Постигането на по-тясна интеграция между някои от държавите в КС ще промени съотношението на силите и съответно структурата на КС. Структурата на КС може да се промени и при промяна на отношенията между държавите (сближаване или конфронтация), на съотношението на силите (укрепване на едни държави или отслабване на други), или на постигнатите договорености (отказ от спазване на съществуващите ии сключване на нови). В зависимост от това дали в КС протичат процеси, при които неговата структура се запазва или в нея има тенденции към трансформация, наблюдаваме четири опции: (1) запазване на статуквото (промените водят към поддържане или слабо увреждане на структурата на КС); (2) вътрешна трансформация (промените на структурата стават в рамките на територията, заемана от КС); (3) външна трансформация (промените в структурата се съпровождат с осезаемо свиване или разширяване на територията, включена в границите на КС – т.е. някои държави напускат КС или в него влизат нови държави); (4) потискане (когато една или няколко външни сили влизат директно в регионалния комплекс, за да потиснат неговата местна динамика на сигурността, като тази ситуация е различна от нормалния процес на интервенция на велики сили в работите и отношенията на регионалния КС).
  Ако в КС се постига много задълбочена регионална интеграция, КС ще се превърне от анархична подсистема от държави в действащ единно актьор (“actor”) в рамките на системата от международни отношения[235].
  Комплексите за сигурност са „теоретични конструкти, наложени от изследователя върху “реалността”. Те си имат свой “онтологичен статус”, и затова не могат да бъдат конструирани произволно – понятието КС не може да бъде давано за описване на всяка група от държави на дадена територия. Необходимо е да същестува ясна териториална структура на взаимозависимост (по отношение на сигурността) между държавите от КС, която ги разграничава от другите съседни държави и тази структура трябва да бъде достатъчно убедителна, така че да направи критериите за принадлежност и непринадлежност към КС достатъчно отчетливи[236].
  Ако регионът се определя “обективно”, т.е. той е обективна реалност, дефинирана в категориите на географията и-или историята, то КС е аналитично понятие, което се формира от взаимодействията между държавите в него по отношение на сигурността, т.е. не е обективна реалност в традиционния смисъл на тази дума, определя се в категориите на сигурността и може да променя своите граници[237]. КС е много специфичен, функционално дефиниран вид регион, който може да съвпада, а може и да не съвпада с по-общото разбиране за регион[238].
  Това беше класическият поглед върху КС. Съвременната теория за КС разглежда както други актьори (“actors”), различни от държавите (напр. етноси, фирми), така и други сектори от сигурността, различни от политическия и военния (напр. икономически, социетален)[239]. Ето защо дефиницията за съвременен КС може да се даде като в дефиницията за класическия КС „държава” се замени с „елемент” (на комплекса). Тогава съвременият КС се определя като “група от елементи, чиито основни процеси на секюритизация, десекюритизация, или на двете, са така взаимно свързани, че проблемите на националната сигурност на всеки един от тези елементи не могат да бъдат логично анализирани и разрешавани отделно от проблемите на останалите елементи”[240].
  Друг референтен конструкт е въведеното от Карл Дойч понятие security community, т.е. общност за сигурност, предложено още през 1954 г.[241] Това е модел за интегрирана общност от държави, които са изключили силата от своите отношения и ще уреждат споровете си със средства разалични от война[242]. Главни свойства на общността за сигурност (ОС) са: (1) интегритет; (2) споделена сигурност; (3) сплотеност и готовност за съвместно отстояване на интересите; (4) договореност, че всички спорове между участниците в ОС ще се решават единствено с мирни средства и преговори; (5) наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на заплахите, споровете и конфликтите помежду им.
  Следвайки Карл Дойч, и ние ще различаваме два типа ОС:
  - Амалгамни ОС: изграждат се от воювали по-рано единици, които се сливат в едно и единно, по-голямо политическо цяло, с общо (унитарно или федерално) правителство. Основната цел за интеграцията на амалгамните общности за сигурност е “не само запазването на мира между интегрираните политически единици, но и придобиването на по-голяма сила изобщо или специални цели, или придобиването на обща ролева идентичност, или някакво съчетание от тях“[243, 244].
  В амалгамните ОС отделните единици, макар и запазвайки някои елементи от собствените системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на ОС, чиито институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи държави и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ са пример за такава ОС - на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината Брежнев (на ограничения суверенитет и социалистическия интернационализъм) не даваше обективни критерии за заплахи за сигурността на отделните страни-членки. Очаква се, че в своята развитие ЕС ще еволюира все повече към една амалгамна ОС.
