Това е постигнала нация с вяра и верую – протестантската вяра и либералното верую; нация, за която Ричард Хофстетер казва: “Нашата съдба като нация не е да имаме идеология, а сами да бъдем идеология”[56], а Самюъл Хънтингтън допълва: “Вярата на американските протестанти в индивидуалната отговорност поражда американската идея за успеха и представата за самоизградилия се човек”[57]. Това упование в собствения труд и че човек може да успее, стига да бъде неуморен ковач на своята съдба, е предадено много точно в думите на президента Бил Клинтън за Американската мечта: “Проста, но могъща идея, че ако се трудиш упорито и играеш по правилата, ще получиш своя шанс да стигнеш дотам, докъдето те отведе даденият ти от Бог талант”[58].
  Вече два века и половина, Западният Запад изпраща и ще изпраща към своята прародина от другия край на Атлантика, на Източния Запад изкусителни сигнали – да приеме и той същата религия и етика на успеха, като висш измерител на постигнатото в живота. Американското общество, чрез свободата, която поражда, подобно на древните сирени омайва постоянно с песните си европейските общества. За добро или зло, Източният Запад остава - като Одисей - завързан за мачтата на своите принципи и ценности, вслушан в тяхната прекрасна мелодия, сякаш излязла изпод струните на Орфеевата лира. Това не му е позволило да бъде също толкова свободен и освободен (защото постоянно си повтаря, че “свободният човек неизбежно е несигу¬рен”[59]), динамичен и рискуващ (в поговорката “риск губи, риск печели” Европа акцентира на първата част, а САЩ – на втората). Но пък навярно така е избягнал съдбата на онези моряци, които омаяни от песните на сирените са тръгвали към тях и завлечени в морските дълбини са се удавяли.
  Европа е с повече солидарност между различните слоеве и прослойки на обществото, споделя идеята за “социална пазарна икономика” и не вижда несъвместимост между сво¬бодните пазари и мрежата за социална сигурност. В голяма степен Европа изповядва вярата на ордолибералите в сил¬ната държава и в силния обществен морал и може да се подпише под мисълта на Вилхелм Рьопке, че напълно свободната пазарна икономи¬ка, основана на конкуренцията “не би могла да се носи свободно в социалния, политически и морален вакуум, а трябва да бъде поддържана и закриляна от силна соци¬ална, политическа и морална рамка. Правосъдието, дър¬жавата, традицията и моралът, непоклатимите стандар¬ти и ценности... са част от тази рамка, досущ като иконо¬мическата, социалната и фискалната политика, които извън пазарната сфера балансират интересите, защита¬ват слабите, обуздават крайностите, съкращават разхо¬дите, ограничават властта, определят правилата на иг¬рата и се грижат те да бъдат спазвани”[60].
  Когато дирим същността на европейската идентичност, можем да се опрем на приведената от Антъни Смит система от ценности, споделяни в различна степен от европейските народи: наследството на римското законодателство, юдео-християнската етика, ренесансовият хуманизъм и индивидуализъм, просвещенс¬кият рационализъм и наука, класицизмът и романтизмът в изкуството и преди всичко традициите на гражданските пра¬ва и демокрацията – всички те “са създали общо евро¬пейско културно наследство и са оформили уникално кул¬турно пространство, което прекрачва националните грани¬ци и обвързва различните национални култури посредст¬вом общи мотиви и традиции”[61].
  Стремежът за превръщане на Америка в нова Обетована земя е формулиран през 1630 г. от пастора Джон Уинтроп, който в проповед на палубата на кораба “Арабела”, говори за необходимостта да се построи City upon a Hill (Град на хълма) – образцов и чрез примера си осветяващ пътя на другите, показващ какво може да бъде истински благочестивото общество[62]. От тази реч води нишката на неистовия до фанатизъм порив - Америка да стане опора на демокрацията, да бъде фар, притеглящ вредом със светлината си онеправданите, нещастни и страдащи хора.
