Този материал е продължение на аналогичния текст от 15 май 2008 година. Даже не е точно да се каже продължение – а повторение, напомняне, предупреждение.
  Защото макар и най-тежко, ракетното нападение срещу летището в Кандахар, чиято охрана е част от бойните задачи на българските военни там, е само едно поредно изпитание от мелницата за насилие, от конвейра за безцелни рискове, от окото на тайфуна и кратера на вулкана, където ние като държава сме пратили наши момчета с неясни цели, неясна стратегия и неясна мисия, която рано или късно ще се окаже безсмислена геополитическа авантюра, а може би и геостратегически провал.
  Нека се помолим за живота на сержант Александър Александров и да стискаме палци за здравето на останалите трима български бойци.
  Това, че тяхната съдба, орис и участ е в момента приоритет на цялото ни общество не бива да снема отговорността на онези, които преди време ги пратиха там като пушечно месо. А „онези” са именно тези, които тогава заемаха висшите държавни постове – президент, премиер, военен министър.
  Никой от тези тримата никога не би пратил своя син в онзи афганистански ад, където местните хора воюват безпощадно и одират живи пленените чужди войници. Но синовете на другите бащи те пращат в пъклото без да им трепне окото.
  Не, не мелодраматизирам. От моите състуденти във времето на СССР аз знам какво означава „Афганистан”.
  От най-сериозните анализи на най-значимите специалисти по международната сигурност, исляма, тероризма, бившия Съветски съюз, Юго-западна Азия, наркотиците и т.н. знам какво означава да изпратиш войски в Афганистан - територия, в която тегне проклятие над всеки окупатор, изпълнител на интернационален дълг или демократизатор.
  Със снощния си удар, талибаните сякаш се подиграват с нас, те като че ли ни показват, че не са рекли, не са убили военния ни министър. Точно така те понякога организират нападения, вкл. в Кабул, за да унижават войските на НАТО и личната охранителна гвардия на „кмета на Кабул”, т.е. на президента Карзай – като дискредитират целия смисъл на невъзможната им мисия, да покажат, че в Афганистан има всичко друго – има безумен ръст на площите, засети с опиумен мак и на добивите от тях; има безнаказана корупция, безпрецедентна контрабанда, безспирно насилие, но няма сигурност, няма стабилност, няма демокрация, няма защита на човешките права, няма държава.

  Ето защо тук привеждам едно към едно целия материал от 15 май 2008 година. В него е дадено всичко съществено (без класифицираната информация), което в периода 2002-2006 г. писах за Афганистан до президента Георги Първанов в качеството си на негов секретар по националната сигурност.

15 май 2008 година
  Моите срещи, разговори и анализи напоследък засилват и без това достатъчно силната ми тревога от набиращата мощ тенденция за все по-активно наше ангажиране с Афганистан. Не искам да съм лош пророк, но политическият елит и висшите военни трябва да си дават сметка, че ако поведението им на постоянно съгласие с натиска за активизирано и необратимо наше затъване в тая невъзможна за поставяне под контрол държава продължи, то там ще ни бъде направено новото кръвопускане.
  За мен Афганистан е особено чувствителна тема, защото знам много неща по въпроса от непосредствения мой допир с реалността - бях не малко години в СССР. Виждам съм как докарват ковчези и съм чувал какъв вой, писък и крясък надават майките, сестрите и съпругите на младежите, лежащи – според уверенията на военните – в тези ковчези.
  Освен това би трябвало да се чуят нашите и чуждите експерти, които наричат Афганистан провал на Запада и предупреждават за слабостта на президента Карзай – именно със слабостта си удобен на талибаните.
  Тук привеждам извадки от няколко материала, подготвяни от мен за президента, без да крия, че по Афганистан силно се разминавах с него.

28.09.2006 год.:
  Относно: Евентуално разширено българско участие в Афганистан
  Участието на България с военни контингенти в Ирак и Афганистан би могло да заеме много по-централно място в предизборната кампания.
