Сутрин като вървя към Метрото, ми се налага да се провирам между едни и същи коли, разположили се безпардонно и безцеремонно насред тротоарите. И то не да са се качили там поради липса на места за паркиране, ами са се проснали без да дават пукната пара за хората, които, в снежно, в кишаво или в непочистено от немарливата община време, трябва да джапат из локвите или да газят до глезени кал по градинките.
  Питам се: А какво има в главите на собствениците на тези коли? Едва ли те до един са дегенерати, каквито се плодят у нас със страшна сила? Не, мнозина от тях са незаконно родени деца на бруталното време на Прехода. И се улавям, че ме преследва една натрапчива мисъл: Струва ми се, че знам за кого са гласували повечето от тях. Точно така - знам!

  Като споменах Метрото, вероятно трябва да добавя веднага своята най-искрена и най-сърдечна, най-признателна и най-поданическа благодарност, че имаме Метро благодарение на Министър-председателя ни, Господ здраве да му дава! Нали той самият изтъкна Метрото като своя Главна заслуга...
  Сигурен съм, че още докато се е утвърждавал в охранителния бизнес, Той е замислил това Метро.
  Уверен съм, че докато е бдял над Тодор Живков, Той е направил Идейния проект за Метрото.
  Убеден съм, че докато е пазил Симеон Втори, Той е завършил цялата предварителна подготовка по започването на Метрото.
  Не се съмнявам, че докато е бил Главен секретар на МВР, Той е ръководил персонално началото на строителството на Метрото и дори собственоръчно е прокопал няколко тунела.
  И накрая, за мен е ясно като бял ден, че вече като кмет на София, Той е гарантирал искрено и лично работите по Метрото да не закъснеят с нито един ден и само и единствено благодарение на него ние имаме това наистина удобно, уютно, бързо и все още чисто Метро!

  Винаги съм знаел, че Властта ще си припише като заслуга всичко, заради което тя е избрана от нас; всичко, което се прави с нашите – на данъкоплатците – пари; всичко, което чисто и просто й влиза в задълженията; всичко, което е замислено и започнато далеч преди нея; всичко, за което може да се похвали!
  А останалото ще го прехвърли на Природата, на Гришата и Кишата, на Международното положение, на Световния тероризъм, на Тройната коалиция и на Натиканата в миша дупка организирана и неорганизирана престъпност.
  Винаги съм знаел, казах. Но никога не съм се удивлявал толкова, колкото сега – как от всичко се прави грандиозен ПиАр!
  Тази моя постоянна склонност да се удивлявам на подобна употреба на властта от Властта обяснява, може би, защо отдавна не съм в политиката, защо повече не искам да бъда в политиката, защо вече никой не ме кани в политиката и защо оттук нататък никога няма да припаря до политиката.
  И как иначе – та нали ако бях в политиката и по-точно – ако бях на мястото на Божидар Димитров, само при мисълта на Премиера (Господ здраве да му дава!) да ме подложи на публично унижение с „Последно предупреждение” – за изхвърляне от правителството, аз незабавно щях да си подам оставката! Впрочем, ако бях на мястото на Божидар Димитров, Премиерът не би си и помислил да ме подлага на публично унижение с „Последно предупреждение”, защото щеше да знае каква би била моята реакция. Но Божидар Димитров толкова въртели и салто-морталета направи, за да стане министър (та дори и министър без портфейл), че сега ще кротне с нашляпани задни части на самочувствието си.
  Не, не се изсилвам. Помните ли как преди време президентът публично унижи своя секретар Венцислав Димитров и храбрият бард от ранните години на синята демокрация се свря в мишата дупка на страха и оттогава не се е подал оттам?
  Е, въпреки че пет години казвах на президента много от истините в очите, той, президентът не посмя да ме унижи публично, защото знаеше как аз ще реагирам.
  Аз не съм Божидар, нито Венцислав Димитров и никога няма да бъда. Както никога, за разлика от тях, не съм имал нищо, ама нищо общо с ДС (дори картонче, камо ли тлъсто досие)! И това, вероятно е разликата между нас и нашите реакции или липсата на такива.

