Положението в България започва да става опасно.
  Дори Кризата да бе решила - по някакви свои си съображения - да заобиколи страната ни, правителството се държи толкова абсурдно и предприема такива парадоксални действия, че направо я предизвиква, кара я да се разсърди и озлоби към нас, принуждава я да си каже:
  ”А защо да не мина и през тази държава, след като властта в нея си позволява подобно поведение, а обществото й мълчи и най-много да мучи – в знак на съгласие или в знак на безсилие!”

  В същото време стана много трудно за мен да пиша материали на своя сайт, камо ли пък да говоря пред медиите!
  От една страна, защото постоянно си имам неприятности с тези, от които под една или друга форма зависят хлябът, науката и кариерата ми...
  От друга страна, всичко, което бих казал днес, съм го казвал вече онзи ден и вчера.

  ● Нима още в първите месеци на това правителство не пишех и не говорих за пълната липса на визия, на стратегия, дори на елементарна представа какво да прави с властта?
  ● Нима още в първите месеци на това правителство не пишех и не говорих за опасния му кадрови подбор, изпращащ в министерства и агенции потресаващо неподготвени и неориентирани герберски активисти?
  ● Нима още в първите месеци на това правителство не пишех и не говорих за абсурдния стил да се вземат чрез импровизации спорни решения и после, още преди мастилото, с което са превърнати в управленски и публичен факт да изсъхне, да се отменят?
  ● Нима още в първите месеци на това правителство не пишех и не говорих за намиращия се в драстично разминаване със съвременната практика на управление (където командването се заменя с координиране, а централизацията – с децентрализация) подход на премиера към министрите и целия му екип - като към педали, бутони, клавиши, копчета – които за да работят според неговата воля трябва да бъдат своевременно натискани чрез нетърпящи дискусии заповеди.
  И тогава управлението се превръща в блага работа и щракане с пръсти, като остава много свободно време за шах с охраната, мачове в махалата и прелитане с хеликоптер из страната от едно мероприятие на друго, най-често свързано с откриване на обекти и празненства, за които той, премиерът, няма никаква лична и персонална заслуга?
  ● Нима още в първите месеци на това правителство не пишех и не говорих за изпълнения с колосален риск подход спрямо Русия, при който нейният президент Владимир Путин бе принуждаван да играе на „тука има, тука нема” по стратегически проекти.
  Пък сега: олеле!
  Олеле ами – та това не е кухненска игра на белот, не е дори и табла на пейка в парка...
  Това е стратегическа игра „ГО”, т.е. ”Gas & Oil”.
  И затова не е игра за Куку и Пипе, а за хора, които не са в енергетиката ку-ку и имат в политиката пипе?

  Е, и? Ползата от анализите и от конструктивните идеи на такива като мен каква е? Само лични и служебни неприятности.

  В същото време, както казах по-горе, положението в страната започва да става опасно. Правителството си играе с огъня и може да подпали чергата на страната ни.
  От теорията на стратегическия мениджмънт на сложни системи се знае, че колкото повече една система взема решения на базата на интуицията и без отчитане на средата, на началните и граничните условия, толкова повече нараства вероятността в даден момент тази система да вземе решение с разрушителни за самата нея последствия.

  И тогава... Тогава всички обикновени хора, които не си лягат вечер до богата съпруга или до успешно комисионерстващ съпруг, няма да могат до късните нощни часове да заспят, измъчвани от мисълта какво да правят, как да се спасяват, какво ги чака и отсега накъде...

  Защото ако Кризата ни връхлети, пак, като през 1996-1997 г. ще го отнесат обикновените хора.

  Някой ще каже: Защо „ако ни връхлети”, не е ли Кризата вече тук?

  Не, засега ние само чувстваме горещия й дъх - защото тя е наблизо. Засега ние все още сме куцото пиле, което Господ го пази. Но правителството я вика и ще я довика, ще я привика, а после – д... да ни е яко. На нас, обикновените хора.
  Иначе все още обществото и бизнесът реагират като ужилени - сякаш има криза.
  Обществото – защото вече веднъж се е опарило жестоко.
  Бизнесът – защото като цяло нашият бизнес умее да се справя в нормална ситуация, но му липсват умения за реагиране при повишен риск, при криза. Риск-мениджмънтът му е всъщност рискован мениджмънт, а поведението му превръща кризата в самосбъдващо се предсказание.

