Спомен

И този разказ е от моята вече толкова безнадеждно далечна младост. Мястото му е също в рубриката „Ескизи от младостта“. Така най-вече на мен ще ми бъде по-ясно какъв съм бил аз и как съм разсъждавал някога – 1979–1980 г.

Спомен

Най-обикновен ден си отива, стичайки се по капчуците, отлитайки с вятъра и потъвайки заедно със слънцето зад хоризонта. Вечерта носи хлад и свежест, а от горичката достигат до нас сетните звуци на оживлението. Тънка, галеща привечерна нега леко ни обгръща и всичко се скрива в нея, губи очертанията си и всичко наоколо става сякаш неземно, ефирно. Прозорците на общежитията един по един светват и започват да излъчват загадъчност, та дори ти се приисква да надникнеш зад тях. Харковското студентско градче изоставя тревогите и напрежението от поредния ден и се изпълва с желание за отдих .
Уморен от продължителната работа над книгите, аз бързам към родното общежитие. А то наистина ни е като роден дом. Всяка вечер мисълта за него ни издърпва от читалните, от кината, от улиците, и въобще от там, където сме в момента и ни тегли, тегли към себе си. Едно най-обикновено общежитие, запиляло се сред себеподобните. Колко преживявания, противоречия, търпение и труд са се приютили в него, намерили са почва, на която да разцъфнат и да изпълнят радост ежедневието на нас, обитателите.
Някъде из това общежитие се е скътала нашата стая. Тя живее, сърцето ѝ пулсира. Аз бързам, бързам към това малко островче на отмората, прекосявам алеите, прескачам ширналата се сред дъжда локва, която на всички ни пречи, но никой от нас не се решава да ѝ види сметката, и влизам през входната врата.
Първата ми работа е да свърна наляво и да проверя дали няма писмо за мен (уви, днес няма), след това поздравявам дежурната лелка на пропуска (надеждна, както пее Висоцки, като целия граждански флот) и побягвам по стълбите към четвъртия етаж. Моля се наум дано да има някой в стаята, само тя да не е тъмна и пуста; после се досещам, че най-малкото Аничка ще е там, това ме успокоява и ето, отварям с нетърпение вратата.
Да, действително само Аня ме посреща, увърта ми се из краката и с тихо мяукане ми напомня, че не е учтиво толкова дълго време да бъде държана гладна. „Е, скъпа моя – мисля си, – днес трябва да се сърдиш на всеки друг, но не и на мен, защото цял ден ме е нямало и в читалнята съм чел така, че сега главата ми се е надула от това безумно четене!“
С нежни думи се опитвам да успокоя гладницата, но тя мърка недоволно, проверява какво ново има в папката ми и ме гледа с тъжните си и изразителни котешки очи. В тия вечерни часове нашите интереси с нея доста често се разминават, но с търпение и малко воля всичко се оправя.
Из коридора се носят познатите стъпки и след малко пред очите ми се възправя Вова Номер 1, сиреч Кохановски. Стои и се усмихва. Пак ще изтърси нещо в своя стил.
