В ден като днешния, на Черешова задушница, по принцип не е никак добре да се говори за политика.
  Но няма начин... Даже днес и точно днес не можем да избягме от политиката.
  Трябва да поразсъждаваме за нея - насаме със себе си и на глас.
  Защото утре са изборите за Европейски парламент.
  Какво пък – може би именно докосването до вечното и истински важното и допирът до спомена за отишлите си от нас любими хора, да ни помогнат – да си подредим мислите, да се накараме да бъдем по-отговорни и по-сериозни, да се укорим за апатията, безразличието и песимизма.
  Признавам си – много трудно ми е да преборя отвращението си от политиците и политиката.
  Господи, виждах ги отблизо с години, гледах ги непрекъснато с удивление – огромното мнозинство от нашите политици са нагли до безобразие, с нарастваща лакомия, с отслабващи принципи, с ескалиращо безразличие към държавата, обществото и хората, със скапващи се съвести.
  Политиката у нас се е превърнала в центрофуга, която изхвърля: навън стойностните и можещите; нагоре – бруталните и безпардонните.
  Не, не искам да кажа до болка познатото, че всички са маскари... Но в политиката ни най-лесно и най-леко, най-уютно и най-приятно е именно на маскарите.

  Много пъти съм ги наблюдавал на заседания на Консултативния съвет за национална сигурност и съм си мислил: Ах, ако знаеше народът какви са повечето от политиците, събрани на най-високия съвещателен орган по проблемите на сигурността и защитата на националните интереси!
  Ето го – A. скучае, защото нито разбира какво се обсъжда (не се е подготвил, не си е направил труда да прочете материалите), нито пък това го засяга.
  Наблюдавам B. – тя мисли само дали изглежда добре, защото после ще се покажат пред медиите и нейният грим трябва да бъде перфектен, а усмивката й да демонстрира хем излъскана обаятелност, хем ясно изразена опозиционност.
  Ами C.? – по лицето му е изписано, че вече четвърти час, докато тече заседанието, той не може да придвижи поредната си сделка, защото е принуден да седи тук от начало докрай и да понася всичката логорея на останалите.
  Не се заблуждавайте, че D. мисли за дискутираните проблеми – всъщност, той се опитва да си спомни коя от късополите му съветнички в политическия кабинет е днес наред – като дежурна по ... забавление. Или може би е бесен, че частната агенция, правеща му личен ПиАр с държавни средства, вече почти седмица не е осигурила подходящи негови снимки със съответен текст в най-тиражните вестници.

  Как да не бъде отвратен човек от политиците ни?!
  Как да не се чуди за какво им е всичкото това – и тази суета, и тази безнравственост, и тази жажда за постове, пари и слава!? След като животът е толкова кратък и приключва все там – на края на града. Те по гробища не ходят ли? Най-малкото на Черешова задушница не се ли докосват до истинските стойности и ценности, до вечните и непреходните неща...

  Поне на мен Задушница ми действа много силно. И с неумолимата тишина край гроба на татко; и с множеството хора, свели глави и души край мраморните паметници; и с непрекъснато растящите бурени, треви и храсти навсякъде, дори през найлоните, камъчетата, пясъка, мозайките; и с постоянно разпълзяващите се навсякъде гробове – тяхната неумолима експанзия, техният незаситим глад за нови и нови пространства се води от челния отряд на дървените кръстове – забодени като знаци и свидетелства за новите смърти, споходили град Перник през последните седмици и дни. Именно тези дървени кръстове карат най-силно да ни се струва, че сме във войнишко гробище, и да си мислим, че перничани водят някаква неравна, необявена война с невидим враг и в тази война дават многобройни жертви – при това ежедневно...

  Впрочем, тази война не е безименна, тя си има име – и се нарича „Преход”. Преход, извършен по възможно най-бездарния, най-хищен, най-безчовечен и антибългарски начин.
  Перничани, като всички българи дават кървава, неизчислима дан, плащат кървав, неизмерим данък за начина, по който се осъществи нашият Преход.