  Особено това важи за големия бизнес у нас.
  В огромното си мнозинство (е, има и добри изключения) големите ни бизнесмени са станали такива не заради някакви лични качества, а заради близост до властта, заради шанс, удачно стечение на обстоятелствата, присвояване в особено големи размери, кредитно милионерство (имаше и такъв списък някога, някога, толкова някога) и т.п.
  Те бяха успешни, те бяха прагматични, те бяха щедри, те бяха конструктивни преди навънка да заухае на криза. Сега те обясняват с кризата всякакви предприети от тях действия, а всъщност чрез нейния призрак „изпират” своите досегашни грехове като мениджъри – неефективност, неумение, неописуеми компромиси в кадровия подбор, необосновани стратегически решения и т.н.
  В нормална ситуация е далеч по-лесно да си (да изглеждаш) успешен, умел, умен... В кризисна ситуация обаче се изискват не привидно изглеждащи, а реални качества. Нужно е опиране на знаещи и можещи хора. Нужно е уважение и зачитане на личностите в екипа ти – та дори и да са чепати, с принципи и с характер, та дори и да не могат да ти казват това, което искаш да чуеш, но пък са способни да генерират идеи, да отстояват мнението си, да се подигат на пръсти и да виждат напред и даже зад хоризонта.
  Да, но нашите големи бизнесмени като правило знаят да управляват по един начин, по един-единствен начин и искат да продължават да действат по него. Само, че той не работи при криза.
  И освен това те искат някак, ако може, кризата да не ги засегне тях лично, да имат същия процент на печалба, същата безпределна власт над служителите си, същия жизнен стандарт, изобщо – всичко, всичко, абсолютно всичко за тях да си остане същото.
  Но това е невъзможно. Бремето на кризата трябва да се носи солидарно и ако специалистите и служителите са в стрес, ако те затягат коланите, ако от тях се иска да се преустроят, да намират в себе си нови сили, нова воля, нови лишения – защото чувстваме парещия дъх на кризата, то дори в още по-голяма степен това се изисква от тези, които ги управляват.
  Не може тези „долу” да трябва да живеят по новому, а тези „горе” да искат да живеят по старому...

  Нека бъдем реалисти. И без излишни драматизирания, нещата в България не са никак весели. Положението в България наистина започва да става опасно.
  В пилотската кабина на държавния самолет има хора, които са управлявали в най-добрия случай вертолет. И дали наивно, дали поради неопитност, или заради Его, са си повярвали, че могат да управляват този самолет не по-лошо отколкото един най-обикновен вертолет!
  Ала не е нужно да стигнеш до 91-та си годишнина като Петко Бочаров (Господ още много години живот да му даде!), за да кажеш: Да, ама не!

  А нещата се усложняват десетократно повече, защото хората в „ГЕРБ” не са обвързани от нищо – нито от обща идея, нито от общи принципи, нито от обща биография, нито от обща воля.
  Те са събрани по случаен принцип, единственото, което ги обединява е, че всички своевременно, в точния момент са заложили на един-единствен кон, на един-единствен локомотив, на една-единствена ракета, на една-единствена печеливша личност, на Бойко Борисов.
  Яхнали са Бойко-борисовата вълна и върху нея са влезли във властта. Нито са знаели седмица преди това, че са от „ГЕРБ”, нито са си помисляли, че са десни, нито са имали представа какво е управление, нито са се замисляли как ще управляват.
  Надхитрили са всички останали – сини, червени, жълти, морави, зелени, пембени, доганени. И са се курдисали във властта.
  99 999 нули, 99% от тях – кръгли нули. Но когато застанат зад едната-единствена единица, те се оказват вече 100 000.
  А сега пак – олеле! Ами олеле! Което за обществото ни се превръща в Олеле майко!

