Клайн говори за "disaster capitalism complex" (DCC), в съвсем свободен превод на български – Бедствиен (т.е. който е свързан с бедствията) капиталистически комплекс (БКК) или Бедствийнопромишлен комплекс (БПК) - като днешен аналог на Военнопромишления комплекс (ВПК)[223] .
  DCC се обвързва тясно с властта в САЩ и се “храни“ с публичните ресурси, които държавата заделя за цели и операции, свързани със сигурността или със съпътстващи я дейности и задачи (операции, които бяха сред най-чувствителните и ключови функции на правителството) и чрез “аутсорсинг”, много често без какъвто и да било обществен дебат, възлага на фирми от DCC. Обсегът от амбиции и апетити засяга всички сфери, от които държавата се изтегля и ги предоставя на частния бизнес - война с тероризма, вътрешна (homeland) сигурност, в т.ч. ликвидация на щетите при бедствия, аварии и катастрофи, мироподдържащи, спасителни и издирвателни операции, построяване на инфраструктура, болници, училища, мостове; охрана, партулиране, разминиране, доставки за въоръжените сили (“поддържането на американските военни е днес един от най-бързо растящите сектори в икономиката на услугите в САЩ”) обучение на военни, полицаи и чиновници, почистване на реки и хранилища, оказване на медицинска помощ, дори надзор и разпити на затворници, грижа за бежанци и хора, търсещи убежище, събиране и обработка на информация, вкл. чувствителна такава, свързана с лични данни[224]. Става дума за мощен комплекс, свързан със сигурността, който разширява своето влияние и участие както навън чрез “приватизиране” на войната, така и вътре в държавата, чрез “приватизиране” на дейностите по обезпечаване на вътрешната сигурност[225].
  Ако през 2003 г. правителството на САЩ е предоставило „само” 3 512 контракта на различни компании за свързани със сигурността функции, то за период от близо 2 години до август 2006 г. Министерството на вътрешната сигурност е предоставило вече 115 000 контракта. “Ако глобалната “индустрия за вътрешна сигурност” беше икономически незначителна пред 2001 г., сега в нея се разпределят 200 млрд. дол.”[226]
  Става дума за тенденция, при която държавата се освобождава от ключови функции, свързани със сигурността и ги прехвърля на частни корпорации. Държавата става “куха”, “изпразва“ се от съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата към сигурността. Властта нараства числено, но се превръща в de facto разпределителен механизъм на финанси, привличащ като магнит лобистки и корпоративни интереси. Това създава нова система на размити граници между Голямото Правителство и Големият Бизнес, която може да се нарече “корпоратистка” и нейната главна характеристика е огромни трансфери на публично благо в частни ръце, превръщайки поемането на големи сектори на сигурността от частни компании в най-печеливш бизнес[227].
  Според в. „The New York Times” при Джордж Буш се създаде нова роля на правителството, “при която работата на държавата беше не да гарантира сигурността, а да я разпродава на пазарни цени“[228]. През 2006 г. например американските “частни войници” (частни наемници) в Ирак са повече отколкото военослужещите там от всички останали държави от т.нар. “Коалиция на желаещите” взети заедно.[229] В същото време, цивилните служители от компаниите-контрактори в Ирак са 120 000, почти колкото е личният състав там на американските въоръжени сили. Целият бюджет на ООН за мироподдържащи операции за 2006–2007 г. възлиза на 5.25 млрд. щ.д. и е около една четвърт от онези 20 млрд. дол., които компанията „Halliburton” (в която е работил вицепрезидентът Дик Чейни) сключи като контракти за изпълнение в Ирак[230].
  Преди Военнопромишленият комплекс притискаше властта да води войни. Най-евтината утилизация на оръжия и боеприпаси е войната, а най-доброто тестване на нови системи въоръжения е проведеното в реални бойни условия. Сега вече не ВПК, а DCC, т.е. комплексът от фирми, свързани със сигурността, очакващи от държавата нови и нови поръчки и печелещи от възникването и регулирането на кризи, притиска властта, иска нещо да възстановява (след разрушения), да охранява (различни цивилни или военни обекти), да строи, да лекува, да обучава (полицейски и военни сили), да разминира, да патрулира, да разработва находища, да „източва” (държавен резерв, мобилизационни ресурси). Този комплекс се “храни“ при кризи и бедствия, при операции зад граница и борба с тероризма, той печели от извънредни ситуции. А оттук сме близо до мисълта, че когато “огладнее” за подобна ситуация, DCC ще поиска от властта да му я предостави, да му я организира! Т.е. всички тези компании, които печелят от държавата проекти и мисии, свързани със сигурността и отбраната, могат, както досега ВПК, да искат нови и нови войни и кризи, защото се облагодетелстват от тях.