  Малко отклонение...
  В Харков, моите състуденти празнуваха неотдавна 30 години от завършването ни на висшето образование. Аз не можах да отида, но вчера разгледах снимките и филмчетата от това прекрасно и оригинално организирано двудневно тържество.
  Нещо ме порази много силно – то просто се набиваше на очи и бодеше болезнено сърцето.
  Става дума за сравнението между състудентите от нашата група: от една страна - повечето от руснаците и украинците, а от друга – двамата немци Юрген и Миша.
  Руските и украинските ми състуденти като цяло бяха много повече състарени, изглеждаха - с малки изключения - като че по-възрастни, със съвсем нецветущо здраве, уморени, изчерпани.
  Докато Юрген и Миша очевидно са по-запазени, по-усмихнати, по-бодри и по-заредени с енергия. И като че ли с поне 5 години по-млади и с поне 10 години – по-здрави.
  Ето защо не можех да не си помисля – това, което виждам е последица от цената, която отделните държави и техните хора, човеци, граждани са платили през изминалите 20 години за все същия Преход!
  Може и да им е било трудно на моите прятели Юрген и Миша, но това не е било чак толкова свирепо и жестоко, колкото за моите приятели Саня, Вова, Льоша и Серьожа (който не изглежда никак, ама никак добре и самият знае, че това е така...).
  Не може и да бъде другояче. Ние, българите, колко преживяхме за тези 20 години! Колко хора живяха по-малко, по-тежко и по-трудно... Колко хора са вътрешни или нравствени развалини... Колко от нас си мислим, че се държим, а някой ден пренапрегнатите ни пружини ще се скъсат...
  А какво да кажем за руснаците и украинците?
  Ако България през Прехода е джунгла, то при тях си е чиста проба ад.
  Ако това при нас е мародерска и безбожна корупция, то те живеят в напълно криминализирана икономика. И не само икономика – целият им политически, финансов, социален и културен живот е криминализиран – по-малко в Русия (Русия не е само Москва и Санкт Петербург) и стократно повече – в Украйна.

  Да се върнем отново в българската реалност. Макар че днес е Черешова задушница, трябва отново да помислим за земните, за политическите неща. Защото утре е ден на избори, ден за избор.
  Мой приятел ме помоли да му кажа как смятам да постъпя утре, та да направи същото и той, защото сам не може да реши.
  Моя близка ми прати e-mail с огромен, пълен с въпросителни въпрос: За кого да гласувам?
  Мои студенти настойчиво искаха да им дам съвет какво да правят в неделя...

  Как да им отговоря, като самият аз не знам!
  Или ако знам, то е по-скоро за кого не бива да гласувам, за кого не искам да гласувам, за кого не трябва да гласувам!!

  ● Аз няма да гласувам за сарайно-червената коалиция ДПС-БСП!!!
  Това е най-голямото зло за България. А аз не искам повече подобно ориенталско-номенклатурно управление.
  Всеки глас за БСП е глас за ДПС – така беше вчера (т.е. пред 4 години), така е днес – на евроизборите, така ще бъде и утре – на парламентарните избори.

  ● Аз няма да гласувам за НДСВ.
  Защото не мога да гласувам за хора, които са предавали националните интереси. А след като 5 години можех да следя отблизо процеса на евроинтеграция на България, имах достатъчно поводи да се убедя, че водачката на тяхната листа многократно предаваше националните ни интереси – поне така, както аз ги разбирам.

  ● Аз няма да гласувам за Яне Янев.
  Защото няма да гласувам за него. Защото не гласувам за такива като него и защото не знам кой стои зад него. А ако подозирам кой стои зад него, още повече не трябва да гласувам за него. (Моите персонални извинения към Атанас Семов, с „атачнат” към тях съвет – нужна е лична хигиена при политическите контакти; аз, за жалост, отлично знам какво означава това...)

