Участвайки в политиката през първите години на Прехода и после, наблюдавайки и анализирайки я отстрани или съвсем отблизо, аз съм си задавал редица въпроси, повечето от които нямат един-единствен или еднозначен отговор.
● Питал съм се, например: Възможно ли е да правят голяма политика хора със средни интелектуални и с дребни морални качества?
Не, този въпрос не е очевиден, реторичен или породен от някаква спортна злоба, че подобни хора са по върховете на държавата, а аз не оползотворих своя шанс.
Все пак доскоро, докато чрез „ГЕРБ” удари поредният час на поредните световно неизвестни кандидати за слава, познавах лично или почти лично практически всички от политическия елит. И повечето от тях за мен бяха в една или друга степен ниска човешка топка или просто посредствени душици.
● Друг въпрос, който съм си задавал (в известна степен и защото сам станах потърпевш) бе: Дали единствената възможна опция за страната ни е „Или Западът, или Русия”?
Аз отстоявах винаги, че е разумна и възможна алтернативата – „И Западът, и Русия”. Но непрекъснато излизаше, че двуцветното, черно-бяло противопоставяне на русофоби и русофили е обречено да се възпроизвежда непрекъснато.
Ето и сега, независимо какво се крие в техните все още провинциални политически душици, хората от „ГЕРБ” знаят, че трябва да слушкат като десни и да папкат като русофоби, защото така били казвали в Брюксел и Вашингтон, а философията на техния лидер била: „Не ни е нужна стратегия, не ни е нужна тактика, не ни е нужна политика – ще правим каквото каже ЕС (защото оттам идват фондовете), ще правим каквото кажат САЩ (защото сме в НАТО)”.
● Питал съм се също: Какво трябва да мисли, вярва и прави един наш политик, за да действа като държавник?
За мен беше адски важно да помагам на Георги Първанов така, че той да излезе от крайната обремененост и ограниченост на лидер на партия-воденичен камък като БСП и да стане държавник. Това се оказа жестоко разбита моя илюзия, така че сега петте ми усилни години в президентството се превръщат все повече – заради ниския политически и държавнически ръст на Георги Първанов - в петно в моята биография.
● При огромното ми преклонение пред дейността на може би единствения ни истински държавник след Освобождението от турско робство – Стефан Стамболов, често съм си задавал въпроса за ожесточения, направо жесток негов режим, за репресиите над политическите опоненти, за партизанското в неговото управление – те не са се връзвали в душата ми с държавническия му гений. Не съм могъл, също така, да си обясня как и защо Стефан Стамболов, в Безкняжието между Александър Батенберг и Фердинанд, най-напред подлага кандидатурата за български княз на ... турския султан Абдул Хамид?!
● Още – вълнувало ме е: Доколко версията на българската история, с която през времето на социализма сме били закърмени, е истинската, а ако е истинската, направили ли сме анализ на възможните, но несъстояли се алтернативи? Особено силно съм се замислял над избора на поведение в кръстопътни времена, правен от знаменити личности, придобили безвъзвратно статут на икони, възприемани като светци, велики държавници и безгрешни и несъгрешили лидери на народа ни – като Симеон Велики, като Иван Асен II.
Моите разсъждения, познанията, натрупани от огромното количество прочетени исторически книги не са били породени от някакво агресивно желание всичко да бъде преосмислено е преоценено, нямал съм иконоборчески амбиции, искало ми се е да намеря в истинските отговори на историята обяснения за настоящето и предчувствия за бъдещето на България.
● Впрочем, във връзка с горните си търсения, аз съм се питал: Кое е стойностното в творчеството на нашите историци и кое е обслужване на преднамерени и идеологизирани тези?