  Още повече, че все по-често се говори за засилване на българското военно присъствие в Афганистан. Това крие много капани за президента.
  Не зная какви справки и предложения за позиции изготвят МВнР и МО за президента - в тази насока. Но в стотици анализи на западни медии и центрове, институти и мозъчни тръстове се пишат ключови неща, които вървящият към втори мандат президент трябва да вземе под внимание.
  Ще отворя скобка за един друг дебат в САЩ, породен от изтичане на информация за National Intelligence Estimate, NIE (да го преведем като Национална разузнавателна оценка) – изключително важен документ, който се изготвя за висшето ръководство на страната. Буш бе принуден да разпореди частичната му декласификация, за да спре спекулациите.
  Става дума за много дискутирания въпрос за това - кои са експертите и съветниците на висшите държавници и каква отговорност носят те за съветите и идеите, които дават на своите шефове. Защото и по Ирак, и по Афганистан, и по Иран, и по Близкия изток се виждат стратегически грешки на администрацията на Буш с много и доста опасни последствия.
  Има обществен натиск за излизане от сянка на тези, които шепнат на ухото на Буш, Чейни, Райс и Ръмсфелд. Задават се въпроси - защо тези експерти и съветници толкова често деформират представите на своите босове? Може би защото се приспособяват към сетивата на шефовете си и им казват това, което искат да чуят, пеят им химни колко мъдри са те и им подбутват съвети, за които после не носят никаква отговорност.
  Затова се иска публичност за оценките им и сравнителен анализ на това – какво те са прогнозирали през тези 7-8 години и какво са познали.
  Така ще се види доколко са експерти и дали не са просто самозванци.
  Мога да приведе десетки анализи от най-различни направления на външнополитическата експертиза в САЩ и Западна Европа, в които се твърди и дори доказва, че Ирак върви (ако вече не се е оказал там) към гражданска война и се превръща постепенно в катастрофа за САЩ. А това не може да не се отчете като много рисково предизвикателство за нашия президента през новия мандат. Моите наблюдения в обществото, сред военните и експертите в системата ни за национална сигурност ми дават основание да мисля, че независимо от изключително правилната позиция на президента в началото на войната, сега той се възприема не просто като поддръжник на войната, но като част от върхушката у нас, която е тясно свързана с тази война, оказала се тотална стратегическа грешка и абсолютна геополитическа авантюра на САЩ и коалицията им.
  Войната не само дестабилизира един и без това опасен регион. Тя се оказва главната причина за ръста на тероризма и вече превърна Ирак в огнище и тренировъчна база на цели кохорти джихадисти и екстремисти.
  Да припомним, че съгласно Доклад на ООН средно по 100 иракчани намират смъртта си от насилието в страната, а моргите в Багдад (и не само там) са препълнени. Това не разширява подкрепата за САЩ & Co.
  В името на историческото наследство, което ще остане вероятно след президента Първанов е той да започне да се дистанцира от тази война.
  България трябва да започне да се изтегля от Ирак, защото рано или късно ще плати още по-висок кървав данък от глупавото си участие там.
  САЩ – според множество анализи (и това ще стане ясно много скоро, след парламентарните избори тази късна есен) – нямат стратегическа визия за управление на ситуацията в Ирак и ще тръгнат към спасяване на лицето си чрез минимизиране на риска и щетите от присъствието си.
  За да не се забърка България още повече в тая каша, тя трябва да си разработи собствена стратегия за излизане и дистанциране от Ирак.
  Не по-добре стоят нещата с Афганистан. Ситуацията там постепенно започва да излиза от контрол и не малко са тези анализатори, които са на мнение, че усилията на НАТО да направи нещо са основно жалки. В никакъв случай България не трябва да разширява военното си участие в тази псевдодържава. Достатъчно е да си припомним печалния опит на СССР там, за да си дадем сметка за мащаба на чудовищните рискове, които дебнат чуждите войски в една сриваща се към анархия ситуация.
