Дъжд

Ето още един разказ, който реших да приведа в рубриката „Ескизи от младостта“. Както и останалите, аз го открих в дългогодишния си архив. Той е част от моята искрена, лишена от мъдростта и патината на годините, младост. Писан е също така при прехода от 1979-а към 1980-а година.

Дъжд

Събуден от притварянето на вратата, Алексей усети някакво нетърпение в себе си и една странна, призрачна лекота. Ех, ако не беше този дъжд, те щяха да отидат със Саня в горичката, да поскитат из нея. В ранна есен там е приказно – спокойствие и тишина. И само едва пожълтелите все още листа шепнат помежду си нещо свое, нещо потайно. Горките листа – те не подозират още какво ги чака.
Алексей върли поглед към леглото на брат си. Беше решил да му метне нещо и да го накара да се размърда. Стига е спал, има време кога да се отспи. Забеляза обаче, че него го няма. Грижливата майчина ръка бе опънала покливалото и подредила възглавниците.
– Мамо, ей мамо, къде е Саня?
От кухнята се дочу нервно потракване на чинии, сетне ситни стъпки се приближиха и отваряйки вратата, майка му престъпи прага.
– Отиде рано-рано сутринта в града. Като излизаше баща ти, той се събуди, стана, хапна на бърза ръка и побягна към автобуса.
– Ами ти каза ли му? Я си представи, че отиде там. И въобще, сигурно е, че ще отиде! Защо поне мен не ме викна, за да го предупредя? Ех, мамо, мамо…
– Альошка, миличък, не посмях, повярвай ми. Жегна ме нещо ей тук, в сърцето. Дума не можах да отроня. И как да му кажа, страх ме хвана.
Алексей се намръщи и извърна глава. Женски работи. Трескаво започна да мисли какво може да се направи.
– Поне не каза ли къде ще ходи, къде най-напред ще отиде? Може би още не е късно, може би ще успея да го причакам някъде и да го предупредя.
Майчините очи го гледаха объркано и сълзи се стичаха от тях. Женицата се бе смалила и стоеше безпомощна.
– Мамо, ти не помисли ли, че и онази жена – и тя е майка? Не можа ли да осъзнаеш какво ще стане сега, като се яви Саня ухилен, преливащ от бодрост и сили? Не мога да разбера що за слабости са това, дето все единствено за своето си мислим. Край, отивам да го търся, докато все още има надежда.
– Къде ще ходиш? Додето отидеш до града, ще стане единайсет и той вече ще е бил там сто процента. И не ми се карай, защото също си виновен. Добре, не му казахме вчера, че току-що си беше пристигнал, но защо ти не стана днес сутринта? Аз съм трябвало да те събудя! Ако си го имаше това в ума, все за него щеше да си мислиш и нямаше как да не се сепнеш при най-малкия шум, нямаше да спиш до някое време.
– Е, да, сега е най-лесното да се заяждаме един с друг, а на жената какво ще ѝ бъде, само тя ще си знае. Пък и на Вовка ще е като гръм от ясно небе. Не, стига сме преливали от пусто в празно! Тръгвам и дано успея все нещо да направя. Че то, ако си остана тук, въобще никаква полза няма да има.
***
В това време Саня бързаше, носен от радостни чувства и в най-добро настроение. Ситен, приятен дъжд ръмеше и мокреше косата му. Лек, едва доловим ветрец завърташе капките и от това те като че ли танцуваха.
Само преди два-три дни Саня беше на стотици километри от тук, далеч-далеч, сякаш на онзи край на земята, и заедно с другите участници в строителния отряд даваше, както се опитваха да им обяснят, своя мъжки труд за утрешния ден на Родината, докато всъщност те бяха отишли там да изкарат някоя и друга „дълга“ рубла. А ето, че сега си е отново в родния край и никакви грижи не засенчват мислите му.
Вчера, в любимата Олховая сума ти народ се бе събрал да го посрещне, да му се нарадва. И не защото са кой знае колко два и половина месеца, но по селата такъв е обичаят – най-близките, роднините, техните роднини – то се събира доста народ. Дойдат, ръкуват се, подпитат го за туй, за онуй, пийнат по една чашка с нещо като набързо приготвен сандвич или просто я с парче салам, я с кисела краставичка, и си отидат. Малко внимание, ала те сгрява. Ей, голямо нещо са това селата! Колкото обич се е скътала из тях, никой не може да си я представи, и тя все търси как да избликне, кого да дари с нежността си, кого да зарадва.
Сутринта не го сдържаше. Няма начин да не прескочи до града. Приятели има там, как да не ги види. За какво да му се сърдят вкъщи, че не го сдържа у дома. Все едно, през цялото време с тях ще си бъде после – чак до началото на първия семестър. А пък се е насъбрало за разказване, откога не са се виждали, не питай! В строителния отряд имаше много работа, както се казва, падна яко бачкане, но пък другото, другото – то беше фантастично. Тези два месеца и половина започнаха с нежността на Маша и завършиха със страстта на Клава. Толкова ласки и изнемога колкото първо с едното, а после с другото момиче, той не бе изпитал през целия си живот досега. Е, малко му е чоглаво, че с Машенка се разделиха, но тя все го питаше какви са намеренията му за бъдещето. Какво бъдеще, Маша, миличка?! Днес, тук и сега има само настояще. И то трябва да бъде настоящо, истинско. Рано му е да се мисли за бъдещето.
Най-напред тази сутрин Саня отиде у Миша – той е току до автогарата. Само че не го намери. Ела, вика майка му, към обяд, дотогава ще се е върнал и ще се видите. Ама задължително ела, защото много ще го е яд ако не дойдеш и то още днес.