Защото макар и да не претендирам да съм нещо повече от любител, когато се ровя в историята и прочитам хиляди страници от различни автори, винаги съм имал чувството, че това, което ни предлагат историци като Божидар Димитров (в много по-голяма степен) и Андрей Пантев (в много по-малка степен) е всъщност – дори да има стойност - историческа наука за ширпотреба. Както и без да смятам изобщо, че разбирам от тяхното изкуство, все имам подозрението, че произведенията на Вежди Рашидов (в много по-голяма степен) и на Георги Чапкънов (в много по-малка степен) също са – дори да имат стойност - са културни творения с елемент на ширпотреба.
Ровейки се из историческите книги в моята библиотека, попаднах на творба, която много силно ме впечатли с нестандартното, креативно, търсещо и неспокойно послание, с брилянтния научен изказ и пробългарския патос, с познанията и смелостта да се отстоява изстраданата гледна точка.
Тази великолепна книга, дала ми една толкова търсена от мен различна гледна точка е „Държавникът Стефан Стамболов” (София, Издателска къща „Летописи”, 1992 г.) на непознатия за мен до този момент историк Енчо Матеев – вече покойник, човек, оказва се, с драматична съдба, мачкан, но не смазан от бруталния валяк на ранното (и средното, и късното) социалистическо време.
Нямам професионалните познания и не се чувствам компетентен да направя обективна преценка на позициите и убежденията на Енчо Матеев, но субективното ми възприятие ме кара да се възхищавам на оригиналния му поглед. А най-вече съм благодарен, че тънкокората книга, която десетина години се сбутва из моята библиотека без да се набива на очи и да се прави на велика, успя да ми предложи различни от общоприетите отговори на някои от по-горе споменатите и вълнуващи съзнанието ми въпроси.
Не знам какъв е авторитетът на Енчо Матеев сред гилдията от историци. Но повечето мои приятели, хора интелигентни, образовани, не са чували за този творец и учен.
И как да чуят, сред деветите вълни от научно-историческа ширпотреба, от лъскаво патриотарство и вторичен героизъм, винаги или като правило преплетен от обвързване с Държавна сигурност и с бъхтане в гърдите за народополезна дейност, която да измие съществуващия в поне някаква, дори и мъничка степен, позорен елемент на „надупване” пред ДС - в името на кариерата, в името на благородните (а те винаги, когато някой учен се е отдал на ДС, се оказват благородни) научни амбиции. За да се забрави, че в същото време някой друг е отказал да са „надупи”, да се отдаде на ДС, макар че не по-малко е обичал България. Но е имал други принципи, които не са му позволявали да ги престъпи.
Убеден съм, че обективният, съвременен поглед върху българската история се нуждае от озониране, от алтернативни научни прочити, от сблъсък на различни виждания.
Защото монопол върху начина за разбиране и обясняване на далечното и близкото минало на България продължават да имат все същите живи, а някои, за жалост вече покойници, светила и авторитети от преди 15-20-25-30 години.
Това поражда усещането, че нашият народ съзнателно е държан в рамките на само една и единствено допустима версия на неговата история; че хоризонтът му е стеснен, донякъде цензуриран, в известна степен затапен от стандартни, реидеологизирани, леко заплесеняли и постоянно натрапвани ни, сакрализирани и на практика неподлежащи на преосмисляне, анализ и дискусия аксиоми и догми.
Ето защо книгата на Енчо Матеев "Държавникът Стефан Стамболов" е толкова ценна, полезна и нужна. Тя е Другата книга и дава Различният прочит. Така служи за алтернатива на историческата ширпотреба и агентурното патриотарство.
Николай Слатински
04.08.2009 г.
P.S. Ето откъси от книгата на Енчо Матеев „Държавникът Стефан Стамболов”:
В периода след Освобождението, а и дълго след това, няма български политически деец извън Стамболов, за когото руското понятие „государственик” така точно и така плътно да приляга. „Государственик” не е в смисъл на защитник на държавния тоталитаризъм, на поглъщане на личността и обществото от държавата, а в смисъл на извисяване на държавната идея и държавния факт до върховен политически регулатор на поведението на гражданина, в осъзнаването на интересите и престижа на собствената държава като неотменима и задължителна норма на политическа дейност. Тази „государственост” у Стефан Стамболов, това негово държавническо съзнание е изключително явление в новата ни история. То е едва ли не негов поведенчески рефлекс, чиито корени откриваме колкото в осветеното поле на интелектуалния му апарат, толкова и в сумрачните подмолия на българското му „подсъзнание”. И този си рефлекс Стамболов проявяваше не само при големите решения и събития, но и в ежедневното си рутинно отношение било към чужденците, независимо от техните титли, било към българския монарх, когато той искаше да се постави над държавния суверенитет.
