Изминаващите с неумолима необратимост години, а може би и наближаващите опорнографени избори, все по-често ми навяват мисли и желания за политическа равносметка.
  Много скоро, на 10 ноември 2009 г. ще „празнуваме” юбилей, но всъщност на какво? Може би - откакто по радиото ни бе съобщено, че висшето ръководство на БКП разрешава най-сетне Преходът към демокрация да започне.
  Нас, българите, дори за началото на демокрацията ни уведомиха най-официално, вместо да си го извоюваме сами.

  След това Преходът се договаряше на Кръглата маса, за да са сигурни от висшето ръководство на БКП, че нещата ще стават така и тогава, както и когато то разреши.
  На нас, българите, дори съдържанието на демокрацията ни се определr според волята на тоталитарната върхушка, вместо сами да решим каква и колко демокрация искаме да имаме.

  В създаващите се демократични сили ключови позиции имаха бивши членове на БКП – някои от които все пак можеха, по родните стандарти, да се нарекат дисиденти.
  На нас, българите, дори хората, които трябваше да тласкат демокрацията да върви и да се развива, ни бяха отпуснати от комунистическата партия.

  И нашите митинги „Работническо дело” ги отразяваше.
  И хартията за демократичните вестници БКП ни даде.
  И почетно като количество и качество присъствие във Великото народно събрание, пак от Лилов и Луканов ни бе позволено...

  Ето така започнаха и така си продължават нещата вече 20 години – спусната, уговорена, контролирана, дозирана, вербална, формална, крадлива, фалшива, нестанала, незаобичана, недоизживяна, подменена, поругана, прецакана, престъпна, профанизирана, пропиляна, пропусната и изобщо – уродлива демокрация...

  20 години на голямото претаковане на българите.

  Така след 20 години на опропастен и омерзен Преход имаме отново в първите редици на властта все същите фамилии – Станишеви, Велчеви, Живкови, Пръмови...
  А-да, плюс такива, които точно когато трябваше, пазеха и опазиха телата им (Борисов) или делата им (Първанов).

  Така след 20 години на опропастен и омерзен Преход имаме перверзна система за политическо и икономическо управление, при която скритата, непублична власт се държи и упражнява от определени субекти („олигарси”) със силно политическо влияние. Това влияние се базира: или (1) на политическо лоби, притежавано от тях като лична собственост - напр. премиерът, министърът на икономиката; или (2) на един тип „дружества”, в което те са съ-акционери заедно с видни политици - напр. президентът, лидерът на ДПС.

  Така след 20 години на опропастен и омерзен Преход имаме страна със сарайно-червено правителство.

  Така след 20 години на опропастен и омерзен Преход имаме Държава, която е добра за лошите хора и лоша за добрите хора. (Тази мисъл не е моя, но е най-точното определение за днешната наша Държава).

  В полунощни часове на политическа равносметка, и в какви ли не спорове, с какви ли не хора, приятели и неприятели, непрекъснато разсъждавам – къде ние от СДС сгрешихме, каква е нашата вина. А вина имаме, и то голяма – крещящо доказателство е днешна България – разпъната, разкръстена, разчекната.
  Не споря – в началото на Прехода нямахме лидери със своя биография, с авторитет, с обаяние, с интелект, със смелост, с визия.
  Не споря – и при нас в мътните времена изплува отгоре много от пяната – тълпи от хора, избиващи комплекси, болни от амбиции, осъдени на аутсайдерство и посредственост, които повярваха, по-скоро предвкусиха, че е дошъл техният час.
  Не споря – допуснахме абсолютни грешки – стратегически, управленски, кадрови, морални.
  Не споря – изработиха ни – онези безсъвестници от върхушката на БКП и онези безнравственици от ДС. (Да поясня – имам много приятели, чудесни хора - които са били в БКП или в ДС, не за тях говоря – и тях също ги изработиха, употребиха, съсипаха им съдбите, съкратиха им животите все същите долни и нагли типове).

  Няма как да споря – всичкото това е истина и ние сме виновни, че я допуснахме, че станахме инструмент на тъмни сили и интереси. Повтарям – съдбата и участта на България са жесток упрек, който Историята ще ни отправи със страшна сила право в очите, душите и сърцата ни.

  За много от грешките ни няма прошка – трябва да си го признаем.

  Аз обаче тук не искам да се оправдавам, макар че в личен план не смятам, че съм сред най-големите грешници на СДС и живея с горчивото съзнание и осъзнаване, че минах през огромни трудности и трикратно изкупих всичките си вини - с преживяното, с разбитите си надежди и илюзии, с болките на съвестта, с опазването от предателството и от корупцията.

  Ако пиша сега тези редове, то е поне малко да защитя онова, истинското СДС - от началото на Прехода.

  Защото колкото е вярно, че СДС има непростима вина, все пак, все пак, все пак – вината на върхушките на БКП и на ДС е хилядократно по-голяма.
  Те, с цялата си своя безотговорна и антинационална дейност, саботираха развитието на България – тъй като не искаха да има България, която може без тях и която ще ги прати на бунището за неоползотворими човешки и институционални отпадъци.
  Те, с цялата си своя безотговорна и антинационална дейност, създадоха организираната (както с бели якички, така и трибуквена) престъпност и причиниха банковата, финансовата и икономическата – унищожителна по своите последствия - криза.
  Те, с цялата си своя безотговорна и антинационална дейност, разбиха специалните служби, полицията и армията – имунната система на държавата – защото най-добре от всички знаеха какво значи Държава със силни специални служби, полиция и армия.
  Те, с цялата си своя безотговорна и антинационална дейност, постоянно засипваха политическия и обществения живот с откъси от досиета, с недоказани тайни, с унижаващи човешкото достойнство подмятания, със сплетни, клевети и насъсквания на хора, институции и партии едни срещу други.
  Те, с цялата си своя безотговорна и антинационална дейност, непрекъснато маргинализираха, провинциализираха и ориентализираха българския народ, общество и държава.

  Може тези мои думи да са силно емоционални, но колкото повече се връщам назад във времето през всичките тези 20 години, толкова повече стигам до извода, че както векове наред не случвахме на поробители