  - Плуралистични ОС: могат да се изградят и поддържат по-лесно, ако цел на интеграцията е мирът и защото отделните държави съхраняват независимостта и политическата си автономия, а правителствата им запазват юридическа самостоятелност. Затова тези ОС са предпочитано средство за запазване на мира между съставящите ги единици.
  Дойч сочи три главни условия за създаването на плуралистична ОС: (1) съвместимост на главните политически ценности; (2) изграждане на мрежи за политическа и друга комуникации, така че правителствата и останалите активни части от обществото да могат да отговарят на съобщенията, потребностите и действията на другите бързо, адекватно и без прибягване до насилие; (3) взаимна предсказуемост по отношение на съответните аспекти на политическото, икономическото и социалното поведение на партньорите. Тези условия са естествено изпълними при сходни политически култури на участниците, а добре изградените мрежи от комуникации помагат за създаването на предсказуемост в тяхното индивидуално поведение. Споделянето на общи ценности и разбиране за действителността, а оттук и чувството за споделена идентичност благоприятстват създаването на такива ОС[245, 246].
  В плуралистичните ОС отделните единици запазват самостоятелността на националните системи за сигурност. В същото време те прехвърлят не малка част от гарантирането на своята сигурност към институциите на ОС. В тези институции всички държави (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават интересите си. Като пример за такава ОС бихме могли да посочим НАТО.
  ● Амалгамните ОС приличат на платно, от което каквото и парче да се отреже, то, от гледна точка на сигурността, ще бъде относително едно и също и хомогенно, носещо свойствата на цялото (Тенеси и Джорджия).
  ● При плуралистичните ОС всяко отрязано от платното парче си има и своя собствена идентичност в сигурността, така че може - ако се наложи - да мине на функциониране в автономен режим (Турция и Гърция).
  Особено интересни за изследване, в контекста и на българската интеграция в НАТО и ЕС, са такива консолидирани и интегрирани сдружения от държави, които са изградили в една или друга степен (формални или неформални) системи за колективна сигурност.
  Всяка Система за национална сигурност (СНС) получава не само ползи и преимущества, но изпитва сложности и проблеми при членството си в Система за колективна сигурност (СКС). Интеграционният процес не е резултат само от национален избор. В СКС не винаги страната суверенно кандидатства. Не рядко там нея я “кандидатстват“ - особено ако е държава с ограничени ресурси за влияние и със геостратегически важно положение, необходимо на СКС или на някои участнички в нея.
  Избягваща интеграционните процеси, изолираща се или допускаща да се конфронтира със СКС, държавата (с нейната СНС) става уязвима за дестабилизация, засилва се необратимостта на някои процеси в нея. Изолацията е дори опасна. В държавата могат да възникнат източници, които ще генерират несигурност, вероятни са и системни деформации и трансформации, можещи да застрашат самото нейно функциониране.
  Много силно и понякога противоречиво влияние в системите за колективна сигурност оказва неравнопоставеността на държавите.
  Затова нека приведем една възможна систематизация на държавите в системата за международна сигурност по отношение на тяхната мощ.
  ● Най-напред са т.нар. велики сили, които чертаят световния ред и без които не може да бъде решен нито един проблем на глобалната сигурност. Сегашният уникален еднополюсен модел кара не малко учени да поделят великите сили на “просто” велики сили и на свръхдържави – за да отдадат съответното внимание и признание на САЩ.
  ● След това са регионалните сили – които условно казано са великите сили в съответния регион. Т.е. държавите, чиято роля в дадения регион е изключително важна, дори определяща. За партньорството на регионалните сили се води борба с всевъзможни средства от страна на великите сили. САЩ имат свой списък от “пивотни държави” - регионални сили, които са на острието на американските стратегически интереси в региона – Южна Корея, Пакистан, Израел, Египет, Турция...
  ● На трето място са държавите с ограничени ресурси за влияние (наричани понякога не съвсем прецизно “малки държави”). Такива са повечето държави. Тяхната роля и значение са единствено (или преди всичко) в техния регион, а извън него едва ли особено се съобразяват с тях. Великите сили и регионалните сили търсят партньорството им за своите интереси и позиции в региона - с различни способи на “твърдата” и „меката” сила, поощренията и принудите, „морковите” и “тоягите”.
  ● Нататък идват т.нар. “минидържави” - те са толкова незначителни, че не могат да играят някаква роля – Лихтенщайн, Андора, Сан Марино. Но има редица примери, че ‘small is beautiful”, че “малкото е по-добре”, че и малките държавици могат да се оправят не зле в този объркан свят. Като екстремален пример е Люксембург, който в рамките на НАТО има същата тежест като глас, каквато на теория имат САЩ, Великобритания, Франция и Германия, защото в НАТО решенията се вземат с консенсус.