Първото обобщение, което можем да изведем от делото на Стамболов е неговото необикновено развито българско държавническо съзнание. Накратко ще го нарека държавният национализъм на Стамболов. Той ни се разкрива едновременно и като рационално, и като емоционално отношение.
Като рационално отношение, това е убедеността в правата на българското държавно върховенство; това е, ако щете, политико-социологичното утвърждение, че българският народ, веднъж самоопределил се като държавна общност, има собствен, самостоен и независим път на развитие, различен, а често и противоположен, на пътя на другите държави, близки или далечни, съюзни или не. Никой държавно организиран народ няма правото да абдикира от правото си на върховенство освен пред силата на победилия враг.
Като емоционално отношение, държавният национализъм у Стамболов ни се представя като държавно самочувствие и самоувереност, като вяра, дълбока, понякога и ирационална вяра в онова, което наричаме България и органически свързаната с нея българска държава.
С една дума: държавният национализъм е динамичното, рационално и емоционално преживяване на тази реалност, която държавноправниците определят като държавен суверенитет. Това не е нито вродено, нито лесно придобиващо се качество. То е висша форма на политическо съзнание, което се отглежда и възпитава, особено у малките народи, с цената на големи усилия на духа и волята. Тук не става дума за обикновеното, почти естествено чувство на привързаност на гражданина към своята държава, а за нещо качествено различно - съзнанието за историческата, съдбовна и безкомпромисна необходимост от собствена държавност.
Въпросът е: защо се е стигнало до такова злощастно развитие на събитията? Защо земите, завоювани от Крум и организирани от Омуртаг, са били предоставени на собствената си съдба? Нима Борис и най-вече Симеон не са схващали изключителната стойност на тези земи за България? Считам, че отговорът на този въпрос се крие преди всичко в погрешната политика на Симеон и последвалите от нея военни и политически действия. Стопроцен¬товата заангажираност на България на югоизток срещу Византия, която е имала за своя открита цел унищожаването на империята, е наложила такава тотална концентрация на българските сили, че отделянето на каквито и да е средства другаде е било практически невъзможно. Хипнотизиран от своя антивизантизъм, Симеон не съзрял фаталните загуби, които тази негова политика носи за България. Той пренебрегва това, което Крум и Омуртаг бяха въздигнали в основен принцип: българската държава, преди да се разправи със своя мощен противник, задължително трябва да се изгради като голяма, силна и богата държава, разполагаща с ресурси, ако не равни, то поне приближаващи се до тези на Византия. Тези ресурси в значителна степен са се разполагали на север и северозапад. Там именно е било необходимо да се изгради мощна българска военна и народностна база, която като недостижима за Византия би била неоценим резерв в борбата срещу нея. Но за това е било необходимо време, упорита, продължителна и системна държавническа и народностна организационна работа, която да доизгради голямото дело на Крум и Омуртаг.
Отрицателните последици от Симеоновата политика не спират дотук. Голямата и тежка борба протекла с доста победи, но в края на краищата без победа. Империята била наранена, но не и повалена. То и факт след изчезването на силната личност на Симеон не е могъл да не предизвика политически преоценки, да не възбуди стария проблем в българската политика – отношенията с Византия. В случая той се е усложнил и от естествено нарастващото влияние на Константинопол в резултат на християнизацията. Двата заговора, непосредствено след смъртта на Симеон, срещу Петър, начело на които са стоели не други, а двамата негови родни братя, недвусмислено доказват обособяването и срещупоставянето на две партии - партията на компромиса и партията на непримиримостта. Това разделяне сред управляващата прослойка в страната не е можело да не донесе най-злощастни последици: партията на компромиса, оглавявана от Петър, е била управляваща... Другата партия, поразена и унизена, най-вероятно се е оттеглила от държавните работи и мълчаливо или открито се е противопоставяла на официалната политика. В цялата морална и политическа парализа на Петровото царуване значителен дял се пада на разбиването на единството на българската ръководна класа, без съмнение, една от последиците на злощастната Симеонова политика.
