Един, често цитиран от мен мой приятел, тези дни ми каза: "Това правителство е нашето, но не е моето!”.
  С други думи – правителството е на България, но аз не съм му фен.
  Така е и с мен.
  От една страна ми се иска правителството да успее, защото провали ли се, това ще нанесе жесток удар на моите планове и на личните професионални и житейски проекти на децата ми, както и на всички, които смятам за близки хора и сродни души.
  От друга страна, нещо в мен яростно и с горчивина се бунтува, като гледам какви каши постоянно забърква правителството и какви скандали то непрекъснато ни сервира.

  Ала напоследък ми е особено трудно да пиша за (или против) правителството.
  Защото президентът Първанов му обяви война. Война - нахъсена, ежедневна, обсадна и засадна. Война – по всички фронтове.
  С повод и без повод президентът се прокрадва зад неподозиращото нищо правителството и шаааат! - нож в гърба му.
  За щяло и не щяло президентът изскача пред смаяните очи на правителството и баааах! – ритник в слабините му.
  И удря президентът правителството не принципно, а по принцип.
  А пък аз не искам да бъда в един лагер с президента.
  Бях, видях и осъзнах – в този лагер има само един Бог и Той сам си е Пророк; там свободата на мисълта е блудница, личното мнение е незаконно родено, независимият характер е кучи син.

  Обаче все пак аз съм изкушен от политиката и не мога да не си кажа какво мисля по отношение на делата на правителството!
  Както се бе произнесъл преди години един виден пернишки бизнесмен, когато мои приятели по своя инициатива отишли при него с молба да не ме закача, задето с личната си, публично заявена позиция в предизборната кампания обърнах в известна степен гласуването в Перник и обърках напълно неговите (на видния бизнесмен) и на неговата по(д)ставена марионетка планове: той нямало „да ме пипа”, защото ясно си давал сметка, че аз съм бил „изкушен от политиката и ако при избори не си кажа какво мисля, то кога!”. И наистина „не ме пипна”, тогава косъм не падна от главата ми, макар че всички предизборни прогнози, купени гласове и натъкмени сметки се провалиха тотално.

  Ето защо не устоях и реших тук да споделя „некои съображения” за правителството - макар и с критично съдържание, но в конструктивна форма!
  Повод ми дадоха редица срещи и разговори напоследък с мои някогашни съученици (нали през май се срещаме и се броим – засега сме всички минус един, няма го брилянтния математик Христо Минчев, светла му памет!), със сегашни колеги (по университети и проекти), с висока топка експерти (тук допускам лека ирония) и със средна ръка бизнесмени (а тук пък влагам огромно уважение за това, което те правят в момента).

  Ето какви са моите изводи и съответно – апелирането (ако щете) към правителството – да се вслуша, да заразсъждава, а не да действа по принципа: „Който не с нас е против нас!”

  ► Първото много сериозно възражение и преминаващо в негодувание съображение за дейността на правителството е, че то не разбира характера и същността на Кризата, нейните проявления и заплахите, които тя поражда за България в близките месеци и години.
  Моите срещи и разговори не ми дават правото да твърдя, че имам представителна извадка от мнения, но ми позволяват да обобщя, че правителството не схваща какво представлява тази Криза, не успява да я диагностицира и осмисли и огромното множество от неговите решения са слепешком и опипом, те са не възпиращи или поне отлагащи Кризата, а са про-Кризисни и про-рискови. По отношение на Кризата правителството стреля с вързани очи по движеща се мишена.
  Ето защо Съвет номер 1 към правителството е да се спре, да се замисли, да се опита да осмисли Кризата, иначе не просто ще я „изпусне”, но и ще я развърже, ще я ескалира и ще й придаде свръхенергия като в икономически, финансов и социален ускорител, по-мощен от край-женевския адронен колайдер.

  ► Следващото критично наблюдение е свързано с непрекъснатите, абсолютно шокиращи, парализиращи и демотивиращи нормалния (среден и малък) бизнес разнопосочни и взаимно противоречиви послания, твърдения, декларирани намерения и решения на правителството.
  Нормалният български бизнес, който носи държавата на раменете си в сегашните сложни пазарни и финансови условия, е натрупал колосален гняв по отношение на правителството и не смее да предприеме нищо, да развива дейност, да инвестира и да създава работни места, защото правителството, неговият премиер и няколко министри го ошашавят с всевъзможни идеи и планове, които създават неистов шум в системата и са толкова вредни, че няма накъде.
  Ето защо Съвет номер 2 към правителството е да престанат да говорят каквото им хрумне или първо им дойде на акъла, да мерят седем пъти умствено, преди веднъж да отрежат словесно, да си синхронизират приказките и да се слушат и чуват един друг. Разбира се, добре би било и да се обединят около някаква визия, идеология, стратегия, или поне около 4-5 базисни неща, защото сега единственото, което ги свързва и връзва е премиерът и присвоеното от него право да коли и беси, да раздава правосъдие и да се изживява като Истина-От-Последна-Инстанция.