  Все пак става дума за държава, където одират “неверниците” живи.
  Талибаните не са ликвидирани. Нещо повече - те започват бавно, но сигурно да възвръщат позиции. За тях и срещу САЩ и НАТО работи практически всичко, което се случва в Афганистан – огромна корупция в правителството и край президента Хамид Карзай; бедност и мизерия, пълна невъзможност за контролиране на териториите по-далеч от Кабул, престъпност, насилие. А да добавим и огромния проблем с наркотиците.
  Талибаните бяха наложили мораториум върху продукцията (ала не и на износа на опиум). Това доведе до съкращаване на производството и до колосални цени на опиума и хероина в световен мащаб. За много анализатори вече не е кощунствена дори мисълта, че с политиката си по отношение на маковите полета талибаните всъщност си подписаха смъртната присъда. Защото разстроиха един сериозен глобален пазар – на опиум, хероин и др. нарко-производни, генериращ колосални печалби.
  В защита на подобна теза е и констатацията, че след като маковите полета и продукцията от тях се бяха свили при религиозните радикали-талибани, сега в “демократичен” Афганистан всичко идва на местата си: и полетата се множат, и продукцията се увеличава, и печалбите растат.
  В сериозни анализи се подхвърлят идеи, които вече не звучат никак несериозно – че НАТО си намери най-сетне някаква мисия след края на Студената война: като се специализира по охрана на маковите полета в Афганистан. Или поне пасивно наблюдава бурния цъфтеж на ален мак.
  Мога да приведа още множество аргументи. Като написаното тук не е резултат от паника или алармизъм. Просто моите познания за региона и нещата, които чета ми дават основание да мисля, че такова е реалното положение на нещата. Затова препоръчвам на президента максимално дистанциране от Афганистан. Докато България не е платила цената да узнае какво значи тази държава. Един съветски генерал я нарече “ад”.

08.10.2006 год.:
  Знае се, че нещата в Ирак за САЩ вървят зле. Но анализът на Security Policy Working Group (от САЩ) търси отговор на въпроса “По-сигурни ли сме сега? (5 години след атаките от 11 септември)”. И доказва - не, изобщо не сме по-сигурни… Войната GWOT (Global War on Terror – Глобалната война срещу терора) “не може да се спечели”.
  Терорът не е противник, не е идеология, а тактика, средство.
  В тази война няма ясен враг, няма ясна крайна цел. Погрешно е да се води битка на стратегическо ниво - срещу … тактика.
  Тотално сгрешеният подход вече струва милиарди долари и хиляди човешки живота. В GWOT загинаха 70 000 иракчани и афганци. Убити са 3 000 американски войници, а ранени - 20 000, към тях се добавят 12% от миналите през битките военни – те са с тежки ментални проблеми и ще се лекуват с години.
  Възхваляват се стремглавите военни победи в Афганистан и Ирак. Но ако има частична победа в GWOT, тя е само Пирова.
  В десетки държави Войната срещу терора се възприема като Война срещу исляма. Нараства и антиамериканизмът – не само в мюсюлмански страни, но и в държави-съюзнички има силно и ескалиращо отчуждение и то сред широката общественост.
  В ислямския свят налаганата със сила демократизация се свързва с окупация, хаос, насилие и икономическа стагнация. Там (и не само там) войната в Ирак се оценява като вредна за перспективите пред региона за мир, стабилност и демокрация.
  А САЩ се възприемат като военна заплаха за тези държави.
  Това ражда съпротива срещу хегемонията на САЩ, възниква самоорганизация на не малко държави – за да не се позволи на САЩ еднолично да се разпореждат с глобалната сигурност.
  Правителства на съюзници на САЩ (Испания и Италия) бяха наказани за тяхната про-американска политика спрямо GWOT.
