Египетските жреци са наблюдавали с хилядолетия движенията на звездите и това ги е довело до извода, че в живота много от събитията се развиват циклично и че вселената се управлява от 6 основни цикъла. Това навярно дава основание на някои автори, напр. Робър Бовал да твърдят, че “за египтяните вре¬мето било не линейно, а циклично”[212].
  По-горе говорихме за двата типа логика – Аристотеловата логика и Парадоксалната логика. Трябва да подчертаем, че Парадоксалната е била характерна не само за китайската и индийската философия, но и за философията на такива древногръцки мислители като Хераклит (“Всичко тече, всичко се променя” и “Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”) и Сократ (“Знам само, че нищо не знам” и “Опознай себе си”)[213].
  Що се отнася до идеята за цикличното време, то тя може да се открие в древна Гърция у Платон, Аристотел и Пи¬тагор. Платон пише: “Има време, когато Бог лично направлява и помага света да върви по своя път, но има време, при приключ¬ването на даден цикъл, когато го оставя на себе си, и светът, бидейки живо същество, получил отначало разум от своя създа¬тел и творец, се извръща и по свойствена необходимост се завърта в обратната посока”[214]. А Аристотел е убеден, че “всичко, което е естествено и необходимо в света, е органично, намира се в постоянен процес на възникване и упа¬дък, а оттук следва цикличната промяна”[215].
  Според Алвин Тофлър пък, идеята за линейното време господствала в Китай[216]. Той цитира Дж. Уитроу, който пише: “През целия средновековен пе¬риод, цикличната и линейната представа за времето били в конфликт. Линейната представа се подкрепяла от търговската класа и появяването на паричната икономика. Защо¬то тогава, когато властта се концентрирала в собстве¬ността върху земята, се създавало усещане, че времето е в изобилие и се свързвало с неизменния земен цикъл”... [217].
  ► Третото ниво е сигурност на Държавата (или държавна сигурност [Терминът "държавна сигурност" е натоварен с много негативно съдържание по названието на съответната тоталитарна институция и това ни кара да усложняваме систематизацията, само и само да избегнем прекомерната му употреба - Бел. авт.], state security).
  Това е старата, традиционна, все по-често подценявана сигурност, оставаща, както вече казахме, свързана със защитата на изконни ценности: териториална цялост, суверенитет, независимост, свобода, конституционен и вътрешен ред...
  Една от водещите тенденции в международните отношения е „Сериозно отслабване на позициите на националната държава”[218].
  Смачквана отвън и раздирана отвътре, националната държава става “твърде малка за големите проблеми и твърде голяма за малките проблеми”[219], шагреновата ù кожа се свива. Губят съдържание сакрални понятия като суверенитет, независимост, териториална цялост. Националната държава вече не е главен, камо ли единствен притежател на информацията. Излизането на преден план на регионални (или групови) интереси води до странни съчетания на интереси, когато региони (или групи) в една държава са много по-близо и дори се кооперират с региони (или групи) в други държави за действия или натиск срещу собствените си правителства. Засилва се влиянието на външни интереси върху вътрешните процеси. Обществото все по-рядко се самовъзприема като единен организъм с общи цели и приоритети.
  Дирейки отговор на рисковете, зрялата Държава разумно прехвърля правомощия и функции или нагоре по вертикала - към наднационални структури за интеграция и сигурност, или надолу - към регионални структури и органи за местно самоуправление, или по хоризонтала - към неправителствени организации и сдружения с идеална цел[220].
  Учени, философи, военни специалисти от най-дълбока древност са писали, че главна сред причините за възникване на Държавата е именно потребността да се гарантира сигурността (т.е. отбраната и общественият ред) на обществото (рода, клана, племето). Държавата е резултат от стремежа на обществото и отделния човек за повече сигурност. Както пише Роман Херцог, учен и бивши германски президент: “Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”[221]. Но и обратното е вярно, че Сигурността е следствие от Държавата – само така тя е можела да бъде надеждно и оптимално гарантирана. Релацията Държава–Сигурност е сложна, нелинейна, с т.нар. обратна връзка. Между двете има непрекъснат процес на взаимодействие, на взаимно проникване, на взаимно укрепване или съответно - взаимно отслабване.
  През вековете се е смятало, че повече Държава означава повече Сигурност. И най-често това е било така. От един момент нататък обаче, с мултиплицирането на заплахите не може да се каже, че зависимостта между Държава и Сигурност е оставала пряка. Повече Държава престава да значи винаги повече Сигурност, а дори понякога се оказва, че води до по-малко Сигурност. Защото освен Сигурността се развиват и започват да се конкурират с нея редица други блага и ценности – като свободата и човешките права. И преди всичко - Демокрацията.
