● Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че сигурността на държавата им е от ключово значение за сигурността на СКС.
  Всяко участие в СКС за по-малките държави е ограничаване на техния суверенитет. И то води до психологически шок, до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати, или където изобщо нямат интереси. Въвлече ли с в конфликт Цялото, тогава автоматически се въвлича в този конфликт и всяка негова Част. Когато си част от едно Цяло, ако друга Част на това Цяло е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част - това означава да си пълноценна, интегрална Част от Цялото (Ако Русия и Турция се окажат в конфликт, то като партньор по НАТО, България трябва да вземе страната на Турция).
  ● Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че въвличането на тяхната държава в такива конфликти може само да влоши сигурността на СКС.
  Затворени в ограниченото пространство на своя регион, по-малките държави неизбежно започват и по отношение на сигурността да говорят на местен, регионален език, може да се каже – диалект, който е трудно разбираем за големите държави в СКС. Като резултат, те по-трудно съобщават тревогите си по местни проблеми: гранични спорове, езикови, религиозни и етнически напрежения - вътрешни или със съседите. На такива въпроси в СКС могат да гледат главно като на психологически комплекси, породени от изостаналост, домодерност, архаичност.
  ● Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да “преведат”, за да бъдат разбираеми от СКС страховете и притесненията, изпитвани от техните собствени общества, за да могат големите държави от СКС да осъзнаят тези страхове и притеснения и да не ги подминават с безразличие или да ги подценяват.
  Размяната на сигурност срещу суверенитет се плаща осъзнато от обществото, само когато то има условия за свободен избор и разполага с достатъчно знание, за да калкулира съвсем рационално всички активи, пасиви и последствия от решението да предприеме подобна размяна.
  От казаното дотук става ясна сериозността на предизвикателството за всяка по-малка държава – в колко по-голяма общност тя да са разтвори (интегрира) без да подложи на непоносим риск своята идентичност и суверенитет. Държавата с ограничени ресурси за влияние все по-трудно може да реши своите проблеми на сигурността сама. Това изисква да се разшири контекстът[247] – да се определи в каква по-голяма общност по-малката държава да търси реализацията на своите приоритети и защитата на своята сигурност, т.е. съхраняване на интегритета, идентичността, жизнеспособността и целостта си. За целта ще приведем следните критерии за успешна интеграция на една държава към СКС:
  ● Критерий 1. Повече сигурност.
  Това е водещ стимул в търенето на подходящи партньори и структури, с които държавата да се интегрира. Никой не се интегрира, за да живее по-несигурно.
  ● Критерий 2. Повече демокрация.
  Така сме решили и ние като общество – че ще живеем при демокрация и ще се стремим демокрацията в България да се задълбочава, консолидира и укрепва.
  ● Критерий 3. Повече жизнен стандарт.
  Никой не се стреми към интеграция, която ще доведе до падане на жизнения стандарт, до обедняване на обществото и до нарастващи социални пробеми.
  ● Критерий 4. Запазване на правото на глас по жизненоважни за държавата и нейната сигурност, политика и достойнство проблеми.
  Не може да се смята за правилен избор интеграция, при която другите страни-членки на общността няма да се съобразява с дадената държава винаги, когато дадено решение засяга нейните национални интереси.
  ● Критерий 5. Съхраняване на националната идентичност.
  С непредвидими последици за държавата е интеграция, при която националната ù идентичност (историческа памет, традиции, култура, език) е застрашена от размиване, обезличаване и дори изчезване.
  Какво можем да кажем за валидността на тези критерии отнесени към НАТО и ЕС?
  Несъмнено е, че и НАТО, и ЕС гарантират повече сигурност за своите членки - няма страна, която с влизането си в тези два съюза да е станала по-несигурна. Напротив, нейната сигурност се е повишила и пряко – защото се е сдобила с партньори, разполагащи с огромен потенциал да я защитят при криза, и косвено - с това, че страната е вече част от такава общност на сигурност и просперитет.
  Вторият и третият критерии - демокрацията и жизненият стандарт - за ЕС са безусловни – нито една страна не е станала по-недемократична и по-бедна като членка на ЕС. Напротив, има политически, икономически и социални критерии, които държавата трябва да изпълни още преди влизането си в ЕС. В същото време демокрацията и жизненият стандарт не са водещ приоритет за НАТО - те са много повече страничен продукт на интеграцията. Все пак исторически е добре известно, че Португалия при Салазар, Гърция при полковниците и Турция при генералите, бяха членки на НАТО. Членувайки в НАТО, Португалия дълго време бе много бедна, а и до днес в Анадола, в Турция, има региони на изостаналост и мизерия, където хората още живеят буквално в средновековни условия.
  Що се отнася до последните два критерия - запазването на правото на глас по жизнено важни за държавата проблеми и съхраняването на националната идентичност, може да се каже, че в изключително висока степен при НАТО и в много висока степен при ЕС те се изпълняват.