  В доста мюсюлмански държави радикалните партии, в т.ч. с екстремистки възгледи укрепват своето влияние: Турция, Иран (Ахмадинежад спечели президентските избори с много остра кампания срещу САЩ) и Пакистан, Палестина и Египет, Саудитска Арабия и Кувейт, Йордания, Бахрейн, Мароко, Индонезия, Бангладеш, Сомалия.
  Афганистан и Ирак стават “блестящи бедствия”! И в двете страни демокрация и просперитет има, ако ги има изобщо, в Кабул и “зелената зона” на Багдад. На политическата сцена доминират консервативни ислямистки сили. Задълбочават се насилието и хаосът. В Афганистан се възраждат талибаните, нарастват с 40% на година маковите полета. Ирак е близко до анархията, разделението на кюрди, шиити и сунити е голямо. Зачестяват етническите и верските разпри. Мирише на гражданска война.
  “Ал Кайда” е “още в играта” – тя вече е мрежа от мрежи. Растат и честотата на терористичните актове, и броят на жертвите от тях. Те не само са 2.5 пъти повече от преди 11 септември 2001 год., но във втората половина на периода след 11 септември 2001 год. те са повече отколкото през първата половина. Т.е. зачестяват.
  Огромните усилия на САЩ “избиват” в негативни фискални и икономически ефекти за тях самите. Военните способности на САЩ се влошават. 200 000 военни - 21% от всички на активна служба са дислоцирани навън. От Виетнам не е имало такова изнасяне зад граница на активни компоненти; а от Корейската война не са мобилизирани толкова войници от Националната гвардия и от Резерва. Това свръхнапрягане на американските въоръжени сили се отразява на тяхната подготовка, морал и дисциплина. Пада престижът на военната служба: от високия риск. Въвеждат се допълнителни парични бонуси за набиране на професионални военни - и пак има недокомплект в редица военни компоненти.
  Опасни са промените в мисленето - уповаване на силовите подходи, опити да се постигат целите с насилствена смяна на режима, разширяване на кръга възлагани на военните задачи. Вместо много ясни дефинирани, конкретни, изпълними мисии.
  Изключително погрешно е борбата с тероризма да се води главно с военни средства - тя е прекалено милитаризирана.
  Нужно е да се изграждат разузнавателни способности, да се разчита на полицията и съдебната система, дипломацията. И също така - да се засилва международното сътрудничество.
  Погрешното мислене се отразява на вътрешната сигурност - и нейното гарантиране е силно фокусирано върху тероризма. Това влияе много негативно на начина, по който системата за вътрешна сигурност се управлява, финансира, оборудва, дори подготвя - ученията повече са антитерористични, вместо да се планират според вероятността, с която извънредното събитие може да се случи и според възможните последствия от него.
  Днес системата за национална сигурност трябва да бъде консолидирана и интегрирана, да се преподредят нейните приоритети, да са акцентира на защитата, на превенцията и кооперативния подход, на интегрираното целеполагане, управление и финансиране.
  Заплахата от тероризма е сравнително слаба в сравнение с актуалните рискове - климатични промени, бедност, пандемии, природни и техногенни бедствия. Тези рискове са трансгранични и нито една държава не може сама да се справи с тях. Нужни са много усилия на национално, регионално, глобално ниво. Усилия на правителства, NGO, международни структури и частен сектор.
  Такива са изводите за GWOT. За жалост България без оглед на националните интереси, наивно и безропотно се въвлече в тази геостратегическа грешка и геополитическа авантюра – войната в Ирак.

26.11.2006 год.:
  Въпреки продължаващата непрозрачност във вземането на външнополитическите решения, въпреки липсата на осъзнати национални интереси в нашето участие на глобалната сцена и въпреки реактивността на поведението ни в международните отношения, вероятно ние ще декларираме в Рига готовност да увеличим военното си присъствие в Афганистан поне с рота.