Основната държавно-стратегическа концепция на Симеон, а именно да разруши Византийската империя в съществуващата й форма и на нейно място да изгради една нова българо-византийска политическа организация, всъщност е целяла едно разрешаване на балканския въпрос, чрез създаването на територията на полуострова на една единна държавна власт. Този негов опит не успял, по много причини...
Си¬меоновите планове за създаване на една българо-византий¬ска империя бяха не само една политическа илюзия, но и рязко отклоняваха България от нейния истински път. И както вече бе споменато, Симеоновият неуспех не бе просто обикновена неудача, която винаги може да се случи на всеки държавник. Той бе нещо повече – преломен момент в българската история.
Предизвиквайки преждевременно тоталния конфликт с Византия, той не толкова изтощи силите на държавата си, колкото мобилизира цялата възможна материална сила и морална решителност на империята за безкомпромисна борба срещу България. Василий II беше историческият отговор на Византия на Симеоновото предизвикателство. И най важното - прекъснат и спрян бе стремителният ход на тривековния процес на изграждане и утвърждаване на българската народност, на постепенната „българизация” на голямата част от Балканския полуостров. И не само прекъснат и спрян. Мисля, че от Симеон и особено от неговия наследник Петър, започна, бавният и фатален процес на разграждане на българското народностно дело, на делото, което българските владетели от Аспарух до Борис включително с много труд, политическа мъдрост, дипломатически такт и скъпи жертви упорито и системно изграждаха.
Симеон, както Карл Велики, не долавя да види безплодието на своите големи планове. Той се раздели с живота, огрян от блясъка на една голяма и красива илюзия, съпроводена от дългите сенки на започващия залез.
И така, опитът на Първата българска държава да наложи българско решение на балканския въпрос пропадна. След Симеон събитията в България до голяма степен следваха едно логическо развитие - упадък, морална и политическа дезинтеграция. Везните на историята рязко се наклониха в полза на Византия. Но византийската победа не бе за дълго, поне от перспективата на историята. След смъртта на „българоубиеца”, забележителния император Василий II, империята стремглаво полетя към упадък. За 50 години под ударите на нормани, пе¬ченеги и селджуските турци тя се превърна във второстепенна държава. И може би е прав големият английски историк Тойнби, които подхвърля мисълта, че свръхнапрежението на Византия срещу Самуилова България е изчерпало нейните материални и морални сили.
След получаването на кралската титла отношенията между Калоян и Рим били сведени до минимум. Той не само не дал ухо на папските съвети, но дори проявил неуважение към един папски пратеник, който имал за задача да проповядва мир с латинците. Така, обръщайки гръб на благоприятно развилите се събития за дългосрочно разбирателство с папството и латинците, Калоян изпуснал един голям исторически шанс, една реална възможност българската държава да поеме нов исторически курс. а именно: да съдействува за пълното и окончателно разрушаване на Византийската империя и с това веднъж завинаги да затръшне вратите пред злощастното византийско политическо, църковно и културно влияние и да насочи страната чрез унията към плътни връзки със западноевропейския свят.
