Доклад, изнесен на конференцията
  „Политика за сигурност и отбрана – актуални проблеми на националната и международната сигурност”
  Военна академия, 1 юни 2010 г.

  Класическата държава на сигурността има четири институционални опори – Армията, Полицията, Специалните служби, Отбранителната индустрия.
  Една от водещите тенденции в международната сигурност е нарастващата роля на природни, антропогенни и техногенни (съчетание на технологии и човешка дейност), бедствия, аварии и катастрофи и необходимостта от все повече ресурси за тяхното ранно сигнализиране, превенция, своевременно реагиране, противодействие и ликвидиране на последиците.
  С други думи, четирите класически опори на държавата на сигурността се изправят лице в лице с мощен конкурент за ресурси - материални, финансови, когнитивни (свързани със знанието) и човешки – Гражданската защита, а по-точно – Гражданската сигурност (някъде я наричат Социетална сигурност).
  Тук учените се разделят на две големи групи, школи, лагери или кланове.
  • Едните твърдят, че четирите класически опори на държавата на сигурността трябва да си останат такива, каквито те са били създадени – някои от тях още в древността. Каквато е Армията - въоръжената институция за защита от външни заплахи, зародила се едновременно с възникването на Държавата или дори превърнала се в знак за раждане на Държавата. Или Полицията – въоръжената институция за защита от вътрешни заплахи, „отпъпкувала” се от Армията. А тя се отделя от Армията, защото при въвеждане на Армията вътре в обществото, за да го брани от вътрешни рискове, заплахи и опасности, незабавно са щели да възникнат няколко проблема, сред които особено важна е т.нар. Ювеналова дилема: А кой ще ни пази от самите пазители?
  Т.е. тези учени смятат, че четирите опори трябва да си останат класически и да не се учат „тепърва” на дейности, присъщи на Гражданската сигурност. Но е нужно да се изгради нова, Пета опора на модерната Държава на сигурността – Гражданската сигурност (нещо подобно на Homeland Security Department в САЩ или на Министерство Российской Федерации по делам гражданской обороны, чрезвычайным ситуациям и ликвидации последствий стихийных бедствий).
  • Другата група учени смятат, че днешната Държава на сигурността трябва да остане с четири опори, но всяка от класическите й опори трябва да еволюира и да развие способности, които да й позволят да поеме известни отговорности и функции от Гражданската сигурност. Не го ли направи, съответната опора рискува да загуби част от смисъла на съществуването си и от подкрепата на обществото.

  ▪▪ За Полицията необходимата еволюция като че ли е най-ясна концептуално. Тя може да се осъществи, като МВР от Министерство на обществения ред се трансформира в Министерство на вътрешната сигурност. У нас, макар по други съображения, то се прави – в МВР са Пожарната и отскоро Гражданска защита.
  Всъщност, трябва да поясня, за да няма недоразумения, че когато се говори за „опора” на Държавата на сигурността, не бива да се разбира, че това е единна институция, комин, вертикален и сочещ нагоре - към високите етажи на властта. Става дума за комплекс от структури, които съчетават все повече координацията и децентрализацията, за сметка на командването и централизацията.

  ▪▪ И за Специалните служби има относителна яснота – независимо от тяхната съпротива, ако искат да бъдат в час и да не ги смятат за производител на скандали и за извършител на дейности на и отвъд ръба на закона, те трябва да се започнат да се превръщат в система за ранно сигнализиране по целия спектър от съвременни рискове (като под риск разбираме тук въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и гражданите).
  ▪▪ Що се касае до Отбранителната индустрия, то тя и без подкана започна да се ориентира в процесите и да произвежда съоръжения и техника за „двойна употреба” – и за военни цели, и за извънредни ситуации от природен, антропогенен и техногенен характер. Макар и в различен контекст, Наоми Клайн говори вече не за ВПК, а за "disaster capitalism complex”, а ние можем да го назовем като “disaster industrial complex”.
  ▪▪ Общо-взето, без да правим силни обобщения и с големи резерви по отношение на леката ръка, с която докато бях негов секретар, президентът и началникът на ГЩ (а сега началник на президентския кабинет) за щяло и не щяло ползваха армията при природни бедствия (макар да имаше министерство за бедствията, което сякаш само и особено поради своя министър започна да става бедствие), можем да кажем, че Армията изпитва най-сериозни проблеми при намирането на пътищата на своята еволюция и трансформация в условията на излизането на преден план на Гражданската сигурност.

  ›› Казах всичкото това дотук, защото моето първо критично разсъждение за елита - че в съзнанието му има „черна дупка” за това: За какво е необходима Армията? (той си знае само едно – Армията ни е нужна за участие в мисии зад граница), се дължи и на общата концептуална неяснота: Как да еволюира Армията като институция?
  За да не се окаже, че има армия за рискове, които едва ли ще се осъществят, а има и рискове с висока вероятност за реализиране, но за тях армията няма способности и дори не знае как да допринесе за намирането на верния отговор.

