Доклад, изнесен на научно-практическата конференция
   „Стратегии и политики на сигурност”
  Военна академия, 9 април 2010 г.

  Сегашното правителство декларира като водещ приоритет разработването и приемането (от парламента) на нова Стратегия за национална сигурност.
  Предходните две правителства не успяха да се справят с тази задача, макар че и при двете бяха разработени проекти за Стратегия, а през 2005 г. проектът дори беше обсъден от висшия съвещателен орган в системата за национална сигурност, Консултативният съвет за национална сигурност при президента.

  Веднага да кажа, че съм За подобен документ. Давам си сметка, че е полезно и правилно страната ни да го има. Едно, че старата Концепция за национална сигурност от 1998 г. е с изтекъл „срок за годност”. Второ, бившите соцдържави, членки на НАТО до една имат аналогични Стратегии. Трето, сред експертите и професионалистите в сигурността съществува очакване най-сетне се приеме нова Стратегия. Четвърто и нека не звучи несериозно, ние, които преподаваме на студентите проблематиката на националната сигурност, ще изпитаме силно облекчение, когато България се сдобие с такава Стратегия, най-малкото, ако не за друго, защото ще можем да я ползваме като учебно пособие в лекциите си.
  С две думи, в нормалните държави е нормално да има приета Стратегия за сигурност и наличието й също е някакъв белег за нормалността на държавата.
  В същото време, важността на Стратегията не бива да се надценява! Тя сама по себе си не може да повиши производството на сигурност – ако приемем, че държавата е сложен механизъм за производство на сигурност. Стратегията не би повишила пряко конкурентните предимства на страната. Така че към нея не трябва да има завишени очаквания. Всъщност никъде, освен в САЩ и отчасти в Русия, системата за сигурност не е изпитвала особена „тръпка” от приемането на Стратегия. Документът като правило събира прах по бюрата на началници и служители в сигурността, рядко е цитиран, още по-рядко - ползван по същество.
  Макар че има държави (Холандия - в по-голяма степен, и Великобритания – донякъде), където с новата Стратегия за сигурност напоследък бе стимулиран научен, модерен, дори оспорван дебат върху сигурността като такава (as such).
  А у нас... Можем да не се съмняваме, че каквато и Стратегия за национална сигурност да разработи правителството, тя веднага ще бъде разкритикувана остро от опозицията и ще бъде направена на пух и прах в експертната среди.
  Защото българският опозиционер е убеден, че трябва да критикува всичко, което прави управлението и то да го критикува не принципно, а по принцип.
  И защото българският експерт е убеден, че всичко, в което той не е участвал лично, е като правило непрофесионално, негодно, непригодно и просто слабо.
  Но главното е друго - самата глобална, регионална и национална среда днес не е ползотворна и плодотворна спрямо Стратегиите за сигурност. Живеем в свръх-динамично, нелинейно, трудно за прогнозиране време. Време, в което не работи конвенционалната логика. Време на сриване от криза в криза. Време на кръстопът – какъв отговор да дадем на най-сериозните предизвикателства? А в такова време документи тип „Стратегия рискуват да станат неактуални преди тонерът по тях да е изсъхнал. Освен ако не се условим, че „стратегически” ще означава хоризонт от 3-5 години напред. Това са документи, присъщи на други периоди - периоди на линейна зависимост между причина и следствие: слаба причина - слаба последица, силна причина - силна последица. Докато сега най-слабата причина може да има големи последици. Средата сега е благодатна за „черни лебеди” (в духа на известната книга на Нисим Талеб). "Черен лебед" е събитие, което (1) се случва изключително рядко; (2) случването му не следва от нормалната логика на процеса; (3) ако се случи, ефектът от него е огромен.

