитал, които отдавна, още докато промиваха мозъците на обществото с псевдо-социалистически идеи, бяха прозрели какво е хипер-пазарна формална демокрация и се бяха подготвили, нахъсили, наточили за нея. И бяха най-добре подготвени да я яхнат. А заедно с нея, те яхнаха и всички нас. С което постепенно настъпи краят на Прехода. И постепенно се включиха мощните сили на удържане на новото статукво.

  
  Въпрос: А какво отношение имате към фигурата на Ахмед Доган? И защо бяхте категорично против награждаването му с орден “Стара планина”? Дори бяхте казал, че такъв орден не би могъл да се даде на “50-годишни политици, на които още млякото им личи около устата”...
  Отговор: На този въпрос вече отговорих. Имах три аргумента – единият бе, че не може на крехка за равносметка възраст от 50 години който и да било да му се признават подобни изключителни за държавата заслуги. Времето и историята имат право да направят това, но много по-късно. Второ, перверзно е да връчваш държавни награди на действащи политици, с които имаш общи политически проекти и амбиции. Така ти ангажираш държавата със своите политически планове и предпочитания. Трето, всеки обективен анализ подсказва, че ползите от Доган са далеч по-малко от вредите, които той нанесе на държава с това, че я тласна по пътя на сделките, обръчите, институционализираната корупция, демодернизацията и ориентализацията.

  
  Въпрос: Усетихте ли някаква небрежност по случая с Ахмед Емин? Има ли загадки около неговата смърт?
  Отговор: Още Балзак е казал, че големите пари са свързани с големи престъпления.
Призракът на самоубития Ахмед Емин още дълго ще броди из онези сараи. Загадката е само една – каква е истината за тази смърт и кога прокуратурата и следствието ще приканят Доган като свидетел (най-малкото). Представете си в дом на всеки друг български гражданин да се случи такова нещо, българският гражданин да си е вкъщи и вече да не е бил разпитван няколко пъти по случая... Абсурд, нали.
В България никой не може да бъде над законите.
А премиерът да помни, че всяка партия, която явно или тайно се е заиграл с Доган, рискува да загуби следващите избори катастрофално и да мине в дълбока опозиция или дори в политическото небитие.

  
  Въпрос: Не смятате ли, че днешните политици посещават твърде често хайлайф мероприятия и имат повече от необходимия брой маркови костюми, за сметка на чисто политическата си активност? Ще ви помоля да ми дадете и примери за такива, поне няколко... дори за такива, които сам наричате “деформирани”.
  Отговор: О-не, това с имената са само неприятности, които може да си навлече човек, като изпита целия гибелен гняв на Системата!
Мога да кажа само неща, които са до болка познати на обществото, но то не наказва за тях политиците си. А именно, че стандартът на политическия елит отдавна е стигнал нива, които са умопомрачителни за редовите хора.
От една страна това са преки свидетелства за въпиюща корумпираност. Не става дума данъчните служби да започнат да броят суперскъпите костюми и шикарните вратовръзки на политиците, но в нормалните държави има работещи начини за сравняване на реалните доходи на публичните личности със знаците и илюстрациите на тяхното богатство.
От друга страна, попадайки в среда с подобен жизнен стандарт, новият политик е длъжен да играе по нейните закони – иначе отпада, защото след като те поканят да вечеря, която струва колкото две депутатски или министерски заплати, след това ти трябва да се реваншираш и да върнеш поканата. А пита се – с какви пари?
Което означава, че съответният политик трябва да започне да хвърля огромни усилия да си обезпечи и поддържа такъв стандарт и да изплита връзки и контакти, чрез които да остане в тези среди, вместо да си върши пряката работа и да служи на своите избиратели и на страната.
От трета страна, кръговете на висшия стандарт на политици и бизнес естествено се пресичат – като заведения, курорти, пътувания и т.н., което води до прелитания и взаимозависимости, не рядко между политици и босове на сивата икономика, разяждащи като патогенни вируси цялата тъкан на политическия елит, а с това компрометира демокрацията и ерозира подкрепата за нея.
И накрая, ако някой политик направи съзнателен избор да е честен и почтен, той лесно бива маргинализиран, изтласкан по периферията, лишен от медии и изяви, а заедно с това минава в очите на близките си, и което е още по-лошо – на обществото, за неудачник.
Съвсем крайпътен въпрос е какво понякога се случва с тези, които „захранват” политиците с коли, костюми и апартаменти... Понякога нещо им идва като гръм от небето. И вместо тях вече друг поема щафетата да захранва тези политици.