  ›› Впрочем, дори мисиите зад граница елитът не може или не иска да обясни на обществото. Тук идва второто критично разсъждение: елитът употребява Армията, като я „прикачва” към свои партийни, лобистки, частни и лични, а не национални проекти, за да трупа чрез нея, главно за себе си, външна политическа подкрепа.
  Аз не подценявам ползата за армията от мисиите. Армията трябва да може да воюва и трябва да се подготвя да воюва. Ала за чисто военните ефекти от мисиите е най-добре да говорят военните – стига политиците да им го позволят.
  Но политическите аспекти на оценката за полезността на тези мисии са по-сложни. Впрочем, говори се даже не за аспекти, а за един-единствен аспект, който стратегически, концептуално и експертно не издържа на никаква критика: че трябва да воюваме с терористите Там, за да не дойдат Тук. Едва ли и един професионалист в борбата с тероризма, би се наел дълго и ентусиазирано да защитава подобна теза.
  За мисиите въпросът не е Дали да се участва? На него отговор е даден като рационална, неизбежна реалност: те са данъкът, който плащаме за членството в общност, която поставя своите интереси, а по-скоро интересите на водещите държави в нея по-високо от националните ни интереси. Въпросите са други и са два - Къде да се участва? и Колко да се участва? Нуждаем се от стратегия в това отношение, която да е част от нашата стратегия за национална сигурност.

  Изключително полезно четиво като илюстрация за неразбирането от елита - За какво ни е нужна Армия и каква Армия ни е необходима е Докладът за състоянието на отбраната и въоръжените сили на Република България през 2009 г.
  Кои са интересните и важни неща, които можем да прочетем в този Доклад?
  ► Вижда се как се мени делът на бюджета на Министерството на отбраната от БВП на страната: 2000 г. – 2.96%; 2001 г. – 2.74%; 2002 г. – 2.92%; 2003 г. – 2.89%; 2004 г. – 2.52%; 2005 г. - 2.45%; 2006 г. – 2.26%; 2007 г. – 2.50%; 2008 г. – 2.33%; 2009 г. – 2.00%. За сведение, реалният процент за 2009 г. е 1.81%.
  ► Бюджетът за отбрана като % от БВП е: Гърция – 2.55%; България – 2.00%; ЕС - 1.64%. Чехия – 1.44%. Румъния – 1.24%. Австрия (тя не е в НАТО) – 0.91%.
  ► Годишните разходи за отбрана на глава от населението в Евро – съответно като Номинални разходи и През стандарта на покупателната способност съответно са следните: Гърция – 550 € и 583 €; ЕС – 400 € и 400 €; Австрия – 306 € и 249 €; Чехия – 204 € и 254 €. България – 105 € и 243 €; Румъния – 96 € и 233 €.
  Изводът, който Докладът прави:
  ”Нашето общество изразходва за отбрана значителен по размерите икономически ресурс, измерен по реалната стойност на човешкото, финансовото и материалното му изражение. Това означава, че в сравнение със своите съюзници Република България поддържа една от най-мащабните и скъпи за данъкоплатеца системи за отбрана и въоръжени сили.”
  ► Брой военнослужещи на 10 000 души от населението: Гърция – 119; България – 45; ЕС – 36; Румъния – 35; Чехия – 23; Австрия – 12.
  ► Разходи на година за отбрана на един военнослужещ: Австрия – 245 962 €; ЕС – 111 062 €; Чехия - 87 102 €; Гърция – 46 278 €; Румъния – 27 219 €; България – 23 524 €.
  ► Разходи на година за личен състав за един военнослужещ: Австрия – 150 037 €; ЕС – 58 974 €; Чехия – 43 551 €; Гърция – 19 900 €; Румъния – 18 781 €; България – 10 586 €.
  ► Разходи на година за текуща издръжка (operations and maintenance) за 1 военнослужещ: Гърция – 1 245 €; ЕС – 607 €. Австрия – 573 €; Чехия – 527 €; Румъния – 262 €; България – 231 €.
  ► Разходи за 2009 г. за инвестиции (доставка на оборудване и отбранителни изследвания и технологии) на един военнослужещ: Австрия – 34 435 €; ЕС – 23 267 €; Гърция - 16 197 €; Чехия - 7 839 €. България – 4 940 €. Румъния – 4 627 €.
  И отново изводът от Доклада:
  ”Българският войник е поставен в незавидното положение на дъното на класацията (където „дели“ последното място с Румъния)... С други думи, данните показват устойчива тенденция на технологично изоставане на българските въоръжени сили, което е съпроводено от значителни пречки пред оперативната им съвместимост с тези на държавите от НАТО и ЕС”.
  Следва още един извод:
  ”Анализът на показателите за рационалност и ефективност на разпределението и изразходването на този ресурс води до извода, че страната ни поддържа своята отбрана със значително по-ниска ефективност в сравнение с повечето от своите съюзници в НАТО и в ЕС. Това означава, че българските войскови формирования не са равностоен самостоятелен участник в съюзните операции и мисии, което е основният начин те да гарантират националната сигурност и суверенитет в съвременната среда на сигурност и в съответствие със стратегическата насока на политиката за сигурност и отбрана.”