  Продължавам да съм категоричен, че освен Стратегия сигурност ни е нужен и Стратегически преглед на националната сигурност - като инвентаризация на законите, задачите, структурите от гледна точка на членството в НАТО и ЕС.
  Защото Системата ни за национална сигурност е толкова криво, куцо и косо структурирана, такъв нормативен безпорядък, да не кажа хаос, цари в нейната нормативна уредба, че всяка промяна, дори полезната, всяко надграждане, вкл. жизнено нужното, веднага се деформират, нагаждайки се към нерационалната структура; потоците на информация веднага се затапват и запушват, връзвайки се в тройни моряшки възли; започва веднага дублирането на някои дейности, а остават други дейности - от които всеки бяга или просто симулира захващане с тях. И става като при руския псевдореформатор: „Искахме да направим нещата по-добре, а се получи както винаги.” А как иначе, като действаме на принципа: „Трябва да се направи нещо. Това е нещо. Значи трябва да се направи това.”...
  Безспорно, всяка сносна група експерти у нас може да произведе необходимо приемлива и достатъчно одобрима Стратегия за национална сигурност. Бедите ще настъпят, когато с документа се захванат политиците. Те ще го „фризират” и „окастрят” без да са го чели или без да са вникнали в него. За мен е по-важно дали мнозинството е готово да подкрепи Стратегия за национална сигурност, българска и по форма, и по съдържание, или ще отбие номера, предпочитайки компилативен текст от правилно, обтекаемо и абстрактно звучащи параграфи, пунктове, абзаци и булети, който ще бъде незабавно разпознат от бюрократите, чиновниците и клерковете в Брюксел и Вашингтон, обаче ако не му се прочете названието, няма да се схване за коя държава всъщност става дума и иде реч.
  Най-важната си „протективна” функция Стратегията за национална сигурност може да осъществи, ако стане повод и причина за неидеологизиран, адекватен, професионален и без заклинания разговор сред експертната общност за новите тенденции, за средата, рисковете и предизвикателствата, определящи рамката, в която се разполага държавата ни и нейната сигурност в днешно време и в близките няколко години. Аз така виждам скромния си принос – да посоча какво смятам за важно да се отчете в новата Стратегия за сигурност.
  В тази връзка, ето накратко някои тезиси, като ключове и репери при разработването на тази Стратегия, които ако бъдат отчетени, ще се подпиша с две ръце под нея - че това е Стратегията за национална сигурност, която бих желал да има България.

  1. Държавата (българската държава) не е вече само и единствено физическо пространство (територия), тя е и духовно пространство, далеч надхвърлящо нейните граници. Затова трябва да мислим не само за хората, живеещи вътре в тези граници, а за всички българи по света - само на Запад те са 1 милион.
  Едно след друго правителствата, отказват да забележат този 1 милион и да се обърнат с лице към него. Макар че през последните години именно неговите пари, систематично превеждани в България в помощ на родителите и роднини, крепяха страната финансово и надвишаваха всички чуждестранни инвестиции, които обаче не са състрадателни, мислят основно за печалбата, не се чувстват ангажирани към държавата и пренебрегват всякаква социална или екологична отговорност към обществото (вината за това е най-вече на властта, изоставила контролните си функции спрямо поетите ангажименти от чуждите инвеститори).

  2. Държавата ни е отворена система, през границите на която в двете посоки (отвътре навън и отвън навътре) се осъществяват различни преноси и потоци, трансфери и трафици. Ние не можем да мислим в понятията на обсадената крепост, да издигаме високи стени, зидове, огради, с които да пречим на тази процеси, а трябва да имаме визия, стратегия и политики за управляването им, или поне за минимизиране на щетите и за оптимизиране на ползите от тях.

  3. Сигурността трябва все повече да се схваща не като състояние и статукво, а като процес и динамика. Това значи, да говорим не през фокуса на „защита” и „оцеляване”, а на „съхранение” и „развитие”. Например: (а) За нас е важно не само „оцеляването на българската нация”, но и нейното развитие; (б) За нас, не е цел само „преодоляване на негативните демографски тенденции” - едно са „позитивни демографски тенденции”, които повишават раждаемостта и пълнят страната с доволни, здрави, румени хора, без значение от кой етнос, религия и култура са те, съвсем друго обаче са разработването и провеждането на такива и само такива демографски стратегия и политика, които се стремят да запазят българския характер на българската държава в европейското пространство.
  Да добавим и това, че за нас не е водещо само постигането на членството в ЕС и крепенето при това членство някак, донякъде, пряко сили - „над водата”. Трябва да се стремим, това е наш жизнено важен интерес, членството в ЕС да е максимално ефективно, модернизиращо, пълноценно и пълноправно.

  4. Суверенитетът е ценност, за която трябва да се говори на всяка цена, едва ли някой би дръзнал да го „отпише”, колкото и малка от него на практика да ни е останал. Но акцентът трябва да е на точното място: да се говори за споделяне на суверенитета като съзнателен избор на държавата. Без да се слага точката тук! Защото о кей, съзнателно споделяме суверенитета си (т.е. отдаваме от него колкото е нужно), но това не е всичко! Трябва да можем да управляваме рисковете, които възникват при споделянето на суверенитета. Защото ако не управляваме тези рискове, дори най-съзнателно и най-суверенно споделеният суверенитет може да донесе значителни вреди на страната и обществото ни. Споделянето на суверенитет не е еднократен акт или множество от еднократни актове, а е непрекъснат процес, който трябва да се наблюдава и контролира.

  5. Винаги досега, отчасти по инерция от минали години и минали схващания, говорим за ред – конституционен, обществен, вътрешен. Модерното разбиране обаче отдавна замества понятието „ред” със „сигурност”, напр. по налагащата се формула: Вътрешна сигурност = Вътрешен ред + Гражданска сигурност.