Единствено Иван Асен е бил в състояние със своите действия да наклони везните на тези, които са залагали на българската карта. За съжаление той направил възможното, за да подкрепи каузата на своите противници. Той, както и Калоян, не е могъл да прозре основната истина, че големият исторически враг на България е била Византия и че тя е била тази, която на всяка цена е трябвало да бъде унищожена. А за това са били необходими както отстъпки пред латинците, така и действителна, а не формална вярност към Рим. А това нито Калоян, а още по-малко Иван Асен доказвали. Има един странен парадокс или по-точно една странна амбивалентност в поведението на българските държавници ¬от една страна неприязън и недоверие към Византия, а от друга - силна, едва ли не подсъзнателна тяга към византизираното православие. Разбира се, за да бъдем обективни, трябва да кажем, че зад православнофилското поведение на Иван Асен са стоели и сериозни, обективни условия. На първо място, фактът, че българският народ в продължение на няколко века е бил възпитаван във вярност към православната църква, а, вероятно под влияние на гърците, и в омраза към папството.
В българската история и Калоян, и Иван Асен се ползват с името на царе дипломати. Тази характеристика не е невярна, но работата е там, че дипломацията не е цел, а средство на политиката. Отношението между политика и дипломация е такова, каквото е отношението между стратегия и тактика. Стратегията е изкуство да се печелят войните, а тактиката -изкуство да се печелят сраженията. В общоисторически план политиката чертае пътя, а задача на дипломацията е да определи как да се измине пътят. Когато пътят е погрешен, малка е стойността на естеството на крачката по този път. По времето на Калоян и особено по времето на Иван Асен за първи път в историята на средновековна България изникна като по чудо възможността да бъде разрушена веднъж завинаги византийската държавна машина. Този факт разкрива особено ползотворни перспективи за българската държава и чрез нея - за българската народност. По пътя на своето историческо развитие на юг българската народност срещна мощната преграда на гър¬цизма. Неговата мощ се криеше не единствено, но основ¬но във византийската държавност, в онази едновременно политическа, религиозно-църковна и икономическа организация, съхранила в себе си вековни традиции, авторитет и опит. Прекратяването на нейното съществувание откриваше път не толкова на териториалното разширение на българската държава, колкото на експанзията на българската народност, която, опряна на българския държавен апарат, имаше всички шансове да се превърне в преобладаващата и доминираща етнико-политическа и културна реалност на полуострова. Това означаваше продължаване на делото на Първата българска държава, прекъснато след Симеон. Това означаваше също възможност да бъде преодоляно конфликтното равновесие на Балканите между двете сили - България и Византия, което се оказваше винаги основна пречка за тяхното оми¬ротворяване и единно организиране. И не само това. Положеното начало от Калоян за прехвърляне на България в орбитата на западния католицизъм, продължено и задълбочено, би ликвидирало бацила на византизира¬ното православие, което, още от момента на приемането нa християнството, съзнателно или не, е ерозирало държавните и народностните ни устои. И друго. Това би откъснало българското културно развитие от склерозиращата вече по това време византийска култура и би ни свързало със събуждащите се млади и настъпателни интелектуални сили на Европа...
Времето на Калоян и Иван Асен, също както и времето на Симеон, са преломни, но отрицателно преломни моменти в българската история. Изпусната бе една голяма възможност, която, реализирана, би могла да изведе българската народност и българската държава на широки и открити пътища. Най-обобщената формулировка на тази възможност следната: чрез една успешна държавна политика да се създадат максимално благоприятни условия за изграждането на една количествено и качествено доминираща българска народност на Балканския полуостров, основна предпоставка не само за оцеляването и утвърждаването на българската държавност, но и за решаването на Балканския проблем. Такава беше голямата, задача, голямата историческа мисия, която хановете на Първата българска държава завещаха. Симеон поради преждевременни амбиции, а Калоян и Иван Асен поради липса на перспективно виждане препречиха пътя на тази възможност. Историята рядко повтаря - големите шансове и още по-рядко допуска народите до поправителен изпит.