  ● Аз няма да гласувам за „Атака”.
  Няма да гласувам за тях съвсем съзнателно, убедено и мотивирано, въпреки, че те говорят много истини, назовават гласно болезнени български проблеми и настъпват по мазола корупционерската, антинационална върхушка на ДПС (веднага ще кажа, че имам приятели турци, които много обичам – човешки и-или бащински).
  Няма да гласувам за „Атака”, защото държа да се уважавам. И заради позорящия България комплексиран и слабообразован, невъзпитан хашлак. И заради архонта (тръпки ме побиват при мисълта, че такъв като него ни е евродепутат!). И заради състоянието, в което е бил техният лидер, когато е писал „Бумерангът на злото”. Това негово състояние тогава се определя само по един начин – болен, подпухнал мозък...
  Да уточня, за да не бъда разбран неправилно. Отнасям се с уважение към Волен Сидеров.
  И не само защото имаше период, през който бяхме в един отбор, този на СДС, и тогава във в-к „Демокрация” излизаха мои статии на цели страници. Че дори имаше година когато читалите на вестника ме бяха определили за нещо като най-добрия автор-публицист - дори пред култовия графоман и клиновед, а после посланик (на заслужен и платен от държавата отдих), борец срещу неправдите и по-болшевишки смел и безкомпромисен Едвин Сугарев... Бих го уважавал Едвин изключително много дори такъв, какъвто е – най-вече заради абсолютната му смелост, но той нанесе адски вреди на синята идея – онази, в която вярвах...
  Ценя Волен Сидеров и му се възхищавам понякога, защото съм разговарял през последните години с бивши хора от ДС, които са ми казвали, че Волен е бил един от малцината истински смели хора сред нашите дисиденти непосредствено преди 10 ноември, че е поемал рискове, държал се е достойно (а те са го разработвали, „работели” са го, и са му „пребърквали” компютъра, където той не се е страхувал да държи файлове със съдържание, лесно можещо тогава да бъде характеризирано като опасно за държавата, като подстрекателско и заслужаващо сурово наказание).
  При все това „Бумерангът на злото” ме смути и ме накара да си мисля, че е книга, писана в състояние на разболял се мозък. Много би ми се искало не само Волен, но никой от днешните ни политици да не би писал подобни неща. От безумната компилация от факти (в книгата няма нищо ново – нито като информация, нито като интерпретация) личи, че човек може и много книги да е прочел, много да е работил върху себе си, но ... при все това да покаже, че му липсва научната култура да осмисля информацията, да я съпоставя, да я анализира критично. А най-лошото е, да вярва, че единствената истина е тази, в която вярва. И вярвайки в нея, да стане неин роб, да й позволи тя да го води и да го заведе в тъмни дупки, от които стърчат само опашките на комплекси, личностни проблеми и депресивни състояния. Книга-бълвоч.

  Уф... Отново не можах да премълча! За пореден път. Моите приятели пак ще ме ругаят, че само си отварям фронтове. Ще кажат: Волен ли е най-големият проблем на България!!! Не знам, може и да са прави... Но точно така и само така мисля за „Бумерангът на злото”. Въпреки че в него има и истини. Но не за тях ми беше думата.

  ● Аз няма да гласувам за „Герб”.
  Макар че бих желал да мога да го направя. Уговарях се, спорих със себе си, навивах се, принуждавах се. Но не и не, и не... Това е по-силно от мен. Не може да ми се обърне душата, не може да ми се вдигне ръката. Нямам сили. С други думи – непосилно ми е. И толкоз.

  Това е...

  По-лесното бе направено. Поне малко ми полекна. Вече знам ясно и осъзнато за кого няма да гласувам.

  Сега остава по-трудното.
  Да реша, та макар и в последния момент – за кого все пак и въпреки всичко – да гласувам.

  Ще мисля. Всъщност, аз правя това непрекъснато.
  Но след като досега не съм измислил нещо, малко вероятно е да го измисля до утре.

  Ако нищо не ми хрумне, ако продължа да вися във все същото безтегловно състояние, тогава най-вероятно ще направя едно добро дело и ще послушам едната ми дъщеря. А тя е силно запалена по Зелената идея.

  Макар че от Зелената идея до Зелените политици пътят е страшно дълъг – по-дълъг и от „Зеленият път” (помните ли този прекрасен филм?)...
  И че този път никога не бива извървяван докрай...

  Доказателство Първо: Йошка Фишер.
  Доказателство Последно: Александър Каракачанов.

  Николай Слатински
  06.06.2009 год.