  6. По-рано говорехме за „безопасност” (като я разбирахме с руски акцент и с ер-малък „ь” накрая); постепенно преминахме към „сигурност” (с американски акцент, т.е. „security”); сега вече трябва да преминем към „риск”: към рисковете и тяхната идентификация, анализ и оценка, противодействие и мониторинг. В частност, специалните служби трябва да еволюират като механизъм за ранно сигнализиране по целия спектър на рисковете (където риск е въздействието на несигурността върху целите на държавата, обществото и отделните граждани).

  7. Стратегията за национална сигурност трябва, извинете за играта на думи, трябва да бъде преди всичко стратегия. Тя трябва да има вградена в себе си мисъл, която не просто дели пицата на сигурността, жалвайки се, че е постна, а се стреми да прави пицата най-напред по-голяма, а после да полага усилия за нейното делене. В никакъв случай новата Стратегия за национална сигурност не трябва да бъде поредната производна от досегашното късогледо и лишено от дългосрочност мислене на управляващите, което акцентира на днешното статукво, на разпределението и преразпределението на ресурсите – тя трябва да бъде не дистрибутивна, а синергетична - т.е. визионерска, фокусирана върху създаването на добавена стойност и допълнителни ресурси, а едва след това да се съсредоточи върху тяхното разпределение и преразпределение.

  8. Продължавайки това мислене, Стратегията трябва да е целево („21 век”), а не ресурсно ( „20 век”) ориентирана. И като философия, и като технология.
  В частност, нека не бъркаме жизненоважните със съществените интереси. Жизненоважните интереси са от ранг, мащаб и калибър на Цели – т.е. такива интереси, които трябва да бъдат реализирани на всяка цена или поне с цената на максимални усилия, консолидация и сътрудничество в обществото. Бъдат ли „пробити” се губи смисълът на революционната трансформация, на радикалния реинженеринг на държавата, наречен Преход. Докато съществените интереси са много повече Средства за реализирането на жизненоважните интереси.
  Това се отнася и за подхода ни към ЕС и НАТО. ЕС е преди всичко Цел, стратегическа цел, докато НАТО е най-вече Средство за България. За Целта се полагат колосални усилия тя бъде реализирана (ефективно, пълноценно и пълноправно). А Средството се оценява най-вече по това – дали работи: ако работи, ако произвежда повече сигурност – отлично. Ако не се усеща от хората дали е допринесло с нещо за сигурността, то за него може да се мисли като за членство в престижен клуб от държави със споделени принципи, приоритети и стандарти, към който е по-добре да принадлежиш, отколкото да си извън него.

  9. Стратегията за сигурност не може да остави в трета глуха меките аспекти на сигурността (здравеопазване, образование, жизнен стандарт, околна среда), за сметка на твърдите (силови) аспекти. Езикът й трябва да бъде съвременен, надрастващ сиромахомилството на социалистическото мислене. По-вярното е да се говори напр. не за „повишаване на благосъстоянието”, а за качество на живота, за качество на човешкия потенциал, за устойчиво развитие и т.н.

  10. Държава, която във външната политика надскача сянката си, рискува да се превърне самата в сянка. Новата Стратегия за национална сигурност трябва да бъде много по-малко глобална в националните ни цели и амбиции (все пак България не граничи с Афганистан, Ирак и Иран едновременно) и много повече регионална, да провежда и произвежда разбирането, че базисното ни значение като държава, т.е. нашата основна принадена стойност е пряко свързана с това – колко тежим и кой се съобразява с нас в региона, в който сме разположени.

  11. Народът, обществото ни, целокупната общност от български граждани не може постоянно да бъде възприемана само като обект на външни процеси и функция на външни въздействия. Трябва да се проникваме и от мислене, че като народ, общество и целокупна общност от български граждани сме субект на вътрешни процеси и функция на вътрешни въздействия, които не са епизодични или периодични събития, а са процес, дълбоко ерозиращ нашата идентичност, нашата култура, културност, образованост и интелигентност. Да, наводнението е бедствие или поне беда, но много повече от беда и дори от бедствие са опростачването и опримитивяването на съзнанието на цели маси хора и на общественото съзнание като цяло, свръхпроизводството на двукраки същества, с атрофиращо сиво вещество, за които няма нищо ценно и които се сриват до приматно ниво, до битието и съзнанието на дегенерати. Това не е по-маловажна част от гражданската сигурност в нейното социетално измерение.

  12. И накрая, новата Стратегия за национална сигурност ще бъде наистина нова, наистина стратегия, наистина национална и наистина за сигурност, ако е обърната към младото поколение и то открива в нея волята България да бъде подредена, нормална, достойна за уважение и нормален живот в нея държава.

  Николай Слатински
  09.04.2010 г.