  През последната четвърт на 18 век се води ожесточен спор между федералистите и антифедералистите дали САЩ да се формират като общество, базирано върху преследването и отстояването на личните интереси (както настояват федералистите) или да се изградят като общност, основана на моралното съгласие, близостта и братството между хората (за което се застъпват антифедералистите). Връх в този спор вземат федералистите[63]. И техните възгледи са вградени във всеки елемент на американската държава и са втъкани във всяка фибра на американското общество. В резултат на това се изгражда особен тип пазарна демокрация с нагон за печалба и успех. Навярно за такава „демок¬ратичната система на пазара” говори Лудвиг фон Мизес[64]. Но тази демокрация е особено жизнена, въпреки цената, платена за нея, в която са включени и вулгарност, и материализъм, и липса на здрави, дълбоки корени, и антиинтелектуализъм[65]. Това е пътят, по който Америка поема – да бъде велика не благодарение на милостта на Съдбата да я надари с шепа виждащи в далечината мъже, бележити със своя гений и с възвишените си, просветени души, а преди всичко чрез изграждането на проспериращо свободно общество, принадлежащо на “обикновени хора с техните обикновени интереси за правене на пари и преуспяване”[66].
  В идеалния си вид такава демокрация ще отговаря на идеите на Айн Ранд за “свободно, мирно, процъфтяващо, доброжелателно, рационално общество”[67], където всеки преследва рационално личния интерес и така способства максимално за реализирането на общите интереси; общество, в което „всяко живо същество е цел на самото себе си, а не средство за постигане на целите или благоденствието на другите - и поради това, човек трябва да живее за самия себе си, без да жертва себе си за другите, нито да жертва другите за себе си”[68].
  В подобно общество Държавата има единственото „присъщо, морално” предназначение – “да защитава правата на човека, което означава да го защитава от физическо насилие, да защитава неговото право на живот, на свобода, на собственост и правото му да преследва собственото си щастие”[69], т.е. да е като полицай и да използва сила “само във връзка със и caмо срещу тези, които първи прибягват до нейното използване”[70]. Необходимо е действията на Държавата да бъдат контролирани, “строго определени, ограничени и поставени в ясно очертана рамка”; тя не може да проявява никакви приумици и своеволия и трябва да бъде “безпристрастен робот, чиято основна движеща си¬ла са законите”[71].
  Докато Европа инвестира в социална справедливост и равенство, САЩ са принудени непрекънато да превъзмогват проблемите, породени от изначалната несправедливост при разпределянето на способностите сред хората и от поставянето на първо място на личната свобода. При този подход неизбежно взема своя лепта социалдарвинизмът, свързван с Хърбърт Спенсър, от когото Чарлз Дарвин взаимства концепцията за “Естествения подбор” (оцеляване на най-приспособените). Гледната точка на Спенсър е много крайна. Той смята, че икономически силните трябва да преследват икономически слабите, докато не ги изтребят[72], че бедните и обречените са слабаци¬те, чиято евтаназия е начинът на пpиpoдaтa дa подобри видoвeтe, че “отчасти чрез отстраняване на тези с най-ниcкo развитие и отчасти поставяйки останалите под непрекъснaта дисциплина на опита, пpиpoдaтa осигурява растежа на расата, която трябва eднoвpeменно и дa разбира условията за съществуването, и дa бъде способна дa peaгиpa в съответствие с тях“[73].
  Въпреки това, развитието на САЩ е всмукало в себе си ако не месестата част на предлагания от Спенсър плод, то поне неговия аромат. Затова в омекотена, донякъде приемлива форма системата, за която е пледирал Спенсър може да бъде различена в самото ядро на американското общество и по думите на Джон Кенет Гълбрайт: “Не може дa не се изрази възхищение пpeд изчерпателния начин, по кoйтo Спенсър и социалдарвиниз¬мът служат за защита на cиcтeматa... Вижданията на Спенсър са водеща сила за своето време, особено в Съединените щати. Във все още младата република е лесно и удобно дa се вярва, че тези, кoитo не тoгaт дa оцелеят, са изключително нeдocтойни хора, позор за расата, кoитo основател¬но трябва дa бъдат пожертвани”[74]. А според Жак Атали: “[В Америка] Тези обезсърчаващи явления произтичат от дълбока културна мутация: култ към незабавно задоволяване на желанията, самодоволство, липса на социална солидарност”[75]. Ето защо Збигнев Бжежински заключава горчиво: “Как може обществото ни да представи морална алтернатива на света, когато самото то е разядено от себеугодничество, сребролюбие и хедонизъм”[76].
