И независимо, че хората са толкова различни, всички живеят еднакво – цари голяма уравновиловка в жизнения стандарт на едните и на другите.
  -- Свободата носи със себе си динамика, нестабилност, стремеж към промяна. Тя е фокусирана върху собствената значимост на личността. Това, което може да навреди на обществото е такава степен на свобода (напр. всеки в пълна степен да получава това, което заслужава), при която по-неспособните и по-малко можещи хора да бъдат демотивирани да са креативни, търсещи, борещи се, предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото да са всеотдайни, ще получават много по-малко от по-способните и по-можещите. И понеже хората са толкова различни, възниква голяма ножица в жизнения стандарт на едните и на другите.
  Много интересни и удивителни препратки към мрежовите структури се откриват, ако включим и третата координатна ос – Братство[81]. Но това излиза наистина вече много далеч от целите на този анализ.
  ► Второто ниво е сигурност на Групата от индивиди или групова сигурност (group security).
  За да бъде обект на изследване, групата трябва има вътрешно сцепление, консолидация и интегритет, породени от наличието на общи ценности, интереси или цели; на общи потребности, нужди или желания, които да бъдат удовлетворени, на общи заплахи, опасности и страхове, на които трябва да се отговори. Т.е. все свойства и дефицити, които ù позволяват да се обособи и идентифицира като общност. “Членовете на една група са еднакви точно в това, по което се отлича¬ват от другите, които не принадлежат към групата. Члено¬вете се обличат и се хранят по един и същи начин и говорят един и същи език, по тези белези те се различават от други¬те, които не принадлежат към групата”[82].
  Един от най-мощните сплотяващи групата вътрешни мотиватори е Доверието – то е “очакването в общността за правилно, честно и съпричастно повдение на другите членове, основано на общо споделяни норми”[83]. Доверието “събира” групата, слепя я, сплотява я, то е „като смазка, правеща по-ефикасно действието на всяка група или организация”[84]. Доверието е кръвта, която тече в жилите на групата, протичайки от човек към човек, карайки го не само да се чувства привързан и сходен, тъждествен с останалите, но и отговорен за другите и групата като цяло. “Доверието е очакването в общността за правилно, честно и съпричастно поведение на другите членове, основано на общо споделяни норми”[85]. Според Киерон О`Хара доверието има три основни функции: (1) да сплотява хората (те.е да им помага да приемат, че “работят за една обща цел”); (2) да подпомага сътрудничеството между тях (т.е. “теория на рационалния избор”); и (3) да намалява сложност¬та (т.е. правене на заключения отвъд наличната информация, създаване на обобщени очаквания за поведението и намаляване на несигурността)[86].
  След работите на Робърт Пътнам се отделя особено внимание на т.нар. “обществен” (или “общностен”) капитал, който е “качество, което възниква при преобладаващо доверие в обществото или в част от него”[87]. Общественият капитал може да се дефинира като “комплекс от неформални ценности или норми, споделени от членовете на дадена група, за да се осъществи сътрудничеството между тях”[88].
  С други думи, общественият капитал е форма на човешкия капитал, различаваща се от останалите негови форми “дотолкова, доколкото обикновено се създава и предава чрез механизми на културата като религия, традиция или исторически обичаи”[89].
  В същото време един от най-мощните външни дразнители, сплотяващи групата и “изработващи” спояващо я вещество от страхове и комплекси е Врагът - този който е мислен като способен да посегне на групата, на нейните ценности и смисъл на съществуването ù, или се явява конкурент за разпределението на материални или символни ресурси, които са ограничени или са от такова значение за групата, че тя не е съгласна на компромис и не може да си позволи да отстъпи дори малка част от тях.
  Групата се отличава от механичния сбор от индивиди по това, което Освалд Шпенглер нарича “вътрешното преживяване на “ние”: “Колкото по-дълбоко е това чувство, толкова по-силна е жизнената сила на обединението”[90]. Според Хънтингтън: “Хората се самоопределят чрез предци, религия, език, история, обичаи и институции. Те се идентифицират с културни групи: племена, етнически и религиозни общности, нации и най-мащабно погледнато – с цивилизации... Знаем кои сме ние само когато разберем кои не сме и често когато знаем против кои сме”[91]. Във всеки общностен език, според Мануел Кастелс, “първата дума е ние, втората е нас, а третата за съжаление е тях”[92].
  Групата се обособява главно чрез своята идентичност, която според Кастелс представлява “процес на конструиране на значение на базата на някакъв културен атрибут или сроден набор от културни атрибути, който (които) получава(т) приоритет над другите източници на значение”. За всяка група, както и за всеки индивид “е възможно да съществуват множество идентичности. Въпреки това подобен плу¬рализъм е източник на стрес и противоречие както в репрезентациите на Аза, така и в социалното действие”[93]. Но има една “основна идентичност (служеща като рамка на останалите), която се самоподдържа във времето и пространството”[94]. И както пише Харолд Айзакс: “Функционирането на основната групова идентичност е свързано най-решително с две ключови съставки от личността и жизнения опит на всеки индивид - чувството за принадлежност и степента на самоуважение”[95].
  Груповата идентичност, не е статична, “замръзнала” характеристика, не е закостенелост, която не дава на групата да се променя. Тя може да се развива, като съчетава качества и норми, дошли от отдавна отминали исторически времена, заедно с нови елементи и комплекси, отчитащи външни влияния и необходимост от адаптирането към новите условия, т.е. съчетава наследеното от хората и придобитото от тях. Груповата идентичност е “нещо живо и то расте, променя се, избуява или увяхва според повишаването или на¬маляването на собствената си жизненост и условията, при ко¬ито съществува. Тя също умира или се вкаменява. Тя изчезва в някакъв друг развиващ се групов организъм или се проявява наново в нов съюз от стари елементи, обединени по нов начин”[96].
  С други думи, Групата носи в себе си базисни материални и духовни ценности, култура, идентичност, памет, език, традиции и обичаи. Тяхното опазване и зачитането им е важен аспект на нейната сигурност. Групата е особено чувствителна към тези идентификационни маркери, чрез тях тя се отграничава от други групи, с които например е в конкуренция за някакви ограничени ресурси и често a priori смята, че върху тях се посяга от страна на обществото, мнозинството или другите групи. В този смисъл се говори за „комплекс на уязвимост” на Групата. Мнозинството не рядко се самонатоварва с вина за тази уязвимост и така позволява на Групата да експлоатира своя комплекс и да черпи дивиденти от него.
  Според Карл Дойч групата “са събрани заедно лица, които са свързани от две неща: (1) те споделят някои важни общи характеристики; и (2) изпълняват взаимнозависими роли. С други думи, те донякъде си приличат един на друг достатъчно, за да бъдат разпознати като членове на една група, а в друго отношение действат по достатъчно различни, но взаимнозависими начини, така че да бъдат способни да си сътрудничат и да действат свързано “като група”[97]. Дейвид Джонсън и Франк Джонсън дават следното определение: “Групата е от двама или повече индивиди, които се намират в непосредствено взаимодействие, като всеки съзнава своята и на другите принадлежност към групата и положителната си връзка с тях в стремежа им да постиrат групови цели”[98].
  Групата може да се организира по различни признаци: етнически, религиозен, териториален, социален, професионален, корпоративен, както и по някои други особени критерии - като сексуална ориентация, специфични възможности (напр. увреждания) и др.
  Ако е обособена по етнически или религиозен признак, Групата обикновено се нарича малцинство – такива в България са ромите, българските граждани с турско етническо самосъзнание и мюсюлманите (впрочем, със средствата на политическия и идеологическия, а може би и геополитическия инженеринг вече се правят опити у нас за подмяна на етническия организационен принцип на тази група с религиозен).
  За етническата общност Антъни Смит привежда шест атрибута: (1) колективно собствено име; (2) мит за общи прадеди; (3) споделени исторически спомени; (4) един или повече отличителни елементи на обща култура; (5) обвързаност с определено “отечество”; (6) чувство за солидарност, обхващащо значителни се¬гменти от населението[99].
  А за религиозните идентичности, Смит смята, че “проявяват тенденция да обединя¬ват в общността на вярващите всички, които чувстват, че спо¬делят определени символични кодове, ценностна система и тра¬диционни вярвания и ритуали, вкл. и представи за ня¬каква надемпирична реалност, колкото и обща да е тя, и белези на специфична организация, била тя и съвсем неуловима”[100]. Айзакс пише: “Религията осигурява на членовете на всяка такава група здравата спойка на традиционно споделяните вярвания за зна¬чението на тяхното съществуване”[101].
  Следват някои примери за групи - българите от Западните покрайнини (по териториален признак); пилотите от гражданската авиация, в чиято безопасност инвестираха значителни средства след 11 септември 2001 г. (по професионален признак); гей-общностите (по признак сексуална ориентация); прослойката свръхбогати българи (по имуществен признак); фирмите, т.е. фирмена сигурност (по корпоративен признак)...
  Поради някои техни разбираеми специфики, групите, организирани по корпоративен признак често се разглеждат отделно от останалите.
  Светлана Христова различава групиранията, възникнали организирано, “породени от нуждата да се постигат утилитарни цели”, наречени “орга¬низации”, от тези, възникнали спонтанно, в отговор на “човешката потребност от съпри¬частност, от споделяне на живот, от “съвместност", наречени “общности”[102]. Обаче, както казва Ортега-и-Гасет: “Хората не се събират просто за да бъдат заедно, а за да вършат нещо заедно”[103].
  Кастелс пък намира съществена разлика между два типа организации: (1) “бюрокрации” – организации, за които възпроизводството на тяхната система от средства се превръща в основна организационна цел; и (2) “предприятия” - организации, в които целите и тяхната про¬мяна оформят и постоянно реорганизират структурата на средствата[104].
  Но стремежът към отграничаване на “организацията” от “общността”, разбирана като всяко (в не малка степен) консолидирано и интегрирано, спонтанно възникнало множество хора, едва ли ще позволи да поставим точка в процеса на диференциация и класификация – той дори може да стане верижен и трудно управляем. Достатъчно е да влючим в анализа такъв параметър като големината на “общността”. Както в математиката действа Законът на големите числа, съгласно който при големите величини логиката коренно се променя, така и при големите множества от хора се появяват явления, свързани с цената (позитивна – „ползи” и негативна – “щети”), която тези множества трябва да платят за мащаба.
  Затова вътре в “общността” (както я разбира Христова) Фердинанд Тьонис прокарва различие между gemeinschaft (“общност”) и gesellschaft (“общество”). Gemeinschaft е “гъста мрежа от лични взаимоотношения, основани преди всичко на роднинските връзки и на прекия, личен контакт в малката, затворена община. В огромното си мнозинство нормите са неписани, а личностите са обвързани помежду си чрез мрежа от взаимна зависимост, която засяга всички аспекти на живота – от семейството и труда до оскъдните забавления, които са имали този вид общества”, докато Gesellschaft е “рамката от закони и други формални правила, която характеризира големите, градски, индустриални общности. Обществените връзки там са по-формализирани и безлични; индивидите не зависят от взаимната си подкрепа в толкова голяма степен и следователно имат много по-малко морални задължания помежду си”[105].
  Според Йончев, във Второто ниво на сигурността трябва да се включи сигурността и на “общностите”, и на “организациите”. Но остава усещането, че той прави това със силна вътрешна съпротива, защото “в петтомното делене на сигурността няма отделно равнище за общностите и отделно равнище за организациите”[106]. Струва ни се, че особен проблем и място за сериозни дилеми тук не съществува. Разбира се, между “общностите” и “организациите” по отношение на сигурността съществуват, при това сериозни, различия. Но не по-малки различия по отношение на сигурността съществуват и при различните “общности”.
  Така че, едва ли може дори да се помисли за някакво всеопределящо сходство между различните групи по начините и средствата, чрез които те в конкретен план и в конкретната среда обезпечават сигурността си.
  Но нека припомним и използваме принципа на пестеливостта, известен като “Бръснач на Окам”, наречен на английския философ-схоластик и францискански монах от 14 век Уилям от Окам – “Sine necessitate” или “Не умножавай същностите повече от необходимото“, т.е. за да е добра една теория, трябва от нея да се премахнат ненужните детайли. А казано другояче: “Способността да се обясни много с малко, е само един от критериите, по които съдим за адекватността на теориите”[107].
  Ние тук не говорим за технологията и организацията, за методите и способите при обезпечаването на сигурността – било то на общността или на организацията, а за същностното отличие на Групата както от Индивида, така и от Държавата, в пространството между които се разполагат всички Групи. А вече сред всички Групи “общностите” приличат повече на сбор от индивиди и могат да бъдат мислени като макро-Индивиди или супер-Индивиди, а “организациите” са в умален вид и за своите членове нещо като микро-Държави или мини-Държави.
  Като използваме микро-Държава или мини-Държава за “организация”, показваме съгласието си с Йончев, че сигурността на „организациите” е базирана върху спазването на правила, осъществявано с принуда (макар че в съвременния мениджмънт има нови теории и практики, с акцент не върху принудата, а върху харизмата или мотивацията). Оказването на принуда означава, че организациите имат дисциплинираща природа[108].
  Тук Йончев се базира на книгата на Мишел Фуко “Надзор и наказание”. Но виждането на Фуко за дисциплинарната власт не е като за власт, която се осъществявява от горните над долните нива, а като за власт, която пронизва всяко ниво на организацията: “Дисциплинарната власт се организира и като една множествена, автоматична и анонимна власт; защото е вярно, че надзорът почива върху индивидите, действието му е действие на мрежа от отношения, които са насочени отгоре надолу, но в известна степен и отдолу нагоре, и настрани; тази мрежа “крепи” цялото, като го пронизва отвсякъде с прояви на власт, които се опират една на друга: надзиратели, които са постоянно надзиравани... Апаратът като цяло е този, който произвеж¬да “власт” и разпределя индивидите в това непрекъснато и постоянно поле. Дисциплината “задвижва” една власт на отношения, която се самоподдържа чрез собствените си механизми”[109].
  Вярно е, че по-често общностите имат неосъзнато, нецеленасочено отношение към своята сигурност и тя е стихиен резултат от съществуването и дейността на групата.
  Вярно е, и че по-често организациите имат осъзнато, целенасочено отношение към своята сигурност и тя е резултат от осъзнати усилия за постигне и поддържане на определено ниво на сигурност[110].
  Но подобно разглеждане е твърде обобщаващо и формално, не рядко и подвеждащо. Една общност може да полага осъзнати, целенасочени усилия за да постигне и поддържа определено ниво на сигурност, а една организация може да поражда с неосъзнати и нецеленасочени усилия не малка степен на стихийност при обезпечаването на своята сигурност. Въпросът пак опира до технология и организация, методи и способи, но не влияе на основния критерий, по който се обособява Групата.