Макар че хронологически разказът за загиналата от всемирния Потоп цивилизация започва с Атлантида, този, потънал завинаги в океанските води и в нашето съзнание, а може би и в дълбоката ни подсъзнателност, остров е само продължение на възможната и отхвърляна с презрение от класическата наука тихоокеанска цивилизация “Му” или “Лемурия”.
  Началото на масовия интерес към темата за това наше тихоокеанско праотечество започва с книгата на Джеймс Чърчуърд „Изчезналият континент Му”, излязла през 1926 г. и “основана на преводи на текстове от древни глинени плоч¬ки, претендиращи да описват потъналата цивилизация”. Всъщост, още през 19 век английският учен Филип Лътли Склатър постулирал съществуването на Лемурия, за да обясни същес¬твуването на нисши примати от двете страни на Индийския океан, а неговият съвременник, германският биолог Ернст Хекел, стигнал до извода, че развитието на човешка¬та раса е започнало от Лемурия[141].
  След трагичното бедствие, шепата оцелели атланти се разселили по света. Закодирани древни знания и следи от това, което те са оставали и на което са научили местните народи, могат да се открият в различни паметници, светилища, мегалити и други титанични постройки. През 1882 г. бившият американски конгресмен Игнейшъс Донъли публикува сензационната книга "Атлан¬тида: предисторическият свят", в която привежда множество интересни прилики на древните южноамерикански цивилизации на ин¬ките и маите с ранни¬те европейски цивилизации. Той предполага, че Азорските острови са планинските върхо¬ве на потъналия континент Атлантида. Таченият и у нас за книгата му „Българските ужаси и Източният въпрос”, посветена на зверствата при потушаването на Априлското въстание и на безразличието към българските страдания на министър-председателя Бенджамин Дизраели, британски политик Уилям Гладстон, впечатлен от теориите на Донъли, се опитва (неуспешно), в качеството си на премиер, да накара британския кабинет да финансира изпращането на кораб, който да търси потъналата Атлантида[142].
  Идеята е, че оцелелите от древната цивилизация жители на Атлантида са искали да завещаят на идващото след тях човечество мъдрост и знания. Но как са могли да направят това? Ако го запишат на камък, папирус или друга материя, то може да се разруши или изтрие. А дори и да оцелее, дали ще бъде разшифровано след столетия и хилядолетия? И ако бъде някак разшифровано – дали ще бъде разбрано... Затова се допуска, че древните атланти са оставили своите послания на потомците от следващите хилядолетия чрез “уни¬версалния език на звездите”[143]. Аз бих казал по-обобщено - те са ни оставили послания и предупреждения на единствения инвариантен за всички времена език – този на математиката. Нека да поясня с пример – независимо от различния опит, от различните технологии, от различната памет и различното мислене, и при атлантите, и до ден днешен сумата от квадратите на катетите е равна на квадрата на хипотенузата – както ни учи теоремата, носеща името един от най-големите философи и учени за всички времена Питагор, впрочем, дължащ мъдростта си може би на египетските жреци.
  Каквото и да мислим по този въпрос, ще трябва да се изправим лице в лице с различни факти - или трудно обясними, или просто потресаващи.
  Например, трите пирамиди в Газа като разположение са пълно отражение (което изключва всякаква случайност и съвпадение) на разположението в небето на трите звезди Дзета, Епсилон и Делта, от пояса на съзвездието Орион! При това Дзета отговаря на знаменитата Голяма Хеопсова пирамида, която според Роберт Бовал е построена между 2475 и 2400 г. пр. Хр. и е ритуална постройка, предназначена да изпрати душата на фараона Хеопс именно към Дзета (Ал-Нитак за египтяните), където тя ще властва завинаги като Озирис[144].