  Това ще бъде още присъединяване към още една сбъркана мисия. О тя е сбъркана, защото:
  - Никой разумен експерт не може да каже какво прави НАТО в Афганистан:
  -- И от гледна точка на Устава и задачите на тази НАТО - все едно европейски сборен тим по ръгби да участва в първенство по американски футбол.
  -- И от гледна точка на така дефинираната неизпълнима мисия “Отговорност за сигурността за цялата (цялата?) територия на Афганистан”.
  Алианс от такива държави може и да си постави подобна цел, но той би трябвало по коренно различен начин да бъде изграден, да бъде управляван и да бъде въоръжен.
  - Липсват не само ясни, а изобщо някакви критерии кога тази мисия ще се смята за поне сравнително успешно приключена! И това допълнително придава на мисията обреченост.
  Даже в грубата геостратегическа грешка и геополитическа авантюра в Ирак имаше критерии за успех:
  -- Сравнително демократичен Ирак (управляема, вкл. силово демокрация).
  -- Прозападно или проамериканско правителство.
  -- Сили за сигурност, частично контролиращи реда и законността.
  -- Хлабава, дори имитирана федерация.
  -- Потръгваща икономика.
  -- Засилен добив на нефт.
  - В Афганистан никога не е имало държавност за по-дълъг период и там липсват инстинкти за обединяване - за разлика от Ирак (там Саддам с твърда ръка бе създал Държава). В Афганистан, с множество племена, задоволяващи се да контролират своите земи и пътища, в скоро време държава не може да има.
  - Не бива да забравяме уникалната жестокост и липсата на каквато и да е етика на воюване в Афганистан. Не дай Боже наш войник да го одерат жив!
  - Ако в Ирак можеше да се очаква някакво осребряване на нашето участие, то в Афганистан за такова нещо и дума не може да става. Ще калкулираме само загуби.
  Да не говорим и за това, че НАТО просто съзерцава как нарастват добивите на опиум и хероин в Афганистан:
  - 2001 год. - 185 тона суровина.
  - 2002 год. - над 2 000 тона.
  - 2003 год. - над 7 000 тона.
  - 2004 год. - 12 000 тона.
  - 2005 год. - 14 000 тона.
  - 2006 год. - над 15 000 тона.
  И това е 90% от световната консумация и 100% от консумацията на Европа!
  Афганистан след войната срещу талибаните стана глобален монополист в производството на хероин с годишен оборот на хероиновия си пазар за 2006 год. от 30-32 млрд. долара.
  Възниква резонният въпрос …: „Не става ли така НАТО е de facto съучастник във все по-растящото предлагане на хероин за нашите деца!
  Странно е това безсилие на НАТО! Та нали се знае, че наркобизнесът е основното средство за финансиране на терористичните клетки, близки с “Ал-Кайда”!
  Излиза, че НАТО е в Афганистан за да се бори с тероризма, но бездейства срещу наркобизнеса, финансиращ тероризма!
  По инициатива на министъра на отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд американските военни пуснаха взетите в плен известни полеви командири, които са крупни наркобарони - срещу съгласието им да сътрудничат в борбата срещу филиалите на “Ал-Кайда”. Това е направо карт-бланш за бум в масовото отглеждане на опиумен мак. И след 2001 год. производството на опиумна суровина нарасна почти 80 пъти.
  Някой би казал за засиленото ни участие в Афганистан, че не можем да стоим встрани от мисия на Алианса, защото сме надежден съюзник.
  От една страна си струва да анализираме - как участват другите 25 членки, особено съизмеримите с нас. А от друга, кой е по-добър съюзник все пак - този, който безкритично и безсловесно се присъединява към мисия със стратегически дефекти? Или този, който се старае да подпомага партньорите да мислят във вярната посока, да им отваря очите, да поставя въпроси с повишена трудност? И ако не успее да ги убеди - се въздържа от участие в мисия, която след национален анализ не се определя за отговаряща на националните интереси.