  Демокрацията сваля Сигурността от пиедестала на абсолютната ценност и снема ореола ù на абсолютно благо, прави я относително благо, което не само предпоставя нагласите и целите на хората, но се превръща и в тяхна функция. Обществото не е съгласно вече да стои покорно и пасивно в златната клетка на Сигурността. И не само обществото - това важи също и за обикновените хора.
  Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и управляващите. Винаги приоритет за демокрацията е сигурността на обществото, на управляваните. Сигурността на политическия елит, на управляващите не може да е самоцел за държавата; тя е следствие от нормалното ù функциониране. Иначе силовите структури вместо с опазване на реда и сигурността се натоварват с функции по опазване на режима.
  В недемократичната държава има сливането на сигурността на режима и сигурността на държавата, а в тяхна жертва се принасят сигурността на индивида и сигурността на различните общности. Чрез насилие, манипулиране, промиване на мозъците, пропаганда, намиране на враг - външен или вътрешен, обществото е принуждавано да идентифицира и слее сигурността си със сигурността на режима или поне да заживее с мисълта, че те са с един и същ приоритет. Държавата така може да “изяде” сигурността на своето общество.
  Сигурността в демократичното общество, при прочие равни условия, излиза по-евтино в сравнение със сигурността в недемократичното общество, т.е. за едно и също ниво на сигурност, в недемократичните общества се отделят повече средства отколкото в демократичните; а при едни и същи заделени средства, нивото на сигурност в демократичните общества е по-високо отколкото в недемократичните... Това се обяснява с факта, че недемократичният режим заделя ресурси за укрепване на собствената си сигурност, като преторианска гвардия, политическа полиция, тайни служби и други органи с репресивни функции.
  Демокрацията е твърде сложна форма на управление от гледна точка на постигане на условия за оптимална сигурност за обществото. Тя е разделение на властите, дебат, дискусия, баланс на лични, групови, партийни, корпоративни и национални интереси. Демокрацията, несъмнено, не е оптималният механизъм за действие в кризисни ситуации, когато са нужни категорични и бързи мерки за укрепване на сигурността, за стабилност, сигурност и спокойствие. При демокрацията нерядко влизат в противоречие компетентността и изборността, либерализмът и потребността от ред, общите цели и личният егоизъм, интересите на управляващото мнозинство и интересите на обществото.
  Казахме, че сигурността не само определя нагласите и целите на хората, но става и тяхна функция. В сила е обаче и другото твърдение, че сигурността е не само резултат от състоянието на обществото и негова функция, а тя самата поражда редица процеси в обществото. Тук причината и следствието периодично си сменят местата, влияят си взаимно и различно: както позитивно - като причината “успокоява” следствието, а следствието “гаси” причината; така и негативно - като следствието “възбужда” причината, а причината “разпалва” следствието. Това са прояви на нелинейност и сложни дисипативни структури.
  При тежки социални проблеми, обществото е готово да размени повече демокрация за повече сигурност. Така е, демокрацията не е панацея, но нейното укрепване и консолидация са ключови средства за защита и гарантиране на сигурността. Демокрацията е спасително лекарство – проблемите на сигурността могат да се лекуват с повече демокрация, но не формална, а истинска (граждански контрол, прозрачност и отчетност, свободна преса, независима съдебна власт, структури на гражданското общество). Като всяко лекарство - и при това е важна дозата, за да не се превърне в отрова. Най-сериозен се оказва въпросът - колко сигурност е необходима на обществото, за да се съхрани като демократично и колко демокрация му е достатъчна, за да не се разпадне неговата сигурност.
  Нерядко махалото залитва от едната крайност в другата. Виждаме тенденция на абсолютизиране на демокрацията. А после идва време за реабилитация на сигурността. Тя се преръща в коректив срещу абсолютизирането на демокрацията, и ù отмъщава за отнетия си статут. Демокрацията и сигурността са само относителни, не абсолютни блага.
  Не бива да се внушава чувството на вина у тези, които искат малко повече сигурност вместо прекомерна демокрация. Не бива да се смята и, че обществата имат еднаква потребност от демокрация и непоносимост към несигурността. Това са величини, променящи се от едно общество към друго и от едно състояние на обществото към друго.
  Сигурността и Демокрацията са ту сиамски близнаци (отделянето на които е рисковано, но понякога се налага единият да се принесе в жертва на другия), ту коренни противоположности, ту скачени съдове. Те си взаимодействат или се борят, опитват се да се уязвят или “погълнат” една друга. Техните отношения са понякога симбиоза, понякога – безразличие, понякога - несъвместимост. Те са в конкуренция и сътрудничество, в конфликт и съгласие. Тук е мястото на политическото ръководство и лидерство – то да намира баланса помежду им. Защото няма за тях предопределено съотношение, не съществува фиксирана константа, като при скоростта на светлината или при гравитацията; всичко зависи от конкретното състояние, от традициите, от манталитета, от историческата памет. В определени ситуации тази сложната динамична и нелинейна зависимост между Сигурността и Демокрацията може да няма решение, а понякога може да има и няколко решения, които я привличат като атрактори. И много важно е кое от тях ще бъде предпочетено от обществото или наложено му отвън или отгоре.
