”Съдбата е отредила така, че тъй като не мога да разсъждавам за обработката на вълна и коприна, нито за печалби и загуби, по-добре е да размишлявам за държавата и трябва или да приема да стоя мирен, или да размишлявам за държавата.”
Николо Макиавели, някогашен секретар
В писмо до Франческо Ветори, посланик на Флоренция в Рим при папа Лъв Х, 9 април 1513 г.
20 години минаха и заминаха, откакто заедно с други луди-млади глави излязохме по площадите, тръгнахме като хвърковати чети по градчета и села - да помагаме за раждането на българската демокрация.
Както се казва, с двете си тези ръце и с няколко храбри души създадохме за броени седмици СДС в Перник, проведохме няколко митинга, разбихме БСП на първите (юни 1990 г.) и я размазахме на вторите (октомври 1991 г.) парламентарни избори.
Но ето сега, трябва да сложа на личния си сайт следния текст:
”Този сайт е личен. Всички материали в него изразяват само и единствено моите собствени виждания, убеждения, възгледи и позиции.
Нищо, написано тук, по никакъв начин не може да ангажира нито един от моите настоящи и бъдещи работодатели от правителствени и неправителствени, областни и общински, корпоративни и частни организации, от университети и академии.
Отсега нататък аз, като наемен работник на умствения труд, искрено се надявам, че моето мнение по даден въпрос няма да стане повод да бъдат застрашени интересите (икономически и финансови, материални и морални) на работодателите ми, само защото това мое мнение не е допаднало на някой от властимащите - премиер, президент, председател на парламента, министър, депутат, висш магистрат, областен управител или кмет."
Разбира се, всичко може да се запише на сметката на моя постоянно притъпен инстинкт за самосъхранение.
Иначе многократно близки, роднини, приятели и колеги са ме съветвали през последните 10-15 години - да внимавам какво говоря, за да си нямам после неприятности.
Тези дни човек, когото ценя заради принципността му, ми каза, че „ние трябва много да внимаваме и да си траем, защото сме наемни работници, а трябва да храним семействата си”.
Аз обаче си живеех с наивната мисъл, че в страната ни друго може да няма, но има демокрация.
Освен това съм си извоювал определено име на човек с мнение, от което медиите се интересуват. И ми дават трибуна.
Впрочем, като правило отказвам да се явявам из вестници и радио и ТВ студиа.
-- Едно, защото съм прекалено зает с работа и лекции в битката за оцеляване.
-- И второ, защото журналистите знаят, че виждането ми е алтернативно, различно от псалмопението към поредните властимащи, и ме канят точно затова – когато няма друг кой да каже нещо критично. И с това ме вкарват в предварително избрана схема. А в останалите случаи като правило не съм им необходим.
Времената обаче стават тежки. Вероятно играта на демокрация у нас отдавна е приключила, само аз явно съм се оказал сред тия, които са разбрали това с огромно закъснение.
Един приятел, като коментираме какво се случва тук през последните години, обича да казва: „Така е при демокрацията!”
Така е, даааа... И при демокрацията по въпроса за плурализма на мненията две мнения няма.
Животът постоянно ми дава знаци, че има намерение да ми свие перките. Да ми запуши устата. Да ме постави на мястото. Да ми намери майстора.
Аз не разчитах правилно тези негови твърди намеци. И постоянно отнякъде бях уволняван:
2007 г. - от президентството;
2008 г. - от Варненския свободен университет;
2009 г. - от Академията на МВР.
Така е при демокрацията...
На фона на глобалните климатични промени, световната финансова криза, земетресенията в Хаити и Чили, апокалиптичните предупреждения от Календара на маите и тежкото наследство от Тройната коалиция, не би трябвало да допусна да направя голям шлем от уволнения, като си изкарам такова отнякъде и през 2010 г.
След като животът ми казва да не играя на руска рулетка със съдбата (т.е. с хляба насъщни) и след като верните ми приятели ме карат да се опомня, сигурно е време да се замисля.
Като за начало ще сложа този предупреждаващ надпис в началото на личния си сайт. Т.е. ще напомня нещо толкова очевидно – че сайтът ми е личен, а значи всичко, което е написано на него е лично и не ангажира – дано властимащите, сегашни и бъдещи го чуят! – нито един от настоящите и утрешните ми работодатели!! Дай Боже да имам такива като честен и почтен наемник на умствения труд!!!