  
  Въпрос: Доколко влияят политиците върху разследванията и акциите срещу организираната престъпност? Ако имате и примери, бих ви била много благодарна.
  Отговор: Отново не мога да ви бъда полезен с имена, защото това означава да казвам неща, които имат гриф за класифициране, а освен това да си създавам проблеми, които да се измерват с хонорари за знаещи и можещи адвокати.
Начините, по които политиците влияят върху разследванията и акциите срещу престъпността са като по учебник, в смисъл, че те са описани в учебниците и до един се срещат у нас.
Един от тези начини е да се организира „изпускане на информация”. Голяма част от успеха на сегашното правителство в борбата с престъпността е свързана със силно и агресивно затягане на информационните потоци и много решителното ограничаване на достъпа на политици до тези информации, за което спомага в не малка степен и факта, че за разлика от предишни управленски екипи, сега в МВР премиерът и министърът залагат основно на професионалисти в ръководния състав, а не както няколко кабинета поред имаше, казано на футболен език, „тюфлеци”, „куфари” и протежета на партии, както и хитреци, които прокарваха чрез МВР собствен бизнес (свързан с охрана, доставки и публични услуги).
Друг начин е да се „прехваща” съдебната система. Именно чрез нея най-успешно бива саботирана държавността и се мотае и замотава възмездието, което престъпниците трябва да получат.
Трети начин е да се впрегне в услуга на някои видни нелицеприятни за обществото персони цялата мощ на четвъртата власт – медиите, като се дискредитират усилията в борбата с престъпността. Напр., да се внушава, че акциите превръщат държавата ни в полицейска или като очерня образа на този или онзи висш полицай или амбициозен политик.
Мога да продължавам нататък – като се приемат закони, които улесняват „изпирането” на парите или се саботира приемането на закони, които да ограничават полето на действие на организираната престъпност. Или като се извършват „навременни” кадрови промени в службите, които спрат започнати разработки и предприети усилия. Или като се дава депутатски имунитет на хора с криминални активности. Или като се слага партиен чадър върху някои групировки. Или като се нарежда на някоя служба да не работи по даден случай, по даден политик, по даден министър. Като казвам това си спомням, че довчерашните НСС и ВКР отлично знаят за какво става дума. За ДАНС сега ми е трудно да говоря, защото съм много далеч от нея.

  
  Въпрос: Г-н Слатински, смятате ли, че с операциите “Наглите”, “Октопод”, “Факирите”, “Силоваците” и “Совите” по някакъв начин не е търсен опит за дискредитиране на МВР? И ако да – какъв по-точно според вас?!
  Отговор: Това правителство трябва да направи 7 важни неща. 6 от тях то не прави или ако ги прави, не ги прави добре. Но седмото – борбата с престъпността – това е най-хубавото нещо, което можеше да ни се случи и за него правителството заслужава признание, аз му свалям шапка. Изричам го убедено, а не защото всеки път, когато съм казвал нещо критично по адрес на това правителство, не знам по какви канали тече неговото недоволство, но хората, за които по някакъв начин или проект работя, ме привикват да ми четат конско, че правителството било много чувствително, че този бил обидчив, а онзи бил злопаметен, но пък всички знаели за всеки всичко, така че да не им създавам проблеми и да не увреждам интересите им...
Моето категорично убеждение е, че най-сетне имаме премиер и вътрешен министър, на които им стиска да воюват с престъпността. В този смисъл споменатите от вас операции са изключително позитивни случки. Само така – престъпността трябва да бъде мачкана, да усети цялата сила на държавата, още повече, че и демократичната държава трябва да бъде силна. То пък и една наша организирана престъпност! Ако й пуснеш Специализирания отряд за борба с тероризма и тя съвсем по министерски ще бъде тръшната и надлежно опакована.
Това правителство дава шанс на надеждата, че България не е джунгла, в която свирепстват беззаконието и безнаказаността.
Затова ми е обидно, че дори тези акции успяват да бъдат омаскарени и охулени от някои медии и политици със затихнали функции. За това, което правителството не прави – огън по правителството! Но за това, което прави – благодарност пред строя!
Как само дуднат някои медии и един познат на всички президент – полицейска държава, та полицейска държава! Сега се правят на загрижени и стрелят с думи, а като държавата бе разграден двор откъм полиция – те мълчаха или стреляха по ловни полета и дъбрави...
Не споменатите от вас операции, а крайно негативните, пълни със спекулации отзиви за тях са опит да се дискредитира МВР.
Ала за да не се остане с впечатлението, че безкритично превъзнасям премиера и вътрешния министър, искам веднага да кажа – трябва на всички – от политиците до престъпниците да стане ясно, че в подобни акции Държавата в името на закона, обществото и гражданите удря тези, които тя трябва да удари, защото те действат срещу Държавата закона, обществото и гражданите. И ги удря, за да получат заслуженото. Защото имаше време в близкото минало, когато все някак излизаше така, че бяха удряни приятели на нашите неприятели или неприятели на нашите приятели. А после, на разчистеното от ударени конкуренти поле се идваше и им се присвояваше бизнеса, за да бъде подновен той малко по-късно, по същия начин със същите средства и за същите печалби...