И за да приключа. Ако в предшестващите страници си позволих да третирам въпросите в по-широк исторически план, така че някои възлови проблеми на Първата и Втората българска държава да бъдат свързани с проблемите, изникнали по времето на Стефан Стамболов, то не е само, защото такава връзка съществува обективно, а и защото съм твърдо убеден, че така, както отклонението при цар Симеон от голямата политическа и стратегическа традиция на своите предшественици, а именно да не се върви фронтално, а обходно срещу Византия; че така както изпускането на историческия шанс от страна на Калоян и Иван Асен да използват унищожаването на византийската държавност от латинците и свързвайки се с последните и папството, да издигнат българската народност и държава до безспорно господстващо положение на Балканския полуостров; така и напущането на пътя, начертан от Стамболовата национална и държавна политика, станаха причина за поредица от трагични грешки, чиято връхна точка бе достигната през 1912 г. със самото сключване на Балканския съюз й с провеждането на самата Балканска война.
В историята на държавите и народите има факти, които действат по законите на лавинообразното развитие. Веднъж оформено снежното ядро и пуснато в движение, то действа автоматически и инерционно. В процеса на кристализацията формата на кристала зависи от началната молекула, около която се кондензират процесите. Такава отрицателна, в исторически смисъл на думата, молекула в новата ни история беше убийството на Стефан Стамболов и постепенното отклонение от неговата политика.
Голямото качество на народите не е да не правят грешки, а да правят поправими грешки. За съжаление, като че ли българският народ не спада към тази категория народи.
Струва ми се, че дотук твърде обстойно бе разгледано делото на държавника Стефан Стамболов. Но въпреки това, с риск да се повторя, нека отново най-обобщено да го формулираме:
- Продължаване и задълбочаване на процесите на Възраждането в Македония и Тракия до пълното, активно и съзнателно приобщаване на местната население към българската народностна общност;
- Този процес да се осъществява главно чрез религиоз¬но-вероизповедния и културно-просветен орган на българщината - българската екзархия - и чрез нейния политически и силов орган - българската държава;
- Голямата опасност за етнически българското население в Македония и Тракия идва не само и не толкова от политическия поробител, колкото от експанзивните и на¬родностно-асимилаторски амбиции на нашите съседи - сърби и гърци;
- Успешното противопоставяне на тези амбиции налага осигуряването на максимално благоприятни политически и икономически условия за развитие на българското население в тези области. Това може да се осигури само при условията на неговата временна лоялност към турската власт и на неговата легална борба за извоюване на все по-големи права. Тази борба трябва да бъде ръководена и подкрепяна от свободната българска държава чрез една политика на добри отношения с Турция, но едновременно и с непрекъснат и системен натиск върху нея;
- Недопущане на никаква цена на съюзяването на турската вътрешна политика с гръцката и сръбската пропаганда и политика в ущърб на българската кауза. Изпълнението на горното се предопределя от въздържането от всякакви революционни акции и на първо място от такива, инспирирани и организирани на територията на свободната българска държава;
- Решително отклоняване на опитите на нашите съседи за решаване на въпроса за разпадащата се империя чрез съвместни военни действия срещу Турция, защото това може да се осъществи само на основата на дележа на Македония и Тракия, и то в съответствие с гръцките и сръбските претенции и преди да е завършил процесът на българското народностно изграждане в тези земи;
- Политическото освобождаване на християнското население в турската империя е преди всичко европейски процес. Трудно е да се предвидят обстоятелствата, при които ще стане възможно неговото решаване. До този момент българската политика може и трябва да се ръководи от два принципа: първият, да се запази максимално независимостта на държавата ни, главно условие за успокояване на великите сили и за отслабване на техния натиск, и вторият, упорито и системно да се работи за на¬родностно изграждане и активизиране на българския етнос в поробените земи и още по-упорито и системно да се работи за утвърждаване на икономическата и военната мощ на България.
Ето тази беше политиката и стратегията на Стефан Стамболов. В нея нямаше нито „филство”, нито „фобство”. В нея, имаше единствено български интереси, раз¬четени на чисто рационална основа.
