На информационния фронт сякаш нищо ново.
Придворните, присъдружните и прислужващите медии - тези на Ирена Кръстева и няколкото други, за всеки случай пишещи като вече закупени от нея - се ориентират в правилната и вярната посока, отразявайки политическата действителност както трябва, т.е. про-Бойковски, на принципа: „Един е Бойко и той сам на себе си е пророк!”
А в маргиналните вестници и телевизии и в интернет-пространството постепенно (вероятно необратимо) взема връх опозиционното, сиреч анти-Бойковско мислене, което по стара наша традиция върви с анонимност и попържане, със словесна революционност – харамийска, кръчмарска, или някакъв микс от двете, досущ като „Атака” - но „Атака” до последните избори и преди първия келепир, защото след тях вече не знам има ли я или не.
Впрочем, като споменах „Атака” и се сетих за „Бумерангът на злото” на нейния лидер, а оттам ми хрумна за Артур Кьостлер, който провижда хазарите като тринадесетото еврейско племе. Ах, пропуснат е той в „Бумерангът на злото”, разминало му се е! И напразно, напразно - такива като него заслужават поне една страница разобличителна дисекция в този волен шедьовър, в тази абсолютно оригинална компилация на световно известни текстове! Заслужава го Артур Кьостлер и защото е взел, че написал в „Тринадесетото племе” следното:
”Сред волжките българи Ибн Фадлан открива странен обичай: Когато забележат човек, който се отличава с находчивост и знания, те казват: „На него по му подхожда да служи на нашия бог." Хващат го, слагат въже на шията му и го обесват на дърво, където остава, докато не се разложи.”
Обратно, обаче, към родната политическа действителност.
Тя мен също ме кара да се замислям – защо е такава, защо сме такива?
Изкушавам се и аз да хвърля камък по днешните управляващи:
-- че говорят в понеделник, а мислят във вторник (но седмица по-късно);
-- че подвиха опашки (или ги повдигнаха – за по-естетично, а може би – за по-еротично) пред Ахмед Доган;
-- че в политиката им по въпросите на енергийната сигурност имат само едно-единствено твърдо убеждение, но и то е сбъркано – дето на тяхната избраница трябвало да дадат съответния пост на европейски комисар;
-- че Премиерът работи в Банкя и то в събота, докато в неделя никой не знае какво точно Той прави, а от понеделник до петък препуска из страната и приветства, благославя и открива основно сгради и заводи, заведения и начинания, депа и дела, за които е нямал никакъв принос;
-- че министрите Му се смиряват с ролята на Негови клавиши, бутони, педали и клаксони;
-- че те нито знаят какво не трябва да правят, нито не знаят какво трябва да правят по отношение на Македония и т.н.
Ала в този театър не ми се участва, защото ... този филм вече съм го гледал.
Със същия успех мога да отворя книгата на Гюстав Льо Бон на която и да е, произволна страница:
♦ „Истинска тирания е само тази, която господства несъзнателно над душите, защото е единствената, която не може да се победи.”
♦ „Мнението на тълпите се стреми все повече към функция на висш регулатор на политиката.”
♦ „Институциите и правителствата са продукт на народността... Понякога са нужни векове за създаването на един политически режим и векове за промяната му.”
♦ „Когато вследствие на политически сътресения, на променени вярвания тълпите стигат до дълбока антипатия към образите, събудени от някои думи, първото задължение на истинския държавник е да измени тези думи, без разбира се, да посяга на самите неща. Последните са прекалено обвързани с наследственост, за да може да бъдат променени.”
Дотук с Льо Бон. Дотук и със соченето с пръст.
Всеки малко от малко интелигентен гражданин на Отечеството ни може и сам да даде без затруднение десетина примера (най-малко) за тази по-детски сладка, по девически невинна, по старомомински непорочна импровизация която в момента се нарича Управление на държавата.
Те се учат в движение; опияняват се от възможностите, които са получили, ставайки Власт (благодарение на Него); действат по метода на пробите и грешките; денем постигат тънкостите на управлението, нощем някои от тях се терзаят, че така, както са я подкарали, четири години бял ден няма да видят – а кога ще направят нещо за себе си?