  ›› Това ми дава повод да посоча своето трето критично разсъждение за елита: точно както в годините на Прехода той е поставил обикновения човек на след-последно място в своите приоритети и му прехвърля всички тежести на обществената промяна, така и в сигурността и отбраната елитът ни е обърнат с гръб (и други задни части) към редовия войник, командос, полицай, пожарникар и не инвестира в тяхната защита, оборудване, обучение, развитие и мотивация.
  А е повече от логично, че водещо перо в разходите за отбрана трябва да са инвестициите, с които се намаляват рисковете за българския войник в мисии: инвестициите в неговата безопасност, въоръжението, екипировката, средствата за индивидуална защита. Не може повече българските военни в мисиите, които демонстрират висок професионализъм, да изглеждат там като бедни роднини.
  ► Докладът сочи, че са сключени непосилни за възможностите ни сделки за закупуване на въоръжения и техника за Българската армия. И макар че става дума за колосални средства, за тяхната необходимост и целесъобразност нито веднъж не бе проведено заседание на Консултативния съвет за национална сигурност при президента! Става дума за:
  ● Доставка на вертолети и резервни части за „Кугар” и „Пантер” от „Юрокоптер” Франция за 749.237 млн. лв.
  ● Доставка на транспортни самолети „Спартан” от „Аления Аеронаутика” Италия за 179.534 млн. лв.
  ● Автомобилна техника от „Даймлер Крайслер” Германия за 35.030 млн. лв.
  ● Кораби „Second hand” от Кралство Белгия за 105.615 млн. лв.
  Оценката: ”Ниска ефективност и рационалност на дефинирането, подбора и приоритизирането на проектите, оказали се в значително разминаване както с реалните възможности на икономическия и ресурсен потенциал на държавата, така и по отношение на истински приоритетни нужди на въоръжените сили.”

  ›› Оттук произтича четвъртото ми критично разсъждение: целесъобразността на закупените въоръжения се определя не от възможностите на държавата и от потребностите на армията, а от комисионната за посредниците и политиците.

  ›› А ето и петото критично разсъждение: елитът инвестира не във високи технологии и модерни комуникации за отбраната, а в скъпи играчки-платформи, за които е спорно има ли за нас задачи, които да бъдат осъществени чрез тях.
  ►В тази връзка - в Доклада се съдържа потресаващ факт: За технологични, изследователски и развойни проекти в системата за национална отбрана през 2009 г. са били отпуснати цели ... 46 000 лева - 0,0034% от бюджета за отбрана!
  Държавното образование в националната сигурност изнемогва. Държавата се оттегля от него и там навлизат частни университети. Академията на МВР се превръща в подобие на ПУЦ. А Военна академия заслужава орден за храброст, че продължава да се бори и да дава качествено образование в различни сфери на националната сигурност - въпреки и напук на отношението на елита към нея.
  Сивото вещество, перспективното мислене са persona non grata за България като цяло, и в националната сигурност - в частност. А дали пък мисия-кауза на елита не е да превърне страната в коридорна държава с обслужващи функции?

  ›› В тази връзка постепенно идва шестото критично разсъждение - елитът гледа на средствата за науката и образованието в системата за национална сигурност (както въобще за науката и образованието) като на прекалени и дори досадни разходи, а не като на инвестиции в по-доброто бъдеще на страната.
  Още като секретар по националната сигурност на президента Първанов се опитвах напразно да го спечеля за мащабната кауза: че парите за образование, наука, качество на човешкия потенциал, високи технологии, здраве, качество на живота, екология – това не са разходи, а инвестиции. Но той, президентът, като ключова част от политическия ни елит, не можá и най-вече не пожела да мисли различно от него.
  Нашият политически елит 20 години не успя да формира у себе си ключова потребност – да изгражда общество от свободни граждани, а предпочита да управлява общност от зависими поданици, спасяващи се поединично индивиди.
  Нашият елит смята, че властта е сила и безусловно право да разпределяш ресурси в името на още повече власт. Той е убеден, че трябва да разпределя брутната вътрешна пица, вместо най-напред да я прави по-голяма. Затова 20 години наред елитът ни изважда, вместо да събира; дели, вместо да умножава; диференцира, вместо да интегрира. Неговата политическа аритметика е друга.
  А всъщност Държавата какво е – механизъм за производство на сигурност, система с прости и ясни правила и инструмент за спазването на тази правила.
  За да се случат нещата, България, трябва да се модернизира, европеизира и демократизира. Това не може да се постигне по метода на пробите и грешките.

  ›› За това е нужна Стратегия за национално развитие. И последното мое, седмо критично разсъждение е свързано с нейната липса. Ако имаше такава стратегия, тогава и стратегията за национална сигурност щеше логично да се впише в нея. Щяхме да знаем за каква Държава България се борим. Щяхме да знаем също така и каква система за сигурност и отбрана ни е необходима като неин стратегически важен, структурен, интегративен и синергетичен елемент.
  Николай Слатински
  01.06.2010 год.