  Бовал си задава въпроса кога разположението на тези три пирамиди е съвършено отражение на трите звезди от пояса на Орион и установява, че това се случва само един-единствен път - към 10 450 г. пр.Хр. По това време според него и Робърт Хенкок “протоегиптяните”, истинските “жреци” са дошли в Египет, построили са Сфинкса, планирали са и вероятно дори са започнали да строят пирамидите в Гиза. През същата година “небето сякаш е било огромно огледало, в което течението на Нил се е отразявало като Млечния път”[145]. И още, пак през тази година, в утринта на пролетното равноденствие, Сфинксът гледа натам, където съзвездието Лъв, неговият небесен аналог, се издига над хоризонта. Т.е. Сфинксът е исполински лъвски знак за начало на новата епоха на Лъва. Това е може би едно от посланията, оставени от хората, построили тези пирамиди. Навярно те са възприемали земята, в която са живяли като съответствие на небето, на базата на принципа “каквото горе, това и долу” – при това Нил е земното съответствие на Млечния път, Египет е земният образ на небето, звездната триада - Орион, Голямо куче и Сириус е аналог на божествената триада Озирис, Изида и Хор[146, 147, 148].
  Като правило всеки изследовател, историк или просто любознателен и не приемащ на лека ръка традиционното знание човек, който говори за Атлантида, е обявяван за любител и дори малко или много за смахнат. Но има и сериозни изследвания, които обясняват странните факти, както и приликите и разликите в историята на древните цивилизации на Египет и Месопотамия, с въздействието на предходна, по-древна „хипотетична трета” цивилизация, която им е доверила своите знания и култура[149].
  В Египет в останките от преддинастическия период (около 3600 г. пр. Хр.) няма следи от писмо. И ненадейно след това изникват йероглифи „в напълно развит вид”. Същото се отнася „за математиката, медицината, астрономията и архитектурата, както и за смайващо богатата и сложна египетска религиозно-митологична система”[150].
  Нещо подобно протича и в Двуречието, където в периода 3500-2500 г. пр. Хр., “храмовите пространства в Южна Месопотамия са нараснали забележимо по размер и значение, а сетне, смайващо внезапно, на ключова дата, която може да се определи почти съвършено точно като 3200 г. пр. Хр..., в тази малка шумерска блатиста градина, в нейните мънички градове, досущ внезапно разцъфнали цветове, се появява целият културен синдром, който от това време нататък се превръща в зачатъчното ядро на всички развити цивилизации по света”[151]. Джоузеф Камбъл сочи: “Такова събитие не можем да припишем като постижение на разума на прости селяни. Нито пък е механична последица от просто натрупване на материални предмети, т.е. не е икономически детерминирано”. Според него то е “във висша степен съзнателна творба ... на разума и научните познания на нов вид хора, каквито преди не е имало в историята на човечеството, а именно професионални, целодневно заети, посветени, строго организирани храмови жреци”[152].
  Хенкок цитира египтолога сър И. А. Уолис Бъдж: “Не може да се каже, че египтяните са заели от шумерите, нито че шумерите са заели от египтяните, а че учените на двата народа са заели своите теологични системи от някакъв общ, ала извънредно древен източник”[153].
  Му/Лемурия, Атлантида - както и да се наричала тази хипотетична цивилизация, тя вероятно е имала стратези и лидери, които са смятали, че знаят как и накъде да водят обикновените хора. Но тя е извадила лош късмет, защото е нарушила може би фундаментални закони на духовно-материалния синергетичен синтез “Природа-Човек”. Или не е успяла да направи вярното приоритизиране на предизвикателствата и рисковете към нейната сигурност и е проспала необратими промени в климата, може би тогавашно глобално затопляне. Кой знае дали и тя не е била подвластна на масова обсесия на елита, под формата на асиметрична заплаха и дали не е наричала тази обсесия “тероризъм” или нещо от този род, не по-малко страшно. Вероятно и тогава някой мозъчен тръст, като Oxford Research Group е публикувал анализ “Глобални отговори на глобалните заплахи”[154] и е останал незабелязан, защото е имало по-важни неща. За всичко това ще стане отново дума тук малко по-късно.
  Сега да оставим тази потънала цивилизация насаме с горчивите поуки – тя и без това е заплатила твърде висока цена за неспособността си да различи реалните от идеологизираните опасности и големите от малките рискове. Ние сме homo sapiens, и можем да си позволим наивността, че нашата цивилизация е по-разумна и няма да я сполети подобна съдба.
