Държавата и обществото имат далеч по-важни проблеми и емоции, но понеже това е моята лична стена във Фейсбук, ще приключа тук въпроса, засегнат в последните мои два статуса, като приведа изцяло писмото, което изпратих на министъра на отбраната:
Уважаеми г-н Министър на отбраната,
Моля да бъда разбран и ако може да бъда извинен за това мое писмо.
До мен достигна информация, че във връзка с моето пенсиониране Вие сте подписал заповед, с която съм отличéн с почетен знак „За принос към Министерството на отбраната".
Знам определено, че заповед и награда има, може би бъркам в някои детайли, но то е защото официално за това не съм уведомен, на сайта на Военна академия към момента на написването на това писмо няма никаква информация за престижната награда, въпреки че там веднага съобщават най-своевременно и изчерпателно за далеч по-малко престижни оценки за работата на ВА и за постиженията на нейни преподаватели и незабавно информират за всяка заповед на военния министър, свързана с Военна академия.
Аз Ви благодаря за високата оценка, която всъщност е непосредствен резултат от инициатива на неколцина уважаващи ме членове на Факултетния съвет на факултет „Национална сигурност и отбрана“ във Военна академия.
За съжаление, уважаеми г-н Министър, аз отказвам да получа респектиращата ведомствена награда.
Причините, мотивите и аргументите за това са мои и единствено мои, лични, никого във ВА неангажиращи, изстрадани и категорични.
Те са следните:
Първо, по никакъв начин, водейки се от моите принципи и разбирания, аз не приемах и не мога да приема за нормален начина, по който през последните години се управлява (командòри) Военна академия.
Второ, от Военна академия бяха брутално изхвърлени, буквално като мръсни котета, мои колеги, които много повече от мен заслужават този почетен знак.
Трето, според мен, учебният процес и качеството на преподаването във Военна академия през последните няколко години са системно и понякога болезнено и обидно поставяни на твърде заден план от ръководството на ВА – като управленски приоритет и като основание за кариерно развитие на кадрите.
Четвърто, все така през последните няколко години (Вие персонално за това все още нямате никаква вина) отношението на Министерството на отбраната към Военна академия е формално, почти като нямо и глухо съзерцание, граничещо с общо-взето формално осъществяване на правомощията и отговорностите и почти пълно безразличие към ставащото и неставащото във ВА.
Уважаеми г-н Министър, аз неизменно съм отстоявал убеждението си, че за мен Военна академия е Храм на науката в сигурността и отбраната, външната политика и вътрешния ред. Тя може и трябва да бъде Академия за национална сигурност.
От Военна академия съм получил изключително много и винаги съм се опитвал да ѝ дам всичко, на което съм способен като учен и преподавател.
За Военна академия никога няма да кажа и една лоша дума. Тя е нещо прекалено голямо и непреходно, а ние сме само преходни нейни частички. Тя ни е дала възможността да се занимаваме с любимата професия и да се развиваме като хора на умствения труд и творческите търсения.
Съвсем друг въпрос е как Военна академия бе ръководена през последните години.
Военна академия заслужава много по-просветено, много по-съвременно, много по-стратегически мислещо, много по-възпитано, много по-професионално, много по-човечно, много по-зрящо, по-зорко и по-прозорливо, много по-проникнато от уважение към хората, много по-загрижено за нейното бъдеще управление.
Без да влизам в детайли, само ще кажа, че една онкоболна причина за несгодите и своеволията на Военна академия е потресаващо анахроничния факт, че за неин ректор (началник) се назначава не човек от академичната общност, а някой кадър по военна линия, който идва с манталитета на смятащ Военна академия преди всичко за военно поделение и понякога пренася своите диктаторски комплекси върху нейното управление и спрямо преподавателите и администрацията ѝ, слушателите и студентите ѝ.
Написаното тук е, пак да кажа, само и единствено моето лично мнение. То не е продиктувано от корист, то не е следствие от обида, то не е от желание за мъст, то не е родено от първичен, необуздан импулс, не е продукт на внезапно пламнали мои горчиви пенсионерски страсти.
Напротив, колегите от Военна академия знаят, че аз от няколко години говоря едно и също и съм бил преследван за това. Писал съм преди време до президента, до министъра на отбраната, до началника на отбраната, до председателя на парламентарната комисия по отбраната – с тревога за случващото се във Военна академия, за мачканите като че са трудоваци и черноработници асистенти, доценти и професори - навиквани, обиждани, наказвани, изхвърляни.
Ще ми се да вярвам, че отказът да приема определената с Ваш подпис висока ведомствена награда няма да се възприеме от Вас като персонално отношение.
Дано поне отчасти вникнете в онова, което ме накара да напиша това писмо и да разберете по човешки и професионално, че моята съвест на гражданин и чест на учен, моето чисто човешко себеуважение, моето огромно възмущение за отношението към прекрасни колеги, изхвърлени по най-бруталния и безпардонен начин от Военна академия, моята болка за Военна академия не ми оставят друг ход, освен да постъпя така, както съм решил.
С уважение,
Професор Николай Слатински
  
  31.07.2021 г.