Аз най-добре си знам, че да, наистина - напук на това, което те правят - продължавам да им стискам палци. Затова отхвърлям упреци и обиди – че това не е така, че не съм искрен. Така е. Така е. Точно така е. Искрен съм.
-- Защото това правителство е българското правителство.
-- Защото все още не са изминали 100-те им дни.
-- Защото все още не е доказало, че ще разплодят и възпроизведат станишевото управленско безхаберие и догановата корупционна арогантност.
-- И защото надеждата като първа глупачка умира последна.
Тук ми се иска да поразсъждавам не върху симптомите на болестта, а върху причините за нея. Убеден съм, че ставащото е следствие от нещо по-дълбоко.
Пъпките по лицето на правителството са младежки, но поведението му е инфантилно.
Защо? Какво лежи отдолу, под - коричката на действителността, зад - пелената на ежедневието, във - целофана на видимото?
Струва ми се, че Причината, или една от главните причини за това, което се случва у нас днес и сега, е резултат от два дълбоко вътрешно противоречиви Процеса.
Два Процеса, които се сблъскват, вчепкват се, хулят се, опитват се всеки от тях да потисне другия. Но и се оглеждат, преценяват се внимателно дали пък не могат да се напаснат, да се примирят, да съжителстват все някак. И ако да, то на каква цена.
► Единият от тези два Процеса е стремежът не просто към запазване на Статуквото след края на Прехода, но и на неговото консолидиране, т.е. укрепване, заякчаване, превръщане в самовъзпроизвеждаща се и спирално самоускоряваща се система.
Това е Процесът за Консолидиране на Статуквото. А значи - Процесът на Не-промяната.
С други думи – спечелилите и печелещите от Прехода не желаят повече промени, неустойчивост, непредсказуемост, несигурност.
За тях е вече крайно време да заживеят спокойно, да разпускат и релаксират, да пътешестват, да се радват на младите си чисто нови жени и на силиконовите си и възлюбени кошутки, да жънат плодовете и дивидентите от досегашните си усилия, победи, комбинации, удари, залози, опънати нерви, безсънни нощи (както и – почти при всички или при многото повече от тях - кражби, обири, присвоявания, далавери, насилия, корупции и все неща от сорта).
Рокфелер Първи, Форд Първи, Дюпон Първи, Морган Първи, Мелон Първи искат да са едновременно и Рокфелер Седми, Форд Седми, Дюпон Седми, Морган Седми, Мелон Седми. Без да са се извъртели поколения, без обществото да е забравило какви са били и какви са сега.
Те бързат, не на последно място и защото времето си тече, животът се изнизва между пръстите, душите остаряват, лицата се сбръчкват, сетивата отслабват, моженията стават не-можения, а плътското и действеното в тях се превръща в платоническо и съзерцателно.
► Вторият Процес е бунтът на замогналите се и успяващи обикновени човеци – тези, които, от една страна, не бяха „запрограмирани” да бъдат елит след 1989 г., но които, от друга страна, не действаха с бухалките и огнестрелните оръжия.
Това е Процесът за Неизбежната Промяна. Т.е. - Процесът на Промяната.
Неговите лица, субекти, гренадири и фронтмени са хора самоизградили се, „self-made” - които бавно и мъчително, от втори и трети, дори от четвърти и пети позиции, с цената на много компромиси, плащания и отстъпки, унижения и преглътнати обиди и загуби, щети и ущърби, постепенно натрупаха хъсове и апетити, капитали и имущества (движими и недвижими); които мъчително и търпеливо стигнаха най-сетне подножието на върха, преддверието на елита, антрето на висшето общество.
И сега искат да влязат вътре, да се разположат заслужено и по свойски, да вземат своето, като го получат сега и веднага, да се радват на признанието, което им се полага, и на стандарта, за който са се борили.
Те извадиха късмет – и Името Му е Бойко. Бойко е един от тях, Той е един за тях, за всички тях и те всички са за Него. Той е тяхната ракета-носител. Той е техният входен билет. Той е моралното им оправдание и материално им право.