И да не забравяме -- цялата тази стройна национал¬но-политическа програма Стамболов осъществяваше, при утвърдените и утвърждаващите се две основни предпос¬тавки:
- Дълбокото убеждение за въpxoвeнствoтo на българската държава и нейния суверенитет, на яркото българско държавно и държавническа самочувствие и самоувереност;
- Недвусмислената позиция за безусловния приоритет на избраната и отговорна власт на парламента и правителството над наследствената и неотговорна власт на княжеския институт; недопускане на каквато и да е форма на личен режим.
Стамболов не беше светец нито в личния, нито в политическия си живот. Народите се нуждаят от светци, но държавите не трябва да се управляват от светци. В националната „митология” на България Св. Иван Рил¬ски заема голямо място, за българската държава обаче той не направи почти нищо, Държавникът не трябва да се стреми към награда по добродетел, а към награда от историята.
Исторически погледнато, типът на държавника не е банално явление. В него ние откриваме дори някои не напълно рационално обясними елементи. Възможно е да си добър общественик, успешен политик, но слаб или посредствен държавник. Може би най-отличителният белег на държавника и по-точно на големия държавник е творческото въображение -- тази освободителна сила, която успява да откъсне човека от непосредствено даденото, от видимата, често измамлива реалност, за да осъзнае и насочи развитието в нова, понякога неочаквана перспектива. Тя е способност да се поставят в такава връзка на положителна зависимост някои от елементите на политическата ситуация, които никои преди това не е виждал нито като възможна, нито като резултатна, но която исторически се е явявала като най-плодоносна.
Всичко това налага нетрадиционна, нестандартна мисъл и действие. И действително, помислете: с какво Стамболов се отличаваше от политиците и по негово време, и след него? По своя патриотизъм, по своите нравствени качества, по своята ерудирана компетентност? Не, с тези и други подобни качества дори и в по-голяма степен, бяха надарени и мнозина други. И те се стремяха не по-малко убедено към благото на държавата, към политическото обединение на българската народност. И те знаеха, че последното не ще се получи без жертви и без разрушаването на Турската империя в Европа, Разликата между тях и Стамболов беше тази, че те тръгнаха по видимо най-прекия, най-традиционния и най-естествен път - пътя на пряката, политическа, и революционна конфронтация с поробителя, без да могат да се ориентират в сложността и противоречивостта на общоевропейската и общобалкан¬ската действителност. А тя обуславяше необходимостта от избор на други, нестандартни, необичайни средства, които се налагаха като заключение от една нова градация на историческите опасности и враждебности, които се изправяха пред българската народност. Тяхната нестан¬дартност идваше от убеждението, което превръщаше петвековния враг във временен съюзник, във временен политически партньор. Именно тази „еретическа” постановка умовете в плен на непосредствената реалност никога не можаха да проумеят. И те наложиха една политика на погрешна правдоподобност, която логически доведе България до непоправими поражения и загуби. Дори и тези, които под една или друга форма споделяха Стамболовата [стр. 221] политика, на практика лакътушеха, поддаваха се на моментни настроения, на странични, височайши или не, внушения и никога не можаха да изградят последователна, и докрай отстоявана политика.
В основата на всичко това лежеше липсата на истинско държавничество, на такава интелектуална и волева позиция, при която държавата, нейните задачи и средства, да се проектират върху несантиментален план, в който господстват рационалните, а не афектните преценки.
Държавата е исторически механизъм, който действа в съответствие с една собствена, студена, и неумолима логика, в която добре пресметнатият исторически интерес е единственият съдник.
Единственият, който се домогна до тази логика, бе Стефан Стамболов. Единственият, който искаше да твори българската история по законите на тази логика. Единственият, който преобразуваше всеки факт, всяка конкретна ситуация в адекватна държавническа реакция. Държавническото начало у Стамболов беше като че ли вродена, неразделна част от неговата биологическа същност. Той мислеше и действаше не само тактически, но и стратегически; съединяваше целта със средствата, днешния с утрешния ден; правеше такава политика, която иска да гради историята с мащабите на бъдещето. Ето защо и неговият национализъм не беше фолклорен, а държавнически национализъм.