  ► По-нататък в приведените от мен несъгласия с правителството е абсурдното забавяне и своеволно разпореждане с парите, които то дължи на бизнеса - като плащания за вече извършена работа.
  Наистина е абсурдно в демократична държава с пазарна икономика един от най-важните икономически и финансови играчи на сцената на обществените отношения – правителството, т.е. държавата, да не изпълнява и да нарушава своите ангажименти, отговорности и задължения!
  Средни и малки фирми фалират или са на ръба на оцеляването, защото правителството не се разплаща с тези, на които то дължи пари. Така непосилно голям брой фирми потъват, защото правителството не им дава това, което те са заработили или защото правителството не го прави спрямо техни партньори и контрагенти, които имат финансови задължения към тях.
  Това е просто ужасна картина – жизненоважни суми, задържани, а всъщност секвестирани от правителството, не могат да станат спасителна глътка въздух за фирмите или пък тези фирми не могат да си съберат вземанията от техни длъжници, на които правителството игнорира молбите да се разплати с тях.
  И какво се получава – парадоксална спирала на антипазарно безумие – правителството не се разплаща с фирмите, фирмите затъват и съкращават хора, тези хора отиват на борсата и там правителството им плаща същите пари, но вече като социални помощи!
  Ето защо Съвет номер 3 към правителството е да се опомни и незабавно да започне да се разплаща с всички фирми, на които то е длъжник. И да го прави в пълна мяра, а не както то реши и не селективно, като средство и метод за наказание на „лошите” и поощрение на „добрите”. Правителството трябва да разбере – това като стратегически императив, - че трябва да подкрепя процеси, а не отделно взети фирми.

  ► И накрая в този кратък списък от упреци към правителството е общото убеждение на тези, с които аз си направих труда да обсъдя нещата в страната, че ние имаме правителство, което се страхува, бяга от отговорност, прехвърля горещите картофи за по-нататък и отлага сериозните решения за някога, но не сега.
  Знам, знам, че ще ми бъде категорично възразено – за какъв страх може да се говори, при тези смели полицейски акции!?!?
  Аз полицейските акции ги изключвам. Дори напротив – смятам, че е адски несправедливо това, че с мощните усилия на засегнати кръгове около президента, на застрашени приближени на медийните магнати и на „изпуснали гумите” лични и видни крупни бизнесмени, постепенно в страната ни се налага отрицателно отношение към тези акции.
  Убеден съм, че макар че правителството прави само едно от десетте изключително нужни за страната ни неща – да удря престъпността, обществото трябва да оцени по достойнство и да бъде признателно на правителството, че удря, че удря здраво престъпността! За тези негови действия аз на правителството му свалям шапка!
  Защото за пръв път от 20 години престъпният свят е уплашен, приклекнал, стресиран и мига на парцали.
  В края на краищата, не можем да не виждаме, че се посегна на реални лица и знакови фигури - зловещи тартори, нагли бандити, уродливи политици и крадливи висши чиновници. Това не е малко и мачкането, тръшкането, опандизването трябва да продължи. С помощта на Съдебната система – слабото място на нашата демокрация.
  Разбира се, държавата трябва да си знае силата и да действа принципно, като върхът в правителството воюва с всички, с които трябва да се воюва, защото са престъпници, а не само с неприятели на негови приятели и с приятели на негови неприятели.
  В същото време, извън полицейските акции, правителството дава безбройни поводи и във практически всички останали области на политическия, икономическия, медийния и социалния живот - да си мислим, че наистина се страхува, че бяга от отговорност, че прехвърля горещите картофи за по-нататък и че отлага сериозните решения за някога, но не сега.
  Максималната му смелост е да действа половинчато, като всяка крачка напред се съпровожда с две крачки назад, всяка малка смелост се отменя с цял куп дезертьорства от декларираните принципи, всеки признак на воля потъва под купища паникьорско безволие.
  Ето защо Съвет номер 4 към правителството е да се вземе в ръце, да победи в себе си най-напред страха от страха, да престане да действа по принципи на меките китки и омекващите колена или от типа „проба-грешка”, „иди ми – дойди ми”, „и тако, и вако”, „и аз не знам, ама и така не е” и „те ти булка Спасовден”.
  Повече не може да се управлява така – като се хуква сърдито във всички посоки едновременно. Народът е готов да подкрепя правителството и ще го прави, ако обаче то се окаже готово да дава отговор на предизвикателствата, ако осъзнава отговорностите, които носи, ако се фокусира върху няколкото важни неща, а не се държи така, сякаш щом не може да се справи с упътването как да си играе с новата играчка, тогава ще я счупи; и с нарцистичното истеризиране при първата хрумнала му мисъл, че не стои достатъчно естетично в хорските очи, а всъщност в кривото огледало на собствената си представа за управление и отговорности.
  Ако си правителство – управлявай! Обмисляй проблемите си, изстрадвай решенията си, стискай зъби при тяхното реализиране на практиката и не се бой от сянката си, нито от отговорността.
  Иначе правителството, не се ли отърси от паникьорския подход към сложните задачи, неизбежно, рано или късно, ще се изправи пред жестоката реалност – да види в очите на обществото категоричното убеждение, че вместо да управлява рисковете, правителството се е превърнало в неуправляем риск.
  А тогава, познавайки си нрава и манталитета, можем да заложим на сигурно, че точно както е демонстрирал, че умее силно да люби, народът ни ще докаже, че умее и силно да мрази. И то в още по-голяма и по-ирационална степен.
  Николай Слатински
  04.06.2010 год.