  Тук проблемът е още по-дълбок и засяга някои базисни идеи от науката за сигурността. Идеи, свързани с членството в система за колективна сигурност на по-малките държави. Които именно защото са по-малки, са повече потребители на сигурност, за разлика от по-големите, които са повече производители на сигурност.
  В системата за колективна сигурност колективните, общите интереси логично ще стоят над интересите на малката държава.
  Лидерите на държава с по-малки възможности (като България) трябва да осъзнаят, че с влизането в НАТО (и ЕС) тяхната роля нараства силно.
  Много грешно е те да мислят, че главното и единственото за държавата им е присъединяване към вече взетите – от големите - решения!
  Напротив, по-малките държави са гарантирано по-скептично настроени! Сега настъпва времето на истинските предизвикателства пред тях!
  Днес политическите ни лидери трябва често и с много усилия да убеждават колективната система за сигурност, че нашите национални интереси не са си само наши, а са и нейни – на системата за колективна сигурност - интереси. Иначе тя неизменно ще ги слага на по-заден план.
  И ако се подпали дворът на съседа (напр. Македония) и за страната ни стане опасно, то не бъде ли убедена колективната система за сигурност, че са заплашени не само нашите, но и нейните интереси, тя няма да дойде на помощ, а ще каже: „Не ме занимавайте с вашата нищо и никаква Македония, аз сега съм заета с далеч по-важни неща - Афганистан, Ирак, Иран...!
  Ето и затова днес Афганистан бе тестова ситуация за политиците ни - в нея ние трябваше да извоюваме правото на собствено мнение!

03.12.2006 год.:
  Две тревожни вести от Афганистан - в иначе спокойния и ленив неделен ден:
  - Талибаните са свалили американски граждански вертолет, взет от НАТО под наем и летящ от провинция Кандахар към провинция Урузган. Колко са загиналите не се съобщава.
  - В град Кандахар край автоколона на НАТО е взривена минирана кола. Поне трима минувачи са убити, а други четирима са ранени. Има ли жертви сред военнослужещите от контингента на НАТО не се съобщава.
  Това ще бъде ежедневие. И вероятността нашите жертви в Афганистан да надминат убитите войници в Ирак е голяма.
  Бърз поглед в Интернет за отзивите от Срещата на върха на НАТО в Рига дава представа за българското участие в латвийската столица. Тези отзиви са досущ като за македонското участие там.
  За “покорността” у “сговорчивите държави-новобранци в НАТО” и за тяхната “готовност да се отзоват на поканата за засилено участие в Афганистан” медиите пишат: “Ту една ще добави рота велосипедисти, ту друга - ескадрон лека кавалерия”!
  И ако за военния ни министър ... позицията е ясна, то за президента у мнозина възниква усещане, че е прекрачил междата ... във външната политика - след която връщането е трудно. И могат да почнат да се трупат минуси...
  Това у президента се коментира като инерционност, като преминаване в навик, в стил, в същност, които надхвърлят разумната донякъде прагматичност. За която впрочем мнозина ме питат - не е ли тя по-скоро липса на принципи, дори на характер?
  Тази инерционност е част и от инерционността на васално мислещите наши експерти, които все още не забелязват, че в последните година-две в света настъпват сериозни промени.
  - Едно е правителството да се обвърже с тотално сбърканата мисия в Афганистан - не дай Боже стане нещо с наши бойци, тогава военният или външният министър може да подаде оставка и толкоз.
  - И друго - президентът да се ангажира тясно и да бъде лице на мисия с толкова рискове! Това носи риск за дестабилизация на властовите институции.
  Счупено обществено доверие към президента, рязък спад на уважението към него, припомняне на бабуването на тройната коалиция, припомняне на ДПС, на Ирак, на какво ли още не – и това може да направи президента излишен самотник, завършващ мандата си в изолация.