Бойко е техният Ивайло! Вождът на успешните и богатите хора от задните редици и долните етажи на обществото.
Бойко е тяхното знаме, на което е изписано: Ние имаме право! Имаме право да сме на власт, да управляваме страната и бизнеса, да сме елита или част от него, защото сме си отвоювали това право в рамките на правилата, такива, каквито бяха те през изминалите двадесет години. Ние не сме получили нищо даром, по наследство от предния режим, на който можехме да бъдем най-много обслужващ персонал, но ние, също така, не сме отнели нещо силом, с кръв и атентати.
Т.е. тези, искащи да излязат отпред и отгоре хора от задните редици и долните етажи, не бяха през 1989 г. нито от лидерите на обществото, нито от неговите тогавашни маргинали.
Те не са нито номенклатура, нито „борчета”. Те са част от нормалните българи, само че са извадили печеливш билет през тези 20 години и си знаят много добре колко са платили за него.
Тук обаче възниква и изниква най-големият, главният проблем на нашето днешно време и на неговия Главен герой.
Проблемът се състои в това, че хората, лицата, персоните, свързани с тези два Процеса са принудени - на преден, на видим, на публичен план - да воюват едни с други, да представят своя конфликт като игра с нулева сума, което ще рече, че ако печелят първите, то губят вторите и обратно; и което ще значи, че борбата, войната между тях е „или-или”.
Т.е. „Два Свята – единият е излишен!”.
Поради това езикът на Бойко Борисов и неговите бутони и клавиши е радикален, революционен, изпълнен с якобински фрази и пролетарски действия – Възмездие!, Разплата!, Мъст!, Съд!
Техният език не може да бъде друг, защото отговаря на очакванията на огромното мнозинство българи, които обаче за разлика от тях са загубили от Прехода!
Бойко Борисов е възприет като Робин Худ и Дон Кихот едновременно. И всички около него, които се редят на опашка и чакат мълчаливо, пристъпвайки от крак на крак, Той да ги приеме в събота в Банкя, се правят, принудени са да се правят, а някои го постигат зорлем и карикатурно - на малки и миниатюрни робин-худчета и дон-кохитчета.
Но това са видимите правила на играта.
А невидимите правила – зад сцената, зад кулисите, скрити дори за зорките очи на Валерия Велева и Николай Бареков, са силните пориви и подтици, страсти и сласти у участниците в тези два Процеса - за някакво примирие, за някакво помирение, за конфликт с ненулева сума, т.е. да могат да спечелят и едните, и другите, а отношенията и противопоставянията помежду им да бъдат „и-и”.
Т.е. „Два Конгреса (Процеса) – една цел!”.
Подобна историческа необходимост, възприемана от участниците в нея като неизбежност, се осъществява чрез диалог, чрез разговори, преговори и договори. А те са невидими, неясни, необясними и непреводими на нормален човешки език.
Затова до обществото, до обикновените хора, т.е. до немите зрители на ставащото достигат само отгласи от водените разговори, преговори и договори. Обикновените хора виждат – съвсем по Платон – само сенките, на участниците в скрития диалог и едва-едва дочуват някои от произнесените от тях думи.
По кой начин тогава могат те, обикновените хора, да съдят как вървят нещата, докъде се е стигнало с примиряването, помиряването и дележа?
Трудно ми е да (си) отговоря на този въпрос.
Мисля си, че това поне донякъде може да стане и то с отчасти приемлива точност, като:
-- „измерваме” степента на разминаване между думите и делата на управляващите;
-- анализираме честотата на и ущърба от проявяваните от тях двойни стандарти;
-- се опитваме да определим колко принципа и до каква степен са пожертвани, пренебрегнати, изоставени и ... извинявам се да го кажа, може би и обругани, осквернени, опошлени.
Подобно на всеки човек в не първа младост, още повече видял и меда, и жилото на политиката, аз вече нямам, или поне не бих искал да имам илюзии, че управляващите, вкл. точно тези управляващи, ще си скъсат, образно казано, задниците за обществото, народа и редовите хора.
Или че ще се чувстват като нестинари по въглените на мъките и неволите на обикновения българин.