А освен това ще трябва да внимавам какво казвам. Защото мога да засегна прекалено много някой управляващ демократ.
Да, важно е също така да намаля до минимум публичните си изяви.
И да не забравя – това не би трябвало да ми попречи да запазя уважението към себе си като специалист по националната сигурност.
Някой да ми е виновен, че не съм самостоятелен електрон, свободен елемент, волна птичка?
Че не съм на постоянен щат в някой свободомислещ наш университет, който не зависи от властта?
Или, че не съм независим от всичко отиващ на пенсия интелектуалец?
Някъде бях прочел, че единственото свободомислие при демокрацията могат да си позволят университетските преподаватели и хората пред пенсия.
Въобще, трябва да започна да ставам друг. Да говоря на ум, да не мисля на глас.
И „да не си отварям постоянно нови фронтове”!
Защо пиша това ли?
Не, не заради себе си. Или поне не главно, само и единствено заради себе си.
А защото е време да си дадем сметка в какво общество живеем.
Формата и съдържанието на нашето общество са слабо свързани с това – кои са конкретните управляващи.
Илюзиите са излишни. И дори са опасни.
Най-малкото – те са противопоказни.
► В обществото, в което живеем, който и да е управляващ винаги използва своята власт за да потушава критиките срещу себе си.
Логично - най-леки и лесни за потушаване са критиките на отделните индивиди, дръзнали да имат собствено мнение и държащи да изказват това свое мнение на власт. Тези индивиди са материално зависими, а никой не е по-голям от хляба. Особено ако хлябът започне да липсва на трапезата...
► В обществото, в което живеем няма гражданско общество.
Затова всеки, който иска да промени нещо или поне да помогне нещо да се прави по-добре и по-разумно, е изоставен на произвола на съдбата – да се оправя сам. Може би и сам войнът е войн, но в наше време сам демократът е кауза пердута...
► В обществото, в което живеем материалният интерес стои над всичко.
И никаква светла идея, никаква родолюбива мисъл, никаква индивидуална гражданска смелост няма и грош цена. Материалният интерес, почувства ли се засегнат, не знае прошка. А пък противникът, опонентът, опозиционно настроеният бива смазван най-ефективно като му посегнеш на материалния интерес...
► В обществото, в което живеем най-слабото и беззащитно същество е човекът, който иска да се самоуважава като личност.
На него постоянно му доказват, че мисленето чрез можене и моженето чрез мислене е вредно, опасно или най-малкото пречи. Той постоянно е принуждаван да престане да стърчи, да престане да бъде различен, да престане да има чиста съвест, защото така е крачещ упрек към всички онези, които вече са престанали да стърчат, престанали са да бъдат различни, престанали са да имат чиста съвест.
Никому не пожелавам да се чувства сгънат на две, разпънат на кръст, притиснат до стената, натикан ъгъла - заради мисълта за хляба и заради обичта към науката. Усещането е горчиво.
С един замах, с един подпис тези, които те държат в ръцете ти, наели са труда ти, плащат ти заплатата, могат да те изхвърлят на улицата, да ти вгорчат живота, да ти отнемат любимото занятие, да те дръпнат сурово назад в материално отношение. А ти нямаш на кого да се жалваш, падаш и пропадаш.
Може би пък именно затова съм стигнал до извода, че ако някой може да промени нещо в България, това са младите хора.
Те са много по-малко зависими, те са много повече свободни. На плещите им има много по-малко отговорности. Това, което могат да загубят е също така много по-малко. А пък ако успеят, могат да спечелят много повече.
Тях по-трудно ще ги сгънат на две, по-трудно ще ги разпънат на кръст, по-трудно ще ги притиснат до стената, по-трудно ще ги натикат в ъгъла.
Кой би бил този, който ще може да каже на младите хора с нетърпящ възражение тон: Опичайте си акъла! Налягайте си парцалите! Внимавайте в картинката! Дръжте си езика зад зъбите!
Такива неща не може да им заповяда дори и животът. На тях все още не може.
А на мене вече може. И ми го казва. Така че започваме с него, живота под вежди да се гледаме строго.
Но вече се разбрахме, че при демокрацията е така. И скоро няма да бъде другояче.
Николай Слатински
09.03.2010 год.