  Когато разглеждаме ролята на държавата в сигурността, трябва да го правим не абстрактно, а с оглед на конкретната историческа ситуация. Това изисква да си дадем отговор на въпроса - Как изглежда понятието сигурност при новите предизвикателства, какви измерения придобива то, когато се пречупва през призмата на съдбата на националната държава. Защото системата за национална сигурност не е херметизирана и стегната в неразчупим и неразкъсваем корсет. Тя на практика е една отворена, податлива за външни въздействия система.
  Все още националната държава е тази, която има правомощията и функциите да дава отговор на сериозните заплахи и рискове. При това става дума за такива задачи и отговорности в сигурността, които винаги са неотменима и неотменна грижа на държавата и са нейното - на държавата - друго име. Така че е и нереалистично, и безотговорно да разтоварваме шоково държавата от тези нейни задължения. Трябва да потърсим какъв е този минимум от задължения, от които държавата не може да се разтовари, без да рискува да престане да е държава - те са същностните функции на държавата в сигурността. И да създадем оптималните условия - така че тя да ги осъществява пълноценно.
  Управлението на страната е сложен механизъм за производство на сигурност. Хосе Ортега-и-Гасет пише: "Държавата пpeди всичко е производител на сигур¬ност, което е нейно основно морално и политическо право, нейно висше благо и цел”[231].
  Ако ситуацията е нестабилна, обществото е склонно да надценява потребностите си от сигурност и да подценява способностите на държавата да я обезпечи. При стабилна ситуация, обществото е склонно склонност да подценява потребностите си от сигурност и да надценява способностите на държавата да я обезпечи. Надценените потребности и подценените способности довеждат до излишен психологически дискомфорт и до преразход на материални ресурси преди заплахата изобщо да е възникнала. А надценените способности и подценените потребности довеждат до излишен психологически комфорт. Съответно - до преразход на финансови ресурси когато заплахата се осъществи.
  Задача на властта е да има активната и решаваща роля в сложния процес на напасване на потребностите на обществото от сигурност (те като правило са завишени) със способностите на държавата (те пък като правило са ограничени) да обезпечи тази сигурност. По начина, по който властта се справя с това напасване се съди за нейната ефективност.
  Висше умение на властта е с по-малко средства да постига повече сигурност. И обратното, знак за некачествено управление, е ако с повече средства, заделени за сигурност, властта постига по-малко сигурност.
  Изтъква се монополът на Държавата върху ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност, тъй като това е главната ù отговорност, но монополът не значи безконтролно разходване на средствата. И в ресурсите за сигурността всяка държава трябва да се простира според чергата. Тези проблеми стоят пред всяка държава, независимо от политическия режим. Ресурсите са винаги ограничени и всичко е въпрос на приоритети и цели. Но е логично, че в нормални условия, държавата е склонна да минимизира разходите, да гарантира разумно, но не оптимално равнище на сигурност. Обратно, когато държавата е в кризисна ситуация, когато има опасност за ключовите ù интереси, тя оптимизира целите си и последното, за което мисли е да щади разходите за отстояването им (с други думи - тя преминава към т.нар. кризисно планиране).
  Планирането и управлението на политиката за сигурност е изключително сложно - по-сложно от висшата математика и висшия пилотаж. Не се ли прави по оптималния начин, може да има преразход на средства и да се падне под критичния минимум на сигурността. А осъществи ли се оптимално добре, може да даде високи дивиденти, да намери “златното сечение” между способности и потребности, самото то да се превърне в ефективен генератор на сигурност.
  Финансирането на сигурността не е чисто счетоводен процес и въпрос на бюджетарни техники. Това е най-напред държавна политика, то е концептуален и философски проблем. Преди да планираш средствата за сигурност, трябва да формулираш политиката си за сигурност. И в най-развитите страни средствата за сигурност са ограничени. Ако се допуска тяхното прекомерно изразходване за сигурност, неизбежно страдат други сфери на обществения и социален живот.
  Системата за национална сигурност не е механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, със силни взаимни връзки, ефективна координация и качествено управление: т.е. тя е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и способности: до степен, че когато тя преминава в качествено ново състояние и имаме не събиране, а умножаемост на способностите.
  Сигурността на всяка система (в т.ч. на системата за национална сигурност) е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и са надеждно защитени жизненоважните ù интереси. Ако съществува заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва дефицит на сигурност, т.е. да се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси – тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.
  Неизменно изискване към Системата за национална сигурност е при всички обстоятелства тя да съхрани, способността си да действа в автономен режим и да може да оптимизира своето функциониране - винаги, когато националната сигурност е застрашена. Разбира се, запазването на такъв капацитет зависи от това - дали държавата е изолирана (или неутрална), или пък е част от по-голяма система от държави, функционираща като Система за колективна сигурност.
  За да изпълнява предназначението си, една Система за национална сигурност трябва да бъде наистина “национална” (по характер), наистина “система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина “за сигурност” (т.е. да представлява сложен механизъм за производство на сигурност).