  Членството на България в ЕС и НАТО дава отличната възможност на нашият елит да участва равностойно в правенето на различните общи и секторни политики (стига той да осъзнае, че и в рамките на колективните интереси могат да се реализират националните интереси и че затова се искат кураж, политическа воля и здрав гръбнак). Членството в НАТО и ЕС по никакъв начин не посяга на националната идентичност (стига отново нашият елит да осъзнае, че това – да отстояваш европейските и евроатлантическите ценности не означава да си по-малко българин – няма колизия между българското и европейското; илюзия е да се мисли, че правейки се на по-малко българи ние ще станем повече европейци).
  От този анализ следва, че стратегическият приоритет – членството в ЕС отговаря в максимална степен на всички 5 критерия и затова може с голямо основание да се определи като стратегическа цел. И независимо от цената, лишенията, напрежението, на които обществото е подложено, тази цел трябваше да се реализира и сега трябва да направим всичко възможно за да бъде нашето членство в ЕС пълноправно и ефективно.
  Докато приоритетът - членството в НАТО - отговаря в максимална степен на 3 от тези 5 критерия затова може с по-голямо основание да се определи като стратегическо средство. Т.е. това членство трябва да се оценява от гледна точка на полезността: “работи” ли, “върши ли работа”, то е добро, а ако не се “усеща” от хората и обществото не разбира какво се е променило за сигурността ни след влизането в НАТО, тогава това членство може да се приеме като влизане в един елитен клуб, където е много по-добре и по-престижно да си негов член, отколкото да не си.
  В заключение, членството в СКС влияе силно върху стратегическото планиране на политиката за сигурност. За държави като България това планиране ще губи от самостоятелността си, ще се съобразява с не малко условия и ограничения. Страната ни получава сигурност, но се лишава от редица възможности за многовариантно поведение, особено в кризисни ситуации, за маневриране и за дирене на изгодни само за нея решения на базата на индивидуални споразумения и договорености. Но при правилен избор на поведение и при ясно формулирани национални интереси, членството в СКС би могло многократно да компенсира всички минуси и неудобства за нас и да убеди всички, че то си струва.
  Във все по-интегриращия се и изпълнен с нарастващи рискове свят, държавата няма алтернатива – тя трябва да участва в СКС, но това не снема за нея от дневен ред необходимостта да изгражда оптимално функционираща, съвременна СНС, за да бъде в състояние чрез своята СНС да поеме, наложи ли се, защитата на своята сигурност. Това трябва да се осъзнае: членството в СКС не отменя ангажимента на държавата за строеж и поддържане на собствена СНС! Дори като член на НАТО нашата сигурност е national (национална), а не NATOinal. Членството в НАТО не е панацея, не е перфектно решение на всички наши проблеми.
  ► Петото ниво е сигурност на Света [на планетата] - т.е. обща, всеобща, глобална, универсална сигурност, или global, common, cooperative, comprehensive security.
  През 1982 г. в своя доклад “Обща сигурност”, ръководената от Улоф Палме Независима комисия по въпросите на разоръжаването и сигурността към ООН първа разработи концепцията за обща сигурност (common security), съгласно която не може да има трайна сигурност, ако тя не бъде споделена от всички, и че обща сигурност може да бъде постигната само чрез сътрудничество, основано на принципите на равенството, справедливостта и реципрочността[248].
В своя анализ “Глобални отговори на глобалните заплахи” Oxford Research Group алармира за най-сериозните предизвикателства към глобалната сигурност[249]:
  ♦ Промените в климата и глобалното затопляне.
  ♦ Конкуренцията за все по-ограничените стратегически суровини.
  ♦ Нарастващото социално-икономическо разделение (т. е. пропастта “Север”–“Юг”) и маргинализацията на все повече хора.
  ♦ Засиленото разпространение на оръжия и военни технологии, вкл. на оръжия за масово унищожение (глобалната милитаризация).
  Промените в климата (наводнения, суша, топене на ледници, озонова дупка, парников ефект, унищожаване на биоразнообразието, изсичане на гори, глад, миграция) вземат много повече жертви от тероризма. При нарастващата взаимообвързаност, проблемите на глобалната сигурност все повече влизат в дневния ред на човечеството, за някои от тeзи проблеми, трябва да се бърза, защото както пише Oxford Research Group: “Time is of the essence! ” (“Времето е жизненоважно!”)[250].
  Оxford Research Group говори за сегашния ортодоксален дневен ред на сигурността (security orthodoxy). Тази ортодоксия на сигурността е дефектна и не позволява на политическите елити да насочат усилията и ресурсите за намиране на устойчиви, реалистични и прагматични решения за нетрадиционните рискове, застрашаващи света. При нея отговори на глобалните заплахи се дават чрез сила и с борба със симптомите на болестта, репресии срещу несъгласните, поддържане на статуквото. В дългосрочен план тази политика е обречена. Ако през следващите 5–10 години не се предприемат спешни действия, ще бъде трудно да избегнем глобалните бедствия и дестабилизация на глобалната система. Трябва да преминем към “парадигма на устойчивата сигурност”. Това е превантивен подход, който атакува коренните причини (т. е. лекуване на болестта). При него се преминава от насочване на енергията и ресурсите срещу войната (anti-war) към ресурси и енергия за повече мир и сигурност (pro-peace), както и от сигурност за някои към сигурност за всички[251].