Сега се е упътил към Юра. Той няма начин да не си е у дома. Много-много не обича да се скита току така. Все нещо ще прави. Книга ли ще чете, с корабомоделизъм ли ще се занимава, но със скръстени ръце няма да седи. Чудно момче е Юра. Свързва ги здрава дружба от няколко години. Математика, шах, игри, едно, друго. Кой ли може да каже от какво и как се зароди тяхното приятелство. Може би от чувството, че другият ти е необходим, че и ти си му необходим на него; може би просто защото ви е по-добре заедно, а когато сте разделени, нещо ви кара да мислите един за друг. Това са усещания, над които не бива много-много да се разсъждава. Те извират от сърцето. Едно само мъничко го дразни него в поведението на Юра – много е свит към момичетата. Аз, казва, вярвам в единствената, в голямата Любов! И съм готов да я търся и да я чакам където мога и колкото трябва! Ех, Юран, Юрка, ти си я търси и си я чакай, но междувременно не стой със скръстени ръце. Момичетата сега са като разцъфващи цветя – прегръщай, целувай, докосвай, галù! Всичко в тях е още чисто, без задни мисли, без превземки и корист. После ще се научат на разни хватки, ще те сравняват с други мъже, ще те оглеждат струва ли си да се захващат с теб, ще преценяват какво им предлагаш и какво всъщност можеш да им дадеш.
Откакто Юра му гостуваше в Олховая през април, една съседка на Саня – Юля, само пита за Юра. Саня дори се шегуваше – та вие сте си един за друг – Юра и Юля! А Юра като че мъничко се изчервяваше от тези негови подмятания.
Саня пак ще го покани на село. Може пък този път с Юля да станат нещата. Тя е много добро и симпатично момиче. Толкова свежа и невинна изглежда, че на Саня му беше съвестно да започне да я ухажва и по този начин някак да я приравни с другите момичета в селото, които сами издърпваха момчетата зад някой ъгъл да се поопипват и натискат взаимно в тъмното. А като ги запозна с Юра си каза убедено – това е момиче само за него!
Върви си Саня и от доброто настроение даже му се иска да се затича и да се понадпреварва с игривите, забързали се леки коли. Хората край него всичките са едни такива добри, мили. А ситният дъжд ръми, мокри очите му, сякаш се закача и задява дори. Градът отдавна е започнал своето трудово ежедневие и оживено разговаря с природата, която днес е толкова неуместно меланхолична, та май се преструва по малко.
Още две-три пресечки го делят от познатия блок.
Сега магазинът за хранителни стоки ще го накара да свърне, после лавката за вестници ще го погледне с накацалите по нея списания, след още малко ще остане назад и „Поправка на обувки“… Ето, че вече стигна до блока.
Винаги е така – щом му е много добре, Саня чувства сърцето си да тупти ускорено. Сякаш и то иска колкото се може по-бързо да изпие цялото нетърпение на един дъх, цялата радост на една глътка.
Звънецът нарушава тишината зад вратата – доста странна му се стори тази тишина. Той прозвучава като че сърдито, строго, предупреждаващо. Някой бавно-бавно прекосява коридора и най-сетне вратата се отваря.
– Саня, вие… – пред него стои майката на Юра, цялата в черно и мълчи.
Саня се старае да скрие усмивката и си мисли, че сигурно тия дни дядото е починал. Той все кашляше лошо, като че ще се задави в следващия момент и с дълбок, сякаш идващ от стомаха хрип; все болен си беше, все го чакаха да умре. Благоприличието изисква Саня да надвие своето оживление – то очевидно бе безкрайно неуместно в момента.
– Вера Петровна, здравейте! Аз вчера се върнах от стройотряда и …
– Влезте, влезте Саня, не стойте на прага – прекъсва го тя с глас, изпълнен с горчивина, потреперващ и глух.
Да, лошо време е избрал за посещение. Явно много скоро е минала оттук смъртта. Най-добре е да си отиде сега, но нека поне попита ще може ли тия дни да се види с Юра, ако сега не си е вкъщи.
Тъкмо се канеше да отвори уста, когато от всекидневната се разнесе познатата, задъхваща се, хриптяща кашлица. Сякаш ударен от гръм, Саня се закова на място и онемя. Взря се в подпухналите очи на Вера Петровна, видя състареното ѝ, съсипано от скръбта лице. Страшно подозрение го преряза през гърлото и стисна в железен юмрук сърцето му.
– Вера Петровна, Вера Петровна! – колкото и да се мъчеше, можа само това да промълви. – Нима, наистина ли???
Жената се залюля, захлипа и започна да потръпва като в конвулсии, останала без сили и без сълзи. От объркания ѝ разказ той успя да разбере, че Юра бил на експедиция на корабомоделисти, те плували близо до брега, а по-навътре имало група аквалангисти. Едно момче от аквалангистите започнал да се дави, Юра първи му се притекъл на помощ, нищо, че не бил кой знае какъв плувец. Необяснимо как онова момче се паникьосало безумно, оплело се здраво със силни ръце и крака в Юра и дъното ги притеглило с неудържима мощ. Загинали и двамата.
Какво ѝ каза, Саня не помни. Гледаше само съкрушената майка и шепнеше нещо, вероятно абсолютно несвързано, обхванат от мъка и гняв срещу Съдбата, отнела и отнесла едва двадесетгодишния живот на този прекрасен млад човек, негов толкова скъп приятел.
Сетне изтича почти обезумял на улицата.
А там само локви, рапръсквани във всички посоки от прехвърчащи противни леки коли; блъскащи се сърдити, вечно недоволни минувачи; остър, студен, смразяващ кръвта вятър. И един гаден до непоносимост дъжд, който като лепкава, смъдяща течност се стича по лицето му, така че не се разбира от него ли е мокро то или от бликащите от цялата му разтерзана душа сълзи.

Николай Слатински