  Система за национална сигурност трябва да е самосинхронизираща се, самооптимизираща се, самообучаваща се, настроена за динамичен анализ на ситуацията. Тя не може да съществува вън от конкретното време и пространство, и е функция не само на трайни тенденции, но и на всяка промяна в стратегическата ситуация. В нея обществото е пуснало дълбоки корени (и тя в него), отчитащи традициите, историческия опит, манталитета. Заблуда е, че всяка конструкция, вкл. механично привнесената отвън би могла да пасне на страната. Присаденото в Системата за национална сигурност може да бъде и неефективно, да породи силно вътрешно триене, концентратори на напрежение.
  Въпреки националните специфики, Системата за национална сигурност е изключително податлива на външно влияние, понякога дори е лесно внушаема и лесно възбудима, може да загуби автономността си, да се пристрасти към чужди указания и въздействия. Тя трябва да бъде национална по характер, а поради транснационалния характер на рисковете и заплахите - да бъде интегрирана (интегрируема) в Система за колективна сигурност. Но сляпото следване на чужди модели може да подмени националната идентичност, да денационализира системата за национална сигурност, да я отчужди дори от обществото и хората.
  ► Четвъртото ниво е сигурност на Общността от държави - т.е. колективна, коалиционна, общностна сигурност - collective, community, alliance, coalition security.
  За да бъде обект на изследване, Общността от държави, по сходен с Групата от индивиди начин, трябва има някаква степен на вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели или на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се даде отговор.
  Общността от държави може да се обособи по етнически признак –славянските държави (“панславянско братство”); по религиозен признак - православните държави (“православна ос”); по цивилизационен признак (в смисъла, който влага, да речем, Хънтингтън) – държавите от Запада; по териториален/регионален признак – балканските държави; по признак “материално състояние” (или БВП на глава от населението) – богатите държави. Могат да се приведат и редица други форми на сдружаване на държави - двустранни и-или многостранни договори, алианси, пактове, коалиции, съюзи и др. Тези сдружения могат да бъдат и неформални, обединени около конкретни цели - Коалицията на желаещите в Ирак.
  Като четвърто ниво на сигурността Йончев определя регионалната сигурност[232]. Това обаче е, макар и важен, но все пак относително частен случай, с който не се изчерпват всики възможни Общности от държави.
  Бузан, Уевер и де Вилде въвеждат понятието “комплекс за сигурност” – регионално базиран, локално групиран “клъстер” от държави. В техния класически смисъл, комплексите за сигурност служат за изследване на на регионални подсистеми от държави и отчитат присъщите на региона особености, подчертаващи неговата известна автономност и уникалност. Така че, “комплексът за сигурност” се дефинира като група от държави, чиито схващания и тревоги за сигурността са толкова тясно свързани, че проблемите на националната сигурност на всяка една от тях не могат да се анализират логично и разрешават отделно от проблемите на другите държави. Въвеждането на това понятие насочи вниманието към често подценявани и не рядко изпълнени с мнителност и стереотипи проблеми на регионалната сигурност. Това се налагаше, за да не се разтваря всичко само в глобалното “системно равнище” и да се даде възможност за сравнителни изследвания между регионите. Още повече, че след Студената война на преден план излязоха регионалните и локалните кризи, спорове и конфликти на етническа, религиозна и социална основа.
  Класическите (т.е. съставени са от държави) Комплекси за сигурност се определят в дискурса на силовата политика (разглеждат преди всичко политическите и военните проблеми на сигурността). Те имат следните характеристики: (1) Композирани са от две или повече държави; (2) Имат географски кохерентно групиране; (3) Отношенията между държавите са определени от взаимна зависимост в сферата на сигурността, която може да бъде позитивна или негативна, но е доста по-силна помежду им, отколкото между тях и държавите извън комплекса; (4) Структурата на взаимната зависимост в сигурността трябва да бъде продължителна (много повече от еднократно взаимодействие), макар не перманентна[233].
  “Комплексът за сигурност” (КС) отчита факта, че за редица държави заплахата към сигурността се свърза с държавите в непосредствена близост до тях, а не толкова с отдалечените велики сили, т.е. много по-силно е преплитането на проблемите на сигурността в рамките на техния регион, отколкото извън него. Тези регионални особености са резултат от исторически наслагвания, недоверия и предубеждения, приятелства и вражди, но и от актуалното разпределение на силите между държавите.
  Възприятията на индивидуалните държави от КС и взаимодействията между тях определят динамиката и структурата на КС[234]. Характерът на отношенията между държавите от КС играе важна роля по отношение на това как и дали по-мощни външи сили проникват в региона.
  Структурата и вътрешната динамика на КС може да се класифицира в зависимост от разпределението на силите между държавите, от това дали взаимозависимостта по отношение на сигурността се определя от отношения на приятелство или на враждебност, както и от наличието на някакви дисциплиниращи ги споразумения и договоренисто помежду им.