  
  Въпрос: Ако направим ретроспекция на последните 13 години на промени във всяка власт, ще видим коя какви акции е имала – СДС заложиха на акцията “Чисти ръце”, имаше и акция “Комар”, която бе срещу т.нар. “тъмни стъкла” на мутрите и техните скъпи возила. Независимо от всичко обаче бяха намерени твърде много трупове. При управлението на тройната коалиция „Комар” частично продължи, както и една акция „Респект”, която започна с трагичното убийство на Ангел Димитров-Чората… Докъде води всичко това?
  Отговор: Както казах, усилията на това правителство нямат аналог сред действията на всички други предходни кабинети. Освен може би донякъде действията на Богомил Бонев – за кратко и с много по-малък ефект, може би защото „такива бяха времената”.
Може би да греша, но аз смятам, че не акциите на МВР застрашават демокрацията, а начинът, по който е конструирана държавата – така че да произвежда съзнателно организиран хаос, да не позволява на обществото ни да се изправи и да позволява на елитът (икономически и политически) да паразитира върху бъдещето на България, да я държи в насипно състояние и да я превръща в коридорна държава с обслужващи функции и в ориентализираща се територия, населена със спасяващи се поединично индивиди.

  
  Въпрос: Покойният Любомир Начев, който беше вътрешен министър по времето на Жан Виденов беше изнесъл в публичното пространство списъци с около 150 човека с висящи дела и престъпници. Но, нищо не последва. Ако направим съпоставка, това, което направи Любомир Начев ли е показно или сегашните действия на МВР?
  Отговор: Лека му пръст на Любо Начев, един обикновен по ръст човек с необикновени по мащаб амбиции, попаднал в неточното време на неточното място...
Тогава тези списъци бяха израз на пълно безсилие на държавата да си защити държавността. Защото липсваше политическа воля, защото зад кулисите конците се дърпаха именно от тези, които казваха, че подкрепят БСП, а всъщност искаха тя да се провали; на които по-малко от всичко им бе нужен ред, защото бе настъпил техният Час за плячкосване!
Това, което направи управлението, при което Любо Начев бе министър, беше кръгла нула. Никакво сравнение с днешното правителство не може да става дума.
Мен не ме тревожи, да кажа още веднъж, показността. Демокрацията е форма на политическа организация на обществото, която отдавна се е хлъзнала по плоскостта на неизбежната показност, чрез която да задвижва скрити и не съвсем достойни за уважение нагласи, установки и атитюди у човека – за да го съблазни и му вземе гласа, за да му спечели подкрепата. Особено пък днешната консумативна демокрация, взряна в собствения си пъп и една педя по-надолу.
Така че показността е част от играта, която днес се нарича демокрация. Точно както сладкото е част от сладостта, а болката – от мазохизма.
Това, което ме тревожи е постепенното свиване на силното ни чувство, че сме граждани, в пашкула на поданичеството. Някой друг път ще разсъждавам за четирите метаморфози на обществото ни, които най-силно ни дърпат назад и застрашават да ни оставят без проспериращо бъдеще – едната от тях е обратната метаморфоза от граждани в поданици. Поданичеството не е обществен и социален статут, той е манталитет, диагноза. Затова не се нуждае от Цар, а от Повелител, Обладател, Покорител, някой, който ти обяснява всичко по начин, който искаш да чуеш и ти прави словесен вятър, от който изпитваш подсъзнателна прохлада и чувстваш колко просто и логично е всичко...