Трудно е за възприемане, че в 21 век проявяваме характеристики като в робовладелското общество, но явно е така. Всеки интелигентен властимащ би трябвало да оцени хората, които му казват това, което мислят, а не това, което той очаква да чуе. Защото точно поради жестоката нужда да се опази насъщния, хората са се научили да разпознават и предвиждат какво се очаква от тях да кажат, реагират, направят. Загубили са куража да изразят истинското си мнение, да отстоят позицията си, да имат активно, а не реактивно поведение..., накрая са забравили и индивидуалността си. Дали е реална картината в съзнанието на по-високо стоящите в йерархията, ако е нарисувана от хора, изказващи мисли, адаптирани за слушащия, или очаквани от него? Ако се толерират послушните, лицеприятните, а се отхвърлят дръзките в мислите си, но готови да понесат отговорността за прямотата си? Ако всеки, пазейки себе си и стараейки се да оцелява, поднася субективна информация, доколко е обективна средата, в която живеем и работим?!? И дали всичко не е една огромна лъжа..... Лъжа, че сме свободни да изразяваме мислите си, дори и да са по-различни; лъжа, че сме свободни да ги имаме, дори и да не са удобни на някого; лъжа, че прямотата е добродетел; лъжа, че имаш право на индивидуалност и изява, дори да не вредиш на никого; лъжа, че може би живеем в демократично общество...
Много силен и точен коментар! Вие като че ли четете всяка своя дума по белезите и синините по душата ми! Точно така е, такова е времето. Времето на уж победилата демокрация.
Повярвайте ми, неотдавна изживях много силна, почти физическа болка, когато чух от човек, който иначе е мислещ, умен, дори мъдър; който винаги твърди, че е либерал, че е демократ, че е независим, да ме критикува за моите позиции, за моята смелост, за моята откровеност, за единственото, което правя истински - да казвам на глас своята истина, своята изстрадана истина!
Това беше за мен като гръм от ясно небе.
Не можех да повярвам на ушите си, на очите си, на останалите си сетива.
Аз, наивникът, почти бях повярвал, че не е възможно заради свои интереси да слагаш ръка на устата на приятел.
Но животът е по-силен от нас. И аз нямам друг изход, друг полезен ход, освен да приема тази критика като защитна реакция. А най-често защитната реакция е инстинктивна и по-силна от това, за което се мислим.
|При изказаните от Вас тези, простете компютърната ми неграмотност, но къде е Вашето име? Искам да се присъединя към такива тези, респ. цели и верую, още повече, че на сайта на г-нСлатински мисля би трябвало да сме искрени.
Не корете, моля Ви, автора на предния коментар. Времето е вълче и може би той не само за негово, но и за мое добро предпочита да запази анонимност. Анонимността е страшна когато удря човека с нож в гърба, а не когато удря едно приятелско рамо на човека.
Точно, защото това е сайтът на един от най-прямите и почтени хора в България - г-н Слатински, аз го подкрепям изцяло. Знам цената, която той плаща, за да бъде себе си и да отстоява убежденията си, а не да настройва позициите си според очакванията на околните, дори и на тези, от които е зависим по един или друг начин. Той знае кой стои зад моя "пост", но името ми би му навредило, затова предпочитам да остане анонимно. Моля за извинение - не е от неискреност или страх да понеса отговорността за изказванията си!
Първите ви думи са силни, моята личност е далеч по-скромна.
Но е точно така - постоянно плащам висока цена за илюзията, че мога да остана себе си.
Не искам да се правя герой, аз съм си избрал такава участ, но съм убеден, че за последните 20 години не са много хората, които могат да кажат като мен, че от една страна са се запазили чисти (некорумпирани) от престоя си във властта, а от друга страна, са платили висока цена - материална (постоянна битка за оцеляване) и морална (какви ли не нападки, клевети и лъжи) - за да отстояват своите принципи. Вярно, някой може да не споделя моите принципи, но защо не оцени поне малко, че колосалното мнозинство хора, ако са пред избор - принципите или хляба, биха избрали хляба, аз обаче избирам принципите, а после ми се налага да се боря за хляба си.
Как няма да е личен блогът ви?! Та нали всичките ние сме зависими от житейския си опит и точно това ни пречи да бъдем обективни.
Така е. Но макар че е личен, въпреки че правя хиляди уговорки, че на него изразявам само и единствено личното си мнение, уморих се всеки следващ мой работодател да се притеснява и-или да бъде притесняван от властта, че е мой работодател, защото имам позиции, които всяка власт, колкото и да се бъхта в гърдите, че е демократична, не харесва и му размахва (може да му размаха) пръст.