  За нашата цивилизация е прието да се смята, че като организирани общности с елементи на прото-държавност на кланова, племенна или друга колективна солидарност, надхвърлящи сцеплението на стадото, тя се е зародила от една страна по течението на р. Нил в Древен Египет, или в Едноречието; от друга страна - в пространството между р. Тигър и р. Ефрат (в Месопотамия, “земята между двете реки”), или в Двуречието.
  Тези две огнища на съвременната цивилизация са споделяли, не само много общи като драматичност и последователност процеси, както вече бе споменато, но и твърде различни съдби, повлияни от различния нрав на техните реки – майките на живота, връзките с вечността.
  В Едноречието, Голямата река Нил е била пълновластен господар на участта на общностите по нейното течение и ги е принуждавала да си сътрудничат - за да оцеляват, за да имат поне някакъв шанс тя да бъде укротена, а нейните разливи – обуздани, за да се справят с капризите и стихията ù и да организират максимално ефективно напояването[155].
  Ала в Египет, Нил не само определя характера и задава правилата на съществуването на общностите живеещи край неговите брегове, но и се съобразява сякаш с тях - с тези общности, с хората, с Човека. Нил за Човека е Бог, Господар, Баща, но въпреки всичко го уважава, цени го и води диалог с него, дори води този диалог в някаква степен като равен с него. Нил може да е капризен, но той е предвидим. Той приижда като по разписание и то не по време на дъждовния сезон, а в най-голямата суша, в самия разгар на лятото, когато земята се е изтощила, напукала се е от жажда, а старата реколта е прибрана; реката се разлива за около стотина дни, после се отдръпва и оставя след себе си оплодена и напоена земя, която отпочиналите хората могат да засеят отново[156, 157].
  При подобна предвидимост и последователност, човекът не само знае какво планира и какво да прави, но той логично започва да възприема себе си като съществена част от великото уравнение на природата.
  Както отблязва Щефан Бройер, ивицата подородна, удобна за живеене площ край Нил е много тясна, от изток и запад е пустиня и не е възможна по-значителна концентрация на население, т.е. това е „цивилизация, чиито градове са предимно церемониални центрове и наброяват малко жители, най-често само между 1 000 и 2 000 души”. Околната среда по долината на Нил не благоприятства особени външни контакти, доколкото „съседите” от пустинята са малобройни племена. Възможностите за по-оживена „международна” дейност има най-вече на север, в делтата на р. Нил и отчасти на юг край границата с Нубия, но това са зони, лесни за контрол от гледна точка на сигурността[158]. Географията е „защитавала” Египет от външни заплахи и това го е предпазвало от нападения и битки със завоеватели и войнствени племена[159]. Затова писатели от древност¬та, описвали египтяните като спокоен и доволен народ[160]. При такива географски и климатични дадености, египетската цивилизация става по-етноцентрична от други цивилизации и развива по-единна политическа и обществена структура, в която центробежните тенденции и стремежите за автономност са слаби, фараонът е на върха на държавната пирамида и разполага с монопол над вътрешната власт и външните отношения[161].
  Животът и Времето в Едноречието са текли от Високите планини до равнинната Делта, от Горен Нил до Долен Нил - като от Миналото към Бъдещето. Нил е символизирал Стрелата на Времето – еднопосочна и неумолима, неизбежна, пронизваща духа и тялото. Всичко е преходно. Единственото, което е вечно е Реката – а тя е другото име на Времето.
  От Египет тръгва схващането за Времето като еднопосочна Стрела, като протяжност, течаща от Миналото през Настоящето към Бъдещето, които са отделими едно от друго и протичат едно след друго в строг ред, според който: Миналото поглъща Настоящето - но не преди то да бъде преживяно и да се превърне в Минало; а Настоящето поглъща Бъдещето, но не преди то да е достигнато и да се превърне в Настояще. Само в тази посока тече синтетичното триединно цяло - Времето, което толкова много прилича на змия, пълзяща напред и единствено напред.