Още повече, че си направих труда от публикации и разкази на приятели, познати и колеги от страната, да попроуча, доколкото това е възможно, какво точно представляват избраниците на „ГЕРБ” в законодателната, изпълнителната и местната власти.
Затова не вярвам, че желаещият да стане гарван ще се засили да вади окото на сегашния такъв.
Най-много да постигнат съгласие, да стигнат до консенсус, че броят на гарваните на клона трябва да остане същият или малко по-голям.
Но за тази цел някои от старите гарвани трябва да бъдат пропъдени от него, т.е. от клона (за да има място за новите). Казвам – пропъдени, не казвам – осъдени, вкарани в затвора, разорени, обезперушинени, обезклюнени...
Остава ми единствено надеждата, че персоните от въпросните два Процеса – Процесът на Консолидацията на Статуквото и Процесът на Неизбежната Промяна ще разговарят, ще преговарят и ще се договарят мирно, умно, разумно и с мисъл за България.
Т.е. преди да започнат да поделят тортата, ще се опитат да я направят по-голяма.
Това е в техен интерес – защото така клонът, на който искат да са накацали, ще стане по-дълъг, по-здрав, по-разцъфнал. И те ще могат да си гукат заедно, задружно, в синхрон и съвсем трогателно - като глухари в любовен период.
Николай Слатински
08.10.2009 г.
Г-н Слатински, ББ едва ли може да се причисли към тези т.н. "self made man", които, както пишете, "не действаха с бухалките и огнестрелните оръжия". Поне от това, което е писано и казвано за него, в това число и от сериозни институции. И от тази "малка" подробност не само Вашата логическа конструкция, но и другата, по-голямата и по-важната конструкция съвсем скоро може да започне да скърца. Дано не се окажа лош пророк...
Прав сте, но аз нямах пред вид Бойко Борисов, той е само знамето, той е метлата, която тази жадна за власт, признание, утвърждаване, легитимация кохорта от хора от задните редици е яхнала. Той е средството, инструментът, влакът, на който те се качиха. Аз съм обобщил, макар че си давам сметка, че всяко генерализиране е рисковано. Защото тогава възниква въпросът - а ерзац-историкът БД? А ширпотреб-скулпторът РР? А... и т.н.
Аз ги наблюдавам отблизо и понякога съм стресиран - тези хора са положили колосални усилия, правили са страшни компромиси да пробият и те си мислят, че местата в елита им се полагат! Те са жадни да се чуят имената им. Те не искат да приемат, че в политиката е нужно малко аристократичност дори. Те са били родени плебеи, но са станали богати като за патриции. И искат своето! Сега и час по-скоро. Грешката им е, че смятат и в политиката да са такива, каквито са били в бизнеса. А тя има свои правила. И поне малко изискване да не правиш всичко за себе си, а поне малко да сториш и за обществото. Мен ме е страх от тях, защото в тях се борят две чувства - на реванша срещу тези пред тях и на непреодолимото желание просто да се наместят до тези пред тях. Има нещо отблъскващо у тази кохорта.
Аз имам личен и личностен проблем и може би затова не мога да ги приема с чисто сърце - отчитам, че те са направили много, за да се състоят, но в същото време ме стресират с повърхностното си мислене, със сметкаджийския нагон, с безкритичността си към себе си. И подозирам, че тези новоизпечени кандидат-патриции много скоро ще започнат да мразят довчерашните си събратя от плебса.
Този клон, любезни, няма да издържи 4 години. И не само мъжете знаят, защо!
P.S. Много се смях. Благодаря за настроението. Кога приключваш големия труд?
Така е Мария, и на мен понякога ми е смешно - 20 години след началото на Прехода тези хора, или поне повечето от тях - въпреки че са работили къде ли не - отново и отново се упражняват върху обществото и хората - опитват се да управляват, по метода на глупавите проби и тъпите грешки!
Само че това е смях през сълзи.
А "големия труд" ... работя над него във времето, свободно от неистова борба за оцеляване, след като непрекъснато трябва да се боря за хляба си. Но така е и така ще бъде.