  
  Въпрос: Г-н Слатински, вие сте експерт по националната сигурност. Как оценявате и одобрявате ли действията на министър Цветан Цветанов срещу мафията, атаките му срещу съдебната система, както и октоподът, който се е впил в нея?
  Отговор: Тъй като вече има твърде много експерти по национална сигурност, аз бих предпочел да казвам, че съм човек, който се опитва да анализира и преподава определен кръг аспекти на националната сигурност. С други думи, не се чувствам дядо Тричко, който знае всичко в националната сигурност...
Вече стана ясно, надявам се, че оценявам високо и одобрявам категорично действията на министър Цветан Цветанов в усилията му да се озапти организираната престъпност.
Той е много прав и по отношение на Съдебната система. Тя се оказа, не изцяло по своя воля, слабото място на българската държава. Разбира се, в Съдебната система има не малко честни и почтени хора, които работят в стресова среда, изпълнена с много рискове. Но съдебната система е провал на Прехода и нищо не я оправдава затова, дори и това, че бе зачената от политиците в грях, разврат и промискуитет.
Впиването на октопода в нея е не причина за нейното състояние, а следствие от него.
И Съдебната система трябва да си даде сметка, че нейните проблеми и нейното лечение не са си само нейна вътрешна работа, а водещ приоритет на обществото.

  
  Въпрос: Можете ли да ми кажете всъщност кои са българските олигарси? Защото министър Симеон Дянков заяви пред медиите, че те са голям проблем за България в ЕС. Какво е реалното им влияние върху държавата и каква връзка, ако има такава разбира се, има президентът с този обръч?
  Отговор: Всеки от нас, като започне да свива пръстите си един по един, лесно може да назове поименно редица от т.нар. наши олигарси, за които министър Дянков е много прав, когато казва, че те са проблем за страната ни.
Но веднага да кажа, че у нас думата олигарси трябва да се използва с кавички. За да се знае, че те само по апетити и безнаказаност са като олигарсите, но се отличават от тях по интелект, мащаби и креативност.
„Олигарси” за мен това са хората, които отговарят на няколко ключови характеристики:
Първо, те са изключително богати – не само български, но и по западни мащаби и критерии.
Второ, те имат голяма задкулисна власт в държавата, дърпат конците на множество политици и чрез тях влияят на вземаните решения и приеманите закони (за плоския данък например).
Трето, превръщането им в „олигарси” задължително минава през период на близост с кръгове до БСП.
Четвърто, част от техните пари са направени и като цяло продължават да се правят и чрез дейности отвъд закона и в сивата икономика.
Пето, много от финансите и недвижимото си имущество те са натрупали и направили чрез изпълнение (източване) на държавни поръчки и с помощта на лоби в държавната власт.
Шесто, децата или целите си семейства, много от парите и бизнеса си са изнесли в чужбина.
Седмо, те са силно преплетени с политическия елит, обичат видимостта и показността (под една или друга форма – приеми, ловуване, спорт, футбол на малки вратички, екскурзии в чужбина с видни политици – на собствените си или държавни самолети),.
Осмо, сред „държавниците” като правило са приятели и-или фенове на Първанов и Доган.
Девето, недосегаеми са за Съдебната власт.
Десето, с всички сили пречат на модернизацията, демократизацията и европеизацията на България, защото подобно развитие би ги направило излишни и дори клиенти на прокуратурата.
Именно затова аз съветвах президента да спазва лична хигиена на своите контакти. Защото когато президентът или премиерът се появи пред обществото – на сватба, парад или откриване на бизнес на някой от олигарсите, той слага държавното клеймо „проверено, чист” на този олигарх.
В нито една нормална държава президент или премиер и олигарх не могат да седят на една маса или да се возят в един самолет.

  Николай Слатински
  11.06.2010 г.