  Докато в Двуречието нещата са били коренно различни. Там реките Тигър и Ефрат са във вечна разпра помежду си, те не зачитат човека, той за тях е някакво несъществено неизвестно в голямото уравнение на Природата. Двете реки са непредвидими и несигурни, безразлични към съдбините на народите помежду тях. Те мо¬гат да придойдат по всяко време и да залеят посевите, тогава, когато най-малко ги очакват[162]. Ако Нил носи в себе си посоката, перспективата и движението, а животът върви напред заедно с него, то в пространството между Тигър и Ефрат се завихрят пустинни ветрове, преминаващи в пясъчни бури; човекът е прашинка от пясъка на времето, той няма пространство, в което да се устреми напред, а е обречен да се върти в кръг и да се повтаря – непрекъснато да се повтаря и самоповтаря. Както се повтаря животът.
  Пространството между двете Реки е нехомогенно, трудно за опазване, накъсано, с многобройни възможности за военни и/или комерсиални контакти. Това позволява далеч по-децентрализирана и разединена политическа и обществена структура, с множество центрове на власт и раздробени полицентрично външни отношения[163].
  В Двуречието едни племена са покорявали благодатната Равнина между Тигър и Ефрат, като са я разорявали и разоравали. После са я облагородявали и възраждали за нов живот, прокарвали са напоителни канали, създавали са същински рай на Земята. И когато е трябвало да избършат морни чела и да се радват на плодовете на своя труд, от Планините към Равнината стремително се спускали други племена, които са ги покорявали и са разорявали и разоравали създаденото от тях, за да почнат всичко отначало, докато и те превърнат благодатната Равнина между Двете Реки в рай на Земята и ги сполети същата участ - защото от Планините стремително са се спуснали следващите племена.
  Ако страничен Наблюдател се взира отдалеч към Двуречието, той няма да различава детайлите, да се пита – кои племена са връхлетели и кои племена са имали зла участ, а ще вижда един и същ кръговрат - картина, повтаряща се постоянно, магически, вечно - по един и същ начин.
  За този Наблюдател Времето ще тече в Кръг - циклично и повторяемо. И той ще си каже: „Няма за къде да бързаш, ти си само част от някакъв, неизвестен никому от простосмъртните дълбок и неразбираем замисъл”.
  В Двуречието индивидът е обречен да осъзнае, че той „няма значение по-голямо от то¬ва на отронен лист” и фокусът безвъзвратно е изместен от него към “вековечната група”[164].
  От Месопотамия тръгва схващането за Времето като Кръг, като една повтаряема в главното и същественото цикличност, в която Миналото, Настоящето и Бъдещето са условни понятия, определими и измерими от гледна точка на конкретния днешен момент, но всъщност са неотличими, редуващи се части от едно цяло. И това цяло е Времето, което толкова много прилича на змия, захапала опашката си. Затова на Изток „никога не е имало време, когато не е има¬ло време. Нито ще има време, когато тази калейдоскопична игра на вечност във времето ще спре”[165].
  Доколко обаче е вярна тезата за различното възприемане на Времето, закодирано в гените в съгласие с ценностите и схващанията на древните цивилизации в Египет и Месопотамия?
  Животът на човека през детство, младост, зрялост и старост, логично доказвал на древните хора, че времето има еднопосочна съставляваща.
  Заедно с това, повтаряемостта на сезоните и яленията, движението на звездите на небето подсказвали, че времето има кръгова съставляваща.
  Ето защо, човечеството, дали само от собствения си опит (както учи традиционната наука), или като завещание от предходна цивилизация, загинала при световен катаклизъм “Всемирният Потоп” (останал в преднанията на практически всички народи по света - както това може да се види от книгата на Джеймс Фрейзър “Златната клонка”[166]), е учено, възпитавано и предразполагано да възприема Времето като Спирала, с две съставляващи: Стрелата и Кръгът, които се разгръщат постепенно, така че да има и развитие, и повтаряемост; и насоченост, и цикличност.