  Не е вярно, че относно Афганистан (както и по Ирак) не сме имали друга опция... В обществото ни външната политика се възприема като натрапена и наложена отгоре. Достатъчно е да се поговори със студенти за нея - 8 декември е добър повод за сверяване на часовника.
  Все пак при тридесетина държави, участвали на Срещата на върха на НАТО в Рига световните медии иронизираха не друг, а България. Пак най-близкият сателит, отново винаги готова. Това е оценката...
  Изобщо – световните медии направиха на пух и прах тази Среща на върха. За НАТО масово пишат като за:
  - Алианс, останал без мисия.
  - Свръх-претоварен от ленива бюрокрация Съюз, който няма боеспособни части, снабдени с нужното въоръжение и военна техника за операции в глобален мащаб.
  - Неудачник, с когото ще се свързват не сериозни партньори, а само потребители на сигурност, имащи 50-годишно съветско оръжие - Грузия, Македония…
  - Набор от сателити, на които САЩ възлагат да вършат след тях “мръсната работа” в Афганистан, където не само не може да се постигне победа (както и в Ирак), но се губи контрол над ситуацията.
  - Суперскъпа система, с чието поддържане според САЩ трябва да се заеме ЕС.
  - Гълтаща огромни ресурси за ненужни цели машина - испански бойни самолети кой знае защо патрулират руско-литовската граница.
  Великобритания, Канада и Холандия търпят загуби на юг в Афганистан. Нито 30 000, нито 50 000 лошо подготвени бойци не могат да обезпечат сигурността в тази земя на анархията и хаоса. Там не успяха 100 000 “ограничен контингент” на СССР.
  След “коалиционната операция” във Виетнам “умря” СЕАТО.
  Анализ на руски експерти: “Сега много по-голяма заплаха за сигурността на Русия са вече не силата и “маршът на Изток” на НАТО, а слабостта на “най-големия в света военен съюз”!
  Кризата и безперспективността, налегнали НАТО не са повод за радост. Ала не бива и да се правим, че ги няма, че в НАТО всичко е наред. Ето го стратегическото пространство за президента.
  Нашата външна политика също е в криза. Доказателствата - хората са отчуждени от нея. Плюс негативният имидж на страната. Как пък в цяла Европа само България да няма собствен облик; дори веднъж, поне да покаже характер, да е възроптала, да се е възпротивила, опънала на нещо – както това направи Иван Костов за албанските бежанципри ударите на НАТО срещу Югославия!
  - Едно от златните правила на управлението на стратегически процеси е, че наличието на стратегия е по-добре от липсата на такава.
  - Друго златно правило е, че по-добре от наличието на някаква стратегия е оптимизиране на стратегията - изборът на оптималната от няколко стратегии.
  Дори да звучат малко сухо, схоластично, тези постановки от науката могат да бъдат преведени на езика на политиката. Те напомнят, че и най-доброто управление на оперативно ниво (на ежедневните процеси), крие рискове, ако е без стратегия.
  - В стратегическия мениджмънт има трето златно правило – колкото повече една система взема решенията по интуиция (т. е. без да отчита началните и граничните условия и промените в средата по време на самия процес) или по внушение от вън, толкова повече нараства вероятността, в един момент тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.

15.05.2008 г. Николай Слатински

  Докато подготвях този материал за своя сайт, ето какво излезе на сайта на Mediapool.bg (15.05.2008 год.): “Самоубийствен атентат в афганистанската западна провинция Фарах причини смъртта на 18 души. Загинали са полицаи и цивилни граждани, 15 души са ранени. Разрушени са и два полицейски автомобила. Насилието в Афганистан се засилва през последните две години – това е най-кървавият период в страната след свалянето на талибаните от власт през 2001 г. Повече от 12 000 души са загинали в Афганистан от 2006 година насам, въпреки присъствието на повече от 55 000 военнослужещи на НАТО в страната. Талибаните са най-активни в южните и източните части на страната близо до границата с Пакистан, но правят атентати и в някои големи градове, включително столицата Кабул.”