  Това, че САЩ имат статут на единствена суперсила, налагайки се на света както политически (установяване на еднополюсен геополитически модел) така и икономически (установяване на свръхлиберален геоикономически модел), силно дискредитира левичарските вопли по техен адрес. Можем да кажем обаче, че колкото и най-силната световна икономика да тегли мощно напред цялото си общество, колкото и да се смята, че “прииждащият прилив повдига всички лодки”, колкото и преуспяващият ù елит чрез процеждането (“trickle down”) да прехвърля част от доходите и ползите към по-малко заможните прослойки, идеологията на минимално ограничения откъм държавна намеса пазар, т.е. принципът laissez-faire винаги поражда сериозни системни и стуктурни дефекти и изтънява (а понякога ги и раздира) цели части от социалната тъкан. Патрик Кенън пише: “В един laissez-faire свят никога не биха били построени пирамидите в Гиза и в Тикал, нито пък биха били издигнати катедралите в Париж и в Кьолн. Ако зависеха изцяло от пазара, Микеланджело никога не би изрисувал Сикстинската капела, Колумб не би отплавал в океана, Теди Рузвелт никога не би прокопал Панамския канал, държавни и подкрепяни от държавата магнати никога не биха опасали света с железопътни и телеграфни линии. Жълтата треска, маларията и детският паралич биха били ендемични болести, а атомната енергия все още не би била позната. Човек никога не би стигнал до Северния полюс, да не говорим за Луната... Ако по някакъв каприз на съдбата пазарният индивидуализъм бе възможен през палеолита, човечеството никога не би достигнало неолита”[77].
  Робърт Низбет смята, че се нуждаем от нов laissez-faire. Ако целта на стария laissez-faire е била “да създаде условия за преуспяване на автономните индивиди, условия, в които те ще могат да се освободят от сковаващите връзки на рода, класата и общността”, то целта на новия laissez-faire е “да създаде условия за процъфтяване на автономните групи”, защото “либералните ценности на автономността и свободата на личния избор са насъщни за истински свободното общество”[78].
  Сега вече можем, на базата на направения до тук анализ, да очетаем някои от принципните различия вътре в евроатлантическата общност:
  ● В Европа – като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура – не се толерира прекомерно разслоение в обществото и се приема за разумно преразпределянето на значима част от националния ресурс в полза на хората, изпаднали и изпадащи на социалното дъно.
  Това води до хоризонтално “удължаване” и вертикално “сплескване” на т. нар. “Средна класа”, свързани с частично снижаване на равнището ù на благосъстояние и на сигурност. Средната класа се разпростира в по-обширен диапазон, обхващайки повече страти и прослойки в обществото и относително е с по-голямата си част под и с по-малката си част над чертата, изчислена като среден доход в даденото общество. С други думи – малко повече от Средната класа е “потънала” под и малко по-малко от нея е “изплувала” над чертата на средните доходи. Тяло, което с малко по-голямата си част е под водата, а с малко по-малката си част е над водата, логично би могло да плува по-стабилно и по-продължително.
  За европейския тип общество подобна устойчивост се постига, защото Средната класа „дава” част от доходите си на долните (“дънните”) прослойки, за да скъси дистанцията си от тях и за да не ги тласка към отчаяние и радикални действия. Европа е усвоила историческите уроци, че ако в обществата ù настъпят силни разслоения, това може да доведе до социални революции и до различни тоталитарни и авторитарни “-изми” – фашизми, нацизми, комунизми. Средната класа в Европа има доходи, частично по-ниски от средните за обществото, защото доплаща „собственоръчно” за своята сигурност и за стабилността на обществото.