  И не е особено удачно да се правят сравнения на 2010 г. с 1996-1997 г. Защото:
  ► Тогава болна бе само България, наоколо имаше здрави държави (САЩ, Германия), здрави Съюзи (ЕС, НАТО), здрави организации (Световна Банка, МВФ), здрави сили (чужди компании, с апетити към апетитни дялове от нашите промишлености, хора и услуги), които со кротце, со благо и со малце кьотек ни поставиха на крака срещу известен бартер на суверенитет, достойнство, брутен вътрешен продукт и нетна външна политика.
  А сега всички наоколо са болни и не само нямат желание да ни лекуват, ами могат да ни инфектират, заразят и дори откраднат част от животоспасяващите лекарства.
  ► Тогава бе ясно кой идва след като Георги Първанов и Николай Добрев (Лека му пръст!) върнат управленския мандат така предадат червената партия, червената власт и червената социална идея. И този, който трябваше да дойде изчака за всеки случай 5 дни, докато площадите викаха: „Кой не скача е червен!”, а като се убеди, че няма лъжа, няма измама - завърза на челото си синя лента и поведе колоната (да него вървеше ... Ахмед Доган). И я поведе той държавата ни към ясно шоково-приватизационно, командирско-корупционно и северно-атлантическо бъдеще – с ясни идеи, не подлежащи на обжалване, с яростна властова воля и с яка управленска захапка.
  А сега няма кой да дойде след Бойко Борисов – нито се вижда, нито се чува, нито се знае, нито се предполага. Дори Онзи-със-синята-лента вече не става за нищо друго, освен да подстрекава обществото и да се самозадоволява чрез мисълта, че е недопоискан, но винаги готов спасител на отечеството.
  ►Тогава нямаше силни и формирани интереси, които да окажат съпротива след шока и ужаса, причинен на обществото. Е, имаше едни интереси, главно с номенклатурен червен (а какъв би могъл да бъде още?) произход, но те първи и най-категорично настояваха Онзи-със-синята-лента да даде Новото начало на шеметното разпарчетосване и присвояване на националното богатство под формата на приватизация, така че те бяха част от вятъра, който най-силно духаше в платната на властта и управлението му.
  А сега вече Преходът е свършил, спечелилият – спечелил, загубилият – загубил. Всеки на „атомизирано” равнище – като отделен човек, и на „фрагментизирано” равнище, като социална прослойка, има своя предписана и трудно променима роля. Затова ако се почувства застрашен от някаква идея, се включва в публичната и бурна съпротива.
  Ние виждаме: каквото и да предложи правителството на Бойко Борисов – било грешно, било разумно, веднага срещу него скачат ожесточено, настървено, безкомпромисно – дали от олигарско-президентската партия, дали от работодателите, дали от синдикатите, дали от военните, дали от полицаите, дали от социално-слабите, дали от социално-силните, дали от здравите, дали от болните, дали от нормалните, дали от лудите.
  Всеки срещу нещо е против. Против до дупка. И вярно на своя стил и манталитет, правителството се отдръпва, отстъпва, омеква, олеква.
  Така то се оказва способно да приеме само такива мерки, срещу които още никой не се е намерил, навил, наканил да протестира.

  Нали и затова правителство така се колебае, мотае, плаши и паникьосва! Защото отива при една или друга група, прослойка, дружинка и казва: Момчета, дайте някаква идея какво да правим, че майката си трака!
  И момчетата-соросци дават 9-10 свежи идеи, 1-2 от тях (от идеите) – умни и разумни.
  И момчетата-синдикалисти дават 9-10 свежи идеи, 1-2 от тях (от идеите) – умни и разумни.
  И момчетата-работодатели дават 9-10 свежи идеи, 1-2 от тях (от идеите) умни и разумни.
  И момчетата-(псевдо)опозиционери дават 9-10 свежи идеи, 1-2 от тях (от идеите) – умни и разумни.
  И момчетата-олигарси дават 9-10 идеи, 1-2 от тях (от момчетата-олигарси) – умни и разумни.

  Правителството взема умните и разумни идеи, пише едно-две на ум по волята на олигарсите... И ето ти антикризисни мерки!!!
  Само че всяка от тези мерки отговаря само и единствено на интересите на кръга, от който произлизат техните автентични автори. А пък тези интереси са лични, частни, групови, корпоративни, само не национални, работещи, спасяващи държавата, обществото и обикновените хора.