  ● Следват т.нар. “failed states” – провалили се, разпаднали се държави, превърнали се в територии, където няма централна власт и/или където различни фракции водят война на принципа “всеки срещу всеки”. Тази сиви зони сеят и разпространяват различни болести, зарази и миазми за света – тероризъм, престъпност, СПИН. И като блата, разпространяващи комари и отровни влечуги, трябва да се пресушат, санират, култивират, за да не преливат недъзите си в съседни страни, региони и континенти.
  ● Накрая са държавите-бандитки –“rogue states”, “государства изгои”, на които световната общност е отказала участие в международните отношения, наказала ги е с изолация, заклеймила ги е като престъпни режими и парии, суспендирала е членството им във водещите процеси и организации или ги е изключила от тях. САЩ имат свой списък от такива държави, наричани “Ос на злото” или по някакъв друг подобен начин, в който най-често влизат КНДР, Сирия, Куба, Иран (доскоро Ирак и Либия).
  България очевидно попада в категорията на държавите с ограничени ресурси за влияние. Т.е. колкото и някои политици да имат претенции за по-мащабна роля на страната ни, колкото и те да въвличат България в геостратегически акции (геостратегически авантюри?) и геополитически операции (геополитически провали?), все пак реалните, разумните и прагматичните цели и приоритети на българската външна политика трябва да бъдат съсредоточени и фокусирани в нашия регион, в това удивително триъгълно пространство, чиито върхове опират и дори се забиват в едни от най-взривоопасните зони на повишена несигурност и нестабилност – Западните Балкани, Задкавказието и Близкият Изток.
  Ограничеността на нашите ресурси, на нашата мощ, сила и капацитет означава, че в тези драматични и не в пълна мяра осъзнати процеси на глобализация, при тази транснационалност на толкова привнасящи непредсказуемост и динамика заплахи и опасности, България не може сама да дава отговор на предизвикателствата пред нейната сигурност.
  Но във всяка система за колективна сигурност (СКС) някои държави са повече производители на сигурност, а други са повече потребители на сигурност. За това, че са повече производители на сигурност, големите държави са компенсирани: с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях и др. За това, че по-малките държави са повече потребители на сигурност, те трябва да плащат съответно с територия (бази), услуги, подразделения за мисии и др. Дори решенията в СКС да се вземат с консенсус и да са в сила най-съвременни процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, дори гласовете в СКС да не се броят, те се претеглят. По-малката държава може да участва формално в процеса на вземане на решения, да трябва главно да се присъединява към вече взети решения.
  В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слаб партньор. Затова е възможно Голямото, Цялото, да “проспи” проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е винаги по-голямо и по-значимо от своите Части. Те затова са се обединили, за да изградят такова Цяло, интересите на което са поне на порядък по-високо от интересите на съставните му Части. Напр., ние можем да смятаме, че ескалация на напрежението в Македония е опасно за националната ни сигурност развитие, но СКС (НАТО, ЕС) да заяви: Няма нищо страшно, сега сме заети с много по-важни въпроси – напр. Иран, Северна Корея.
  ● Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че рисковете за нейната, на държавата, сигурност, са и рискове за сигурността на СКС.
  СКС определя (налага) изисквания, режими и параметри на СНС. Всяка държава в СКС е длъжна да бъде готова да даде своя съществен принос за целите и способностите на СКС. Чрез тях СНС трябва да отговори на потребностите на СКС, а после, ако има все още ресурси и сили, да се погрижи за всичко останало. Една държава, особено с по-скромен потенциал може - желаейки да се докаже като надежден партньор, - да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критериите и изискванията на СКС и да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет за действие в автономен режим, когато се наложи.
  ● Тук е важно държавата с ограничени ресурси за влияние да има лидери, които да могат да обяснят на СКС, че инвестициите, които тази държава прави в своята сигурност са инвестиции в сигурността на СКС. И ако се наложи, да бъде освободена от финансов принос за СКС, който принос може лесно да бъде компенсиран от по-богатите държави.
  Независимо от мощта на държавата, нейният народ изпитва чувство на несигурност, винаги, когато е изправен пред кризисна ситуация, пред нестабилност. Но народите на по-малките държави трудно могат да обяснят на народите на големите държави, че сигурността и на Малкото, и на Голямото се измерват не с килограми, метри и часове, а са (на езика на математиката) равномощни множества. Сигурността на по-малката страна и на голямата страна от гледна точка на техните народи и отделните хора, живеещи в тези страни, са напълно съизмерими. А голямата страна, дори що се касае до сигурността, дори в СКС – често се изкушава да казва на по-малката – виж се колко си малка, колко по-малко значение има (по-незначителна е) твоята сигурност!