– Къде скиташ бе човек? Тук за теб питаха едва ли не всички момичета от общежитието – Лена, Люда, Таня, Оля, Саша, Мила!! Нима не ти стана ясно през тия четири години, че ако не четеш в една читална зала заедно с мен, нищо няма да научиш и само ще си загубиш времето, като отгоре на всичко и ще накараш по-красивата половина на прогресивното човечество да страда по теб!? Изостави ме още в ранното утро на произвола на съдбата и изчезна.
– Прав си – старая се да си дам колкото се може по-трагичен вид на лицето. – Досега съм ги гонил тези гравитационни вълни и все ми се изплъзват. Цялата феротечност, както е тръгнало, ще ми разплискат, ама ще ги укротя някой ден и тогава ще видиш осмото чудо на света!
– Леле, като разберат ония ми ти американци какво си получил, какъв солитон си опитомил, ще си глътнат дъвките от изненада и има да цъкат с езици, да стоят като гръмнати. Дипломната работа, която разтърси научният свят.
– Слушай, Вова, ти си правиш майтап с мен, но язък, че няма да съм тук догодина, та да ти гледам сеира, когато професор Шчербина стовари на главата ти някоя още по-усукана тема за дипломна работа. Има да ме търсиш, ала ехото ще донася до теб само моето мълчание.
– Ей, обещай, че поне писма ще пишеш, а то какъвто си сега, като се върнеш в България, като ти падне славата в краката и ти дадат катедрата по механика в Университетата, съвсем ще ни забравиш. И ние заедно и поотделно с Лена, Люда, Таня, Оля, Саша, Мила ще страдаме безутешно за светлата ти личност.
Вратата се отваря с кръм и трясък. Завръща се в гнездото и Вова Номер 2, което ще рече Погорелов.
– Оооо, мосю Погорелов, великият гросмайстор, който обикновено на старта губи няколко партии поред, но това не му пречи да се измъкне накрая от последното място…
– … като финишира предпоследен! – по този начин Кохановски прекъсва обхваналия ме патос и най-невъзмутимо продължава нататък. – Вова, ти сигурно пак си ходил в парка да натриваш носа на старчетата?
– Да бе, играх с някакъв заядлив чичко на по три рубли! Не стига, че загуби, ами само се ерчи, езикът му мели постоянно, а очилата му подскачат и все имаш чувството, че ще паднат.
– Ето това се казва животец! Ние, значи, се потим по три пъти, докато измъдрим нещо, лишаваме се от нежност, храна и сън, а той, виждате ли, на чист въздух ще си играе и парички ще печели даже!
Погорелов ме поглежда лукаво и започва да усмирява възропталия се мой дух с познания на български език, този път, обаче, от по-културните, а не от в някаква степен нецензурните си запаси.
– Ти си Баба Меца, Кума Лиса, Кумчо Вълчо, Ежко Бежко, Зайо Байо, Косе Босе едновременно!
От тия му думи ние се разсмиваме, защото ясно изразеният акцент ги прави невероятно мили.
Кохановски много обича да слуша българска реч в интерпретация на гросмайстора-първи разряд и дава сега една разумна идея.
– Вовочка, я кажи онова за пырвия лыч!
Погорело не чака повторна покана и започва демонстрацията на удивителната си памет. Ние знаем, че тъжен спомен е пробягал сега през мислите му, понеже негови красиви, но не споделени чувства са свързани с тия стихове на Димчо Дебелянов:

Обичам те кат първи лъч – росата,
роса на мойте злачни широти! –
Кат ястреб смел, загубен в небесата
душата ми към твоя свят лети.

Желая те кат ручей тих – покоя,
покой да влееш в бурите ми ти.
И търся те и в тъмний мраз, и в зноя,
и в бездни, и в призвездни висоти.

Изповедта на поета, която Вова е научил с моя помощ, ни кара да замълчим. И нищо, че българският език на Вова е малко особен, мек – той е попил в себе си светлите и кристално чисти думи и всеки от нас попада под магията им, замисля се и се потапя някъде надълбоко в душевния си мир. Тишината започва да тежи, и добре, че Кохановски намира сили за да я разкъса, питайки какво беше това „лих“ и какво означава „злачни“.
Старая се да обясня, да предам красотата на тия думи, и ми е хем приятно, че съм научил Вова на нещо, хем ми е тъжно. Сърцето ми се разкъсва в две посоки, към два етажа, към две момичета и като магарето на Буридан остава гладно за ласка…
А когато нашият Иван се запилее из петия етаж, една българска дума не можеш да чуеш за много дин понякога. Общежитието е толкова голямо, че започваш да се чувстваш малък, много малък в него, налегне ли те самота. В такива минути осъзнавам, че родната реч е като кислорода във въздуха – ако не ти достига, притъмнява ти пред очите и ти се струва, че те стяга нещо така, че да се задушиш. Който не го е изпитвал, той не може да го разбере.
– Не ли време вече да съобразим нещо за вечеря? Аз отивам да поискам малко хляб от Саня Ешченко и да го поканя на гости. Ти Вова оттичай до бюфета за сок, а ти глиганче, агънче и магаренце едновременно, ще се погрижиш ли за чая или ще останеш в плен на злачни и мрачни мисли? Внимавай да не се унесеш дотолкова, че да потънеш в тях и само брадата ти да остане над повърхността.
В този момент компанията ни се разраства и взема твърде значители размери поне що се отнася до запасите от храна – влиза Иван и води за ръка Таня.
Женската ръка веднага внася ред и уют, а Иван като фокусник обезпечава всеки с чаша, вилица и лъжица. Никой друг не умее да обиколи така бързо етажите и да достави необходимия инвентар.
Каквото и да си говорим Таня на Иван със самото си присъствие ни носи радост и уют. Струва ни се, че тя озарява стаята с ведрината си. Трябва да се признае, че по Иван неизменно въздишат най-красивите момичета наоколо. А Ана веднага се намества в скута на Таня и така блажено се протяга там, че ние всички я гледаме с бяла (само бяла ли?) завист!
Аз съм се провалил с хлебната експедиция до Саня – него го няма и над нас надвисва реалната заплаха да останем без хляб. Добре, че в този момент някой чука на вратата – това са Яо и Коку. Те са от Того, златни момчета. Изкушаваме ги да се присъединят към нас, като „входната такса“ е да донесат хляб.
Сега вече Вова Кохановски започва невероятните си импровизации със сандвичите. Гладната смърт отново се е отдалечила на достатъчно голямо разстояние от нас.
Настава голямо оживление. Задружната ни компания постоянно мени темите на разговора. Всички се надприказваме един друг. Непрекъснато някой от нас е обект на общи шеги.
Младост! Това, че сме млади, че нямаме особени грижи, освен лекциите и изпитите ни стига, за да сме щастливи. Какво повече му трябва на човек? Стига му да е млад и щастлив. И това се случва само в един-единствен период от живота.
А на мен ми хрумва една смущаваща ме мисъл: Какво ще се случи с всички нас след – да речем, 40 години!? 40 години – тогава ми се виждат страшно много, необозримо и невъобразимо много.
След 40 години вечер като тази ще бъде само един спомен. Малък, незначителен и най-обикновен спомен. Ще сме ли живи, ще бъдем ли здрави тогава? Какво ни чака през тези 40 години?
Внезапно мисълта за бъдещето ме натъжава. Колко ненавреме ми мина през главата подобна мисъл!
После си казвам – защо е тази внезапно нахлула в душата ми тъга? И тъга ли е изобщо тя?!
Тъга, истинска, притискаща сърцето, сковаваща съзнанието тъга е не тази, която изпитах в прекрасната наша вечер в родното общежитие. Такава ще бъде тъгата след 40 години, когато някой от нас, а може би повечето от нас ще се върнат в своята младост и ще си пропомнят именно днешната вечер. Или някоя друга – защото такива вечери имаше много.
Истинската тъга не е тъгата, която човек изпитва като се взре в неизвестното бъдеще. Истинската тъга е тъгата, която човек изпитва като се взре в далечното минало – в миналото на неговата единствена и непотворима младост.
Да, младостта е единствена и неповторима. Не е вярно, че има втора младост или трета младост. Няма! Няма и не може да има. Младостта е само една. Една-единствена.

***

Лека-полека навън бе станало тъмно, много тъмно. Облаците бяха скрили небето и никакви звезди не се виждаха. Общежитието се готвеше за прииждащата нощ, ставаше все по-тихо. Отиваше си един най-обикновен ден, и ние изпивахме последните глътки от него заедно с горещия чай и изричахме последните му думи. Всеки от нас виждаше в останалите свои чудесни приятели и в душата му растеше доверието към тях.
По-късно се въртях в леглото си и напразно се опитвах да заспя.
В моето превъзбудено съзнание се бореха две мисли, две чувства.
Аз безумно се радвах, че съм млад, невероятно, прекрасно млад. И в същото време нещо в моята душа ме изгаряше.
Това бе тъгата, че младостта е преходна, че годините ще следват препускащо своя неумолим ход. И един ден като се обърна назад, ще осъзная с болка, че младостта ми се е превърнала в спомен. В далечен и невъзвратим спомен.

Николай Слатински