  Именно затова ми се иска да дам следните 7 съвета на Бойко Борисов:
  ● Първо, да спре да произвежда неизвестност, неопределеност, несигурност, рискове и фактически – хаос.
  ● Второ, да спре да се люшка и лашка само защото не знае как да превърне властта си в управление.
  ● Трето, да престане да прави като героя от една приказка, който се мятал на коня и препускал лудо във всички посоки.
  ● Четвърто, да не разсъждава и постъпва като героя от един телевизионен сериал: „Нещо трябва да се направи. Това е нещо. Следователно това трябва да се направи."
  ● Пето, от раз, бързо, безкомпромисно и волево да извърши кадрови промени в правителството! Цялата държава знае, че поне 5 министри не стават за министри. Ето, здравният си отиде и какво – нищо фатално не се случи? Само дето сега ще поолекне на държавата ни, която вече са напати необходимо и достатъчно от него.
  ● Шесто, смело и безкомпромисно, сурово и без право на колебание и да „свие” до 30% (минимум) държавната администрация, като ореже всичко онова, което не добавя стойност, не създава конкурентно преимущество, не функционира оптимално или просто не върши работа, а храни партийни, котерийни, землячески или шуробаджаначески кръгове и завери; да закрие всички паразитни, раздули се и разплули се агенции, комисии, съвети, институти, каси, политически кабинети, участници в бордове, заместник-министри (където са повече от 2), директори на дирекции (където са повече напр. от 8), областни управи; да ореже всякакви субсидии, привилегии, допълнителни финансирания, депутатски екстри, охранителни и возилни разгули и разпищолвания – всичко, всичко, всичко, всичко, което се полага на тези телеса, само защото са във властта и което не е свързано с изпълнението на преките задължения на управниците при демокрацията – да са слуги на обществото, а не паразити, пиещи жизнените му сокове, превърнали се в избираема аристокрация.
  ● Седмо, има 7-8 ключови области, сфери, дейности за страната ни, не повече (икономика и енергетика, здравеопазване и социални дейности, сигурност и екология, образование, наука и високи технологии). Останалото е тяхна производна. В тези области има по 7-8 доказани експерти, ползващи се с обществено доверие. Бойко Борисов трябва да ги покани (забранявайки на своите доказани вече като несъстоятелни „специалисти” да се пречкат там, където се обмислят сериозни неща) - нека направят мозъчни атаки, нека седят 7-8 дни и нощи, нека подготвят 17-18 действителни антикризисни мерки. И той, Бойко Борисов, да започне да ги изпълнява чрез правителството си –стъпка по стъпка, пункт по пункт, точка по точка, запетая по запетая. Без няма, без не искам, без не ща, без не съм съгласен!

  Алтернативата каква е? Проста и ясна – Бойко Борисов ще се срине бързо, ужасно, кошмарно, за броени дни. Ще бъде изхвърлен, ако не и изритан от властта и ще влезе в историята ни като безпрецедентен, позорен, нарицателен пример на премиер, който така и не е разбрал нито какво е властта, нито, че не е ставал за нея! Пример за премиер, надскочил фатално сянката си, оказал се възможно най-неточният човек на възможно най-неточното място във възможно най-неточното време.
  Време за губене няма. Това не е истерика, това е най-спокойната, рационална, прагматична, ефикасна и ефективна оценка за случващото се у нас.

  Какъв е обаче проблемът на Бойко Борисов, неговият личен и доста тревожен проблем ако допусне безславно позора на провала?
  Проблемът му е, че ако това се случеше на обикновен човек, той щеше да си събере, грубо казано партакешите, и да се скрие вдън гори тилилейски след такъв провал и такъв позор.
  Докато за един генерал, ако е истински генерал, не остават много пътища за достойно отстъпление, за измиване на съвестта и лицето от позора, за спасяване на генералската чест...
  Генералите, ако са истински, имат всъщност само един начин за признаване на поражението. Примери, че това е така и само така – хиляди в хилядолетната история на генералската чест и нравствения кодекс на генералския мундир.

  Така че Бойко Борисов е опрян до стената и друг ход, освен полезния той няма.
  Иначе... Виж няколко реда по-горе.

  Николай Слатински
  31.03.2010 год.