  Признавам си, че по отношение на политиката в България и по отношение на управлението на страната аз не съм никак щастлив човек! На мен изглежда не може да ми се угоди.
  Не бях щастлив по времето на Андрей Луканов (всички знаем защо), нито по времето на Любен Беров (също всички знаем защо), нито по времето на Жан Виденов (тук - очевидно), нито по времето на Иван Костов (заради убийството чрез хищна приватизация и грабежна корупция на Синята идея), нито по времето на Симеон Сакскобургготски (когато бе унищожено политическото начало у нас и заживяхме в политическо безидейно и безпартийно блато), нито по времето на Сергей Станишев (заради довеждането до икономически абсурд и до финансов произвол на задкулисното, олигархическо управление на ловната дружинка от свърхбогаташи-съ-акционери в Bulgaria Limited)...
  А ето, че не съм щастлив и в днешното политическо време.
  --- Не съм щастлив когато Премиерът (Господ здраве да му дава!) гледа на министрите и заместник-министрите си като на педали, бушони, клавиши, бутони, копчета, които трябва да бъдат натискани когато и колкото трябва и управлението става Пей сърце...
  --- Не съм щастлив , когато Премиерът поема финансите на държавата на ръчно управление – и това по време на демокрация; и това без да разбира Той – като образование и наука - от финанси; и това – по време на Глобална и Национална финансови кризи...
  --- Не съм щастлив , когато Премиерът се изживява като едноличен собственик, отговорник, командир, генерал и управител на Държавата...
  --- Не съм щастлив , когато Премиерът непрекъснато сменя своите позиции и се извърта на 180 градуса (понякога след телефонно обаждане на Реджеп Таип Ердоган)...

  Разбира се, за всичко ще се намери обяснение. Това, че Премиерът (Господ здраве да му дава!) сутрин мисли едно, вечер – друго, или пък днес говори едно, а утре – друго, или пък тази седмица прави едно, а следващата – друго, било, обясняват политолози, знак, че той имал силата и смелостта да си признава грешките и така се харесвал, ама страшно се харесвал на обществото!
  Нека да уточня – не на цялото общество, а на тези, които подозирам, че са гласували за него, защото му се „кефят” – на харизмата, на езика, на мускула или на още нещо - и аз не знам какво.
  Само че за мен честата смяна на позициите е знак на Четири липси: Липса на принципи, Липса на управленски опит, Липса на стратегия, Липса на административен и експертен капацитет.

  И все пак, аз си давам сметка, че политиката в непълноценните и неставащите демокрации (впрочем, все повече не само в тях, но и в пълноценните и станали демокрации) се е превърнала в самодостатъчен, лицемерен, манипулативен и откъсващ се от реалните проблеми хората свят.
  Не напразно едва малцина стойностни личности и у нас, а вече и на Запад се стремят да влязат в политиката (вижте само настоящият ни парламент – той е най-ниската точка за тези 20 години откъм личности, морал, етика и ако щете – естетика).
  Огромното мнозинство качествени хора се гнусят от участие в политиката и смятат, че да се забъркаш в нея има цената на страшно големи и дори непосилни компромиси, които достойният човек в този толкова кратък живот не би трябвало да си го позволява. На никаква цена.
  Така че в България всичко е възможно. Възможно е лека-полека това правителство да се понаучи да управлява, да понатрупа някакъв опит, да се въоръжи с някакви принципи, да се подкове с някаква стратегия, да се обгради с някакви експерти.
  Така че е вероятно слуховете за неговата краткотрайност да са силно преувеличени.
  Важното е то да се примири с мисълта, че всичко мислещо и родно, всичко съвестно и родно, всичко вярващо и родно – ще става все по-критично към него, правителството, и към Него, Премиера (Господ здраве да му дава!).

  Опитвайки се на надникнем в бъдещето, но без пророческите дарби на Баба Ванга, бихме могли да очертаем различни сюжети, алтернативи, тенденции, траектории.
  Ето няколко от потенциални развития – като малка провокация или ако щете – като отказ да бъда зачисляван към враговете на това правителство и на този Премиер (Господ здраве да му дава!) – само защото те не са моите правителство и моят премиер.
  И защото единствено в лошите общества Несъгласният бива смятан за Враг...

  ► Сценарий 1: „Шагренова кожа”
  Бойко Борисов осъзнава, че колкото повече и по-енергично управлява, толкова по-малко време за управление му остава.
  Първоначалният импулс след това осъзнаване е пасивно поведение на нищо-не-правене (да забави максимално свиването на шагреновата кожа на неговото управление) - като илюзия, че така ще може да се управлява по-дълго. Та нали който нищо не прави, той не греши.
  В един момент обаче Бойко Борисов разбира, че надеждата, че по този начин може да остане по-дълго на власт е илюзия и затова се хвърля в свръхенергични действия, в мащабни начинания, в смели решения и главозамайващи проекти. Т.е. като така и така дните му на власт са преброени, то поне да ги изживее пълноценно, така че да го запомнят.
  По тази начин шагреновата кожа на управлението на това правителство се свива изключително бързо и то си отива – веднъж и завинаги.