  Светът е обща лодка, в която всички трябва да гребат в една посока и всеки един е в състояние да обърне тази лодка с неразумни действия.
  Светът се намира в ключов период на развитието си, когато се решава:
  ● Дали той ще тръгне по сравнително стабилен път на устойчиво развитие, в който дори да има рискове и предизвикателства, те ще могат да бъдат в някаква степен упрявляеми и под контрол и дали нашата политика към предизвикателствата и рисковете ще бъде про-активна, а планирането на действията ни ще се осъществява със сравнително висока степен на вероятност (поне 60–70%). През 1987 г. Световната комисия по околна среда и развитие, ръководена от Гру Харлем Брундтланд, даде следното определение в доклада "Нашето общо бъдеще": “Устойчивото развитие е такова развитие, което позволява да се задоволяват потребностите на настоящето поколение, без това да накърнява възможността на бъдещите поколения да задволяват своите съответни нужди”[252].
  ● Или дали развитието на света ще тръгне по много по-рискови сценарии и ще преминава от една криза през друга към трета. Управлението и контролът ще бъдат почти условни, политиката ни към предизвикателства и рисковете ще бъде ре-активна, а нашето планирането на действията - с ниска степен на вероятност (не повече от 10-15%), при която всъщност ще се разчита повече на случайностите. При този сценарий ще се задоволяваме не да обръщаме хода на негативните процеси, а да забавяме тяхното развитие. Пропуснем ли напр. шанса да намерим алтернативни заместители на нефта като стратегическа енергийна суровина, единственото, което остава е да се мъчим да удължим от 50–70 на 90-100 годините на изчерпване на нефта.
  Ал Гор казва: “Време е да променим начина, по който живеем заедно на тази планета”. Неговата градация на заплахите е:
  ♦ Глобалната еколо¬гична криза. Тя може да обезсмисли целия ни напредък в други насоки, ако не се справим с нея.
  ♦ Водната криза. Тя се дължи на рязко нарасналото търсене на сладка вода и разруши¬телното влияние на глобалното затопляне върху естествените водни запаси в природата - снежни върхове и ледници, както и на влоше¬ното качество на водата, причинено от замърсяването и незадоволи¬телното и пречистване.
  ♦ Глобалната заплаха от тероризма. Тя става още по-сериозна с нарастващия достъп до нови видове оръжие за масово унищожение.
  ♦ Наркотиците и ко¬рупцията в световен мащаб. Тяхното разпространение никога не е било по-голямо, защото меж¬дународната организирана престъпност усъвършенства своите методи и засилва мощта си с невиждани досега темпове.
  ♦ Новите пандемии от рода на ХИВ/СПИН. Те погубват цели общества и се задълбочават като проблем с появата на нови щамове на стари болести, ужасяващо резистентни спрямо антибиотиците.
  Ал Гор е за политиката на “предварително ангажиране”, за която съветва проф. Леон Фюрт от университета “Джордж Вашинг¬тон”[253].
  Ние ненапразно говорихме за предишната цивилизация („Атлантида”). Може би причини за бедите, сполетели тази „атлантическа” цивилизация се разпадането на ценностите и пренебрегването на природните закони: “Лемурийската мистика учела, че моралният закон не са¬мо е неотделимо обвързан с космическия закон, но и че те¬зи два закона са всъщност едно и също... Това бил фундаменталният принцип, пренебрегнат от жителите на Атлантида при изграж¬дането на империята им. Но истината, скрита в тяхната мета¬физика, се стоварила върху самите тях при окончателния ка¬таклизъм, който погубил транснационалното им предприятие, потопил столицата им в океана”[254]... „За да накажат обитателите му за техните прегрешения и високомерие, започнали “невъобразимо силни земетръси и наводнения и само за едно страшно денонощие островът Атлантида бил погълнат от морето и изчезнал”[255]... “Могъщата, бляскава и тъне¬ща в охолство и корупция столица, заедно с повечето от нейните изпаднали в паника обитатели, потънала на дъното на океа¬на, над който властвала от дълги столетия - същия океан, от кой¬то получила името си”[256].
  “Като биологичен вид ние някога сме се издигнали до висотите на цивилизованото си величие, след което обаче сме съгрешили пред същите тези си¬ли, които са подпомагали нашия възход, и с това сме предиз¬викали съдбата да ни накаже с всеобща гибел и опустошения, които едва не изтрили цялата човешка цивилизация от лицето на Земята.”[257]... „Природата може дълго време да пона¬ся дори най-големите злоупотреби с нея.