  Нека го кажем отново: ефективното управление на една държава е постоянно търсене на баланс между Сигурността и Демокрацията. Щом като няма единна формула, за намиране на този (крехък) баланс, то всичко зависи от спецификите на обществото и от конкретното негово политическо и икономическо, морално и психологическо състояние. В определени ситуации (на криза, на напрежение) обществото има повече потребност от сигурност. При други ситуации обаче (на стабилност, спокойствие), то акцентира върху необходимостта от демокрация.
  Държавата притежава различни механизми и инструменти за гарантиране на сигурността. Тя е единственият легитимен орган, който може да прилага сила (по Макс Вебер). Все още редица функции, задачи и правомощия по гарантиране на сигурността са монопол на държавата.
  Съществуват два крайни възгледа за релацията Държава-Сигурност.
  ● Съгласно първия, държавата трябва да съхрани максимално дълго монопола си върху опазването на сигурността и ресурсното, нормативно и кадрово обезпечаване на системата за национална сигурност.
  ● Според втория, държавата трябва да се изтегли максимално и то колкото се може по-скоро от много от своите функции по сигурността.
  Истината отново е някъде в средата, в баланса, отчитащ спецификите на обществото. Но последните права и задължения, които Държавата може да отдаде, трябва да са тези, свързани със сигурността.
  Това е така не само защото друг освен нея не може да притежава правото на легитимна употреба на сила без да застраши обществото с риска от безредие, но и защото при бягството ù от тази мисия е трудно да се прогнозира докъде ще се стигне с приватизирането на нейните правомощия и отговорности. И какво ще остане тогава от държавата, дали обществото няма да се срине в Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки? И от единно, сплотено цяло, да се изроди в аморфна и сива маса от спасяващи се по единично индивиди? Пълното оттегляне от задачите, свързани със сигурността означава колапс на държавата.
  Не бива да си затваряме очите за обективността на някои тенденции – набира сила процесът на оттегляне на държавата от сигурността, на колкото се може повече децентрализация и приватизация на нейни функции: вече има частни структури за противопожарна дейност, частни детективи, частни агенции за охрана, вкл. в мироопазващи (спасителни, издирвателни и разминиращи) операции, частни информационни (често и разузнавателни) служби на корпорации. Близо е идеята държавата да възлага информационна дейност на не-държавни институти и мозъчни тръстове (още повече, че 70-90% от информацията се събира по открити източници). И така стигаме до частни полиции и частни въоръжени сили! Нима частни фирми не охраняват поделения на българската армия?!
  Защо да не си представим как държавата преценява, че ще участва в мисия в рисков регион, може да задели 200 милиона за нея и обявява тендер за частни фирми, които да обезпечат максимално изпълнение на поставените от международната коалиция задачи за тази сума. Или държавата решава да вземе участие с 500 души и обявява тендер сред частни фирми – коя от тях може да осъществи мисията за минимална цена, за минимални разходи, изразходвани от съответната държава!?
  Нима частни фирми не охраняват поделения на българската армия?!
  Държавата неизбежно ще продължи да се оттегля от сигурността, но при действия, подчинени на логиката на пазара и на преследването на печалбата, напълно вероятно е заменилите я частни структури да правят само това, което е печелившо, което оправдава разходите, с което няма да са на загуба. И частната пожарна може да откаже да изгаси къщата на някой бедняк. В здравеопазването у нас това е нормалната практика.
  Държавата няма някакви, присъщи само на нея способности, който ù позволяват да обезпечава сигурността – тя прави това чрез институции, хора и техника. Всяка структура, независимо от вида собственост, може чрез хора и техника да прави същото. Така че в набиращите скорост процеси на „приватизация на сигурността” има сериозна логика. Но ако от обезпечаването на националната сигурност махнем националните цели и ценности, ако отстраним стратегическото планиране, управление, координация и контрол, ако се “изпусне” обратната връзка с обществото, ако (по)вече никой не се грижи за общностните интереси и приоритети, нито за легитимността на решенията и обществената подкрепа за тях, т.е. за онова, което е ядрото на политическия процес при демокрацията, тогава не се ли създават по този начин чисто и просто идеални условия за необратимо орязване, отслабване и демонтаж на държавата?
  За “приватизацията на сигурността”, като заплаха за „приватизация на държавата”, пише Наоми Клайн, чиито възгледи са не анти-, а алтер-глобалистки, т.е. тя има ясна позиция не въобще срещу глобализацията, а срещу тази форма на глобализация, която нашия света по рискована спирала на не-устойчиво и несправедливо развитие и която, по думите на Рюдигер Сафрански “означава плячкосване на нашата пла¬нета”[222].