  ► Сценарий 2: „Портретът на Дориан Грей”
  Тук – благодарение на характера и манталитета на нашето общество – нищо от това, което стихийно, трескаво и разнопосочно правят Бойко Борисов и неговото правителство не се лепи по него, т.е. по Бойко Борисов, не го засяга, не му вреди, не накърнява високия му рейтинг.
  То обаче деформира неговия портрет, висящ на стената – на първо време на стената на невидимата, но постоянно натрупваща се равносметка – където всичко се пише.
  В съзнанието на обществото Бойко Борисов продължава да изглежда непроменимо силен, свеж, „печен”, ярък, харизматичен. Същински борец - срещу Тройната коалиция (която отдавна е разбита и разнебитена) и срещу ДПС лично (без да закача нито Доган, нито корумпираната му върхушка, нито кадрите му в ключови министерства, общини и дейности). Храбър Робин Худ (лягащ си вечер при капиталите и интересите, породили острата нужда от Робин Худ)...
  Само че идва моментът на рекапитулацията, на тегленето на чертата, на разплатата.
  Тогава Героят, Бойко Борисов и Неговият портрет си разменят образите и облиците, т.е. разменят си местата в съзнанието на опомнилото се общество.
  Нещо повече, Бойко Борисов, Героят става „жертва” на всичкото това, което е направил и не е направил, което е обещал и не е направил, което е казал, че е направил, а всъщност не е направил.
  И не може да бъде никаква утеха, че обществото, пращайки Героя в политическото небитие, ще съхрани спомена за него от времето, когато му е повярвало, когато е тръгнало зад него. То всъщност още в същия миг ще се огледа за следващия Герой.
  Защото нашето общество във вътрешен план не може да живее само и самостоятелно и не може да разчита преди всичко на себе си – то трябва да върви след някого – било то от Бузлуджа, било то от Мадрид или от Банкя...
  Точно както и във външен план нашето общество не може да живее само и самостоятелно и не може и да разчита преди всичко на себе си, а трябва да бъде най-близкият сателит на някого – било то Берлин, било то Москва или Вашингтон...

  ► Сценарий 3: „Алиса в Страната на чудесата”
  По принцип този сценарий не е толкова странен, нито толкова нов, само че той ще бъде в дореализиран и изчистен от досадни подробности от пейзажа вид.
  При него Бойко Борисов и неговото правителство като че ли са приспали обществото ни, като че ли са го превели в сънно състояние, в което то, обществото живее в свят с друга реалност, с други, подвижни, вечно объркващи се измерения; свят, в който нищо не е това, което е. А е такова, каквото ни се присънва.
  ● В този свят, както се оплаква Алиса: „Не играят правилно. И изглежда нямат никакви правила. Или ако имат, не ги спазват.”
  ● В този свят твърде логичен диалог е следният:
  - Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
  - Зависи накъде отиваш - отвърна Котака.
  - Все едно накъде... - каза Алиса.
  - Тогаз е все едно кой път ще вземеш – рече Котака.
  ● В този свят истината ще изчезва както Чеширският котарак: ”Той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.”
  ● В този свят, когато питаме кой сме днес, ще ни отговарят ”Четвърти”, а ние ще въздъхваме неизменно: „ Два дни назад!”... Като часовниците ни ще показват дните и месеците, но не и часът! И по-точно, ще стоят дълго време на една и съща година, защото времето ще е спряло. Или ще пълзи удивително бавно. Дай Боже – напред, а не назад. И това, ако е така, няма да е никак малко за нас, обикновените хора.
  ● Изобщо, в този свят нищо няма да е такова, каквото е, защото няма да е такова, каквото би трябвало да бъде, а ще бъде такова, каквото трябва да бъде – такова, по-скоро, каквото ни казват, че е.
  И това ще продължава до момента, в който се събудим. За да си дадем сметка колко дълго сме спали.
  Ние обаче сме упорито племе, което никога няма да си признае, че е сбъркало, ако заради това трябва да каже на черното черно или на бялото – бяло. Така че ще възкликнем: „О, сънувахме такъв чуден сън!”.
  В отговор ще чуем обаче подкана да се доразбудим най-после и да побързаме най-сетне – защото ”става късно”.
  Окей, ще станем, естествено, и ще се завтечем, като си мислим, доколкото ни позволява тичането, за своя чуден сън.
  Ами такива сме и такива ще си останем, дори след като отмине този сценарий. Защото в най-голяма степен този сценарий е такъв, какъвто сме ние.