  ● В САЩ – като нагласи и мислене, като манталитет и политическа култура – се толерира доста по-голяма степен на социално разслоение и затова се осъществява далеч по-малко преразпределение на национален ресурс в полза на бедните и обедняващите хора.
  Това води до вертикално “удължаване” и хоризонтално “сплескване” на т. нар. “Средна класа”, свързани с частично повишаване на равнището ù на благосъстояние и на сигурност. Средната класа се разпростира в по-ограничен диапазон от страти и прослойки в обществото и относително е с по-малката си част под и с по-голямата си част над споменатата по-горе черта на средния доход в съответното общество. С други думи – малко повече от Средната класа е “изплувала” над и малко по-малко от нея е “потънала” под чертата на средните доходи. Тяло, което е с малко по-малката си част под водата, а с малко по-голямата си част е над водата, логично трудно може да плува по-стабилно и по-продължително.
  За американското общество такава неустойчивост е възможна, защото там Средната класа не е склонна да “дава” (и го прави с голяма неохота) част от доходите и богатството си на долните (“дънните”) прослойки. А причините за подобно „сурово” поведение са закодирани - чрез вярата (протестанството) и веруюто (либерализмът) - в гените на американеца, който е убеден, че хората се раждат с различни способности и не могат да бъдат равни, че животът преминава в постоянна конкуренция и борба за успех, че всеки е отговорен за своя жизнен избор и е длъжен да се бори за щастието си, без да чака от държавата (чието първо задължение е не да преразпределя доходи, а да бди за спазването на правилата).
  По този повод фон Мизес пише: “Възможността да се състезаваме за наградите, които обществото трябва да разпредели, е социал¬на институция. Тя не може да отстрани или да премахне вроде¬ните недъзи, с които природата е ощетила много хора. Тя не може да промени факта, че мнозина са родени болни или са станали инвалиди в по-късен етап на живота си. Биологичните възможности на човека строго ограничават полето, в което той може да служи”[79]. Наистина в САЩ “да победиш не е нещо, то е всичко”, а “класиралият се на второ място е първият сред загубилите"[80]. И Средната класа там отказва да плаща “от своя джоб” на падащите към социалното дъно. Това съзнателно и осъзнато поведение се дължи на убеждението, че големият трансфер на публични финанси към социално слабите ще ги демотивира да се борят за оцеляването си и ще ги превърне в паразитни групи (не виждаме ли подобни тенденции у нас сред ромите?). Това, което Средната класа в САЩ смята, че може най-ефективно да се направи за тези обедняващи и маргинализиращи се прослойки е държавата да създава условия, в които те чрез воля, труд, риск и предприемчивост, да получат повече шансове за по-добър живот.
  Да вземем сега координатна система от две оси: хоризонталната ос е Равенство, вертикалната – Свобода. И нека да ориентираме двете съставляващи на Запада (Европа и САЩ) спрямо тези оси.
  ● Европа е повече ориентирана по оста Равенство и по-малко - по оста Свобода. Ако я очертаем като някакво множество, то ще бъде подобно на разположена хоризонтално (“полегнала”) елипса – дълга и тясна.
  ● САЩ обаче са ориентирани повече по оста Свобода и по-малко - по оста Равенство, т.е. на картинката тяхното множество ще прилича на разположена вертикално (“изправена”) елипса – тясна и висока.
  Отново се вижда, че европейският тип общество е като че по-устойчиво от американското, но и по-ригидно, по-малко склонно към промени, към динамика и енергични усилия. Няма как да не бъде така, защото:
  -- Равенството съдържа в себе си статика, търсене на стабилност, стремеж за поддържане на статуквото. То се аргументира с морални, етични и религиозни идеи. Това, което може да навреди на обществото е такава степен на равенство (напр. чрез силно преразпределение на доходите), че по-способните и по-можещи хора да бъдат демотивирани да са креативни, търсещи, борещи се, предприемчиви, защото колкото и да се напрягат, колкото и да са всеотдайни, все едно - всички получават горе-долу едно и също с по-малко способните и с по-малко можещите.