  ► Сценарий 4: „Война и мир”
  Всъщност, става дума за поведение на Бойко Борисов и неговото правителство, при което се осъзнава, че да управляваш не е никак лесно, но пък много ти се иска да управляваш. Дори започва да ти се струва, че това е твоята детска мечта.
  Та нали първо идва страстта да управляваш, да се разпореждаш със съдбите на другите, да направиш име, да се обкичиш с генералски звездички или да си Звезда-от-първа величина, а съвсем втори въпрос е какво управляваш, как управляваш и колко хора управляваш.
  В края на краищата не е ли точно това убеждението, че хората в твоето правителството (или ведомство) могат да бъдат управлявани лесно и леко – като им викаш, като ги караш да стоят с ръце по шевовете, като ги строяваш в две редици, като им показваш жълти картони с последно предупреждение.
  (Една моя позната тези дни ми каза: „Ти живееш с остарели разбирания! Сега навсякъде в държавната администрация шефовете възпроизвеждат стила на Премиера – правят се на генералчета, командорят, властват еднолично, не изпитват никакви съмнения, нито пък се стесняват да си менят мненията по три пъти на ден и по пет пъти на денонощие!”)...
  Но да се върнем към осъзнаването, че да се управлява не е като да даваш интервюта по всички възможни медии и да се къпеш в българската слава, която също може да премине - и то бързо. Да се върнем също към осъзнаването, че въпреки това ти се управлява - страшно много, ама просто неустоимо, до сърбеж и до тръпнеж.
  Ето защо Бойко Борисов и неговото правителство започват организирано и системно да отстъпват, да предават позиции, да следват тактиката на опожарената земя и на наистина (този път) обрания бостан и на наистина (този път) постната пица.
  В една или друга степен се имитират сражения „а ла Бородино”, в които те участват, като същевременно непрекъснато апелират към обществото за заплахите, които носи Врагът, а по-скоро ВВВ – „Всички Възможни Врагове”!
  Целта е една и само една – когато всички крепости паднат, когато столицата, а по-скоро Булевард Дондуково падне в ръцете на ВВВ, новото управление много бързо и необратимо след това да се срине и Генералът да се върне на бял кон или черно беемве – отново.
  И отново с надеждата това да е за дълго. Както и отново – за да даде надежда на нашето общество, че Той и само Той може да се справи с ВВВ, с тези, които са опоскали страната и само знаят да пречат, когато Той е на власт! Само знаят да пускат тези, които Той е хванал! Само знаят да казват, че знаят да управляват, докато Той единствено знае, че знае да управлява.
  И тогава ще настане такъв живот, а по-скоро такава офанзива, такова преследване на разпадналите се на части ВВВ!
  А най-главното – вече няма да има дори един човек в тази държава, който да смее да се надява, че има алтернатива.
  Защото победата ще бъде пълна, разгромна и окончателна. След нея как точно Той ще управлява ще бъде без значение, защото няма да има с кого да се сравнява ( и с кого да бъде сравняван).
  Очевидно при едно-единствено възможно управление, поне десетина години нататък точно това управление ще бъде и доброто, и по-доброто, и най-доброто.
  Нека се знае, че когато Войната за управлението свърши, ще настъпи Мирът.
  Нали нашият народ много обича да казва: Само мир да е!
  Е, ще е мир. Не просто мир, ами Мир – с голяма буква. Защото при него всички ние ще стоим мирно и смирено.

  ► Има, разбира се, и други – по-оптимистични сценарии (напр. „Кръстникът”, „Жега”, „Полет над кукувиче гнездо”, „Мълчанието на агнетата”). Но аз за тях ще се въздържа да пиша, защото тях може да си ги напише сама и Историята, в която ние сме потопени по собствена воля. Или поне по волята на тези, за които вече се досещам за кого са гласували.

  Докато останалите не правим нищо (а най-вече младите), така че да живеем в по-различен сценарий, ще се случва този сценарий, в който някой друг ще иска ние да живеем – колкото се може по-дълго, колкото се може по-съгласно и колкото се може по-признателно.

  Което в края на краищата сигурно не е чак толкова лошо.
  Ние затова и живеем лошо, защото вечно се боим да не стане още по-лошо.

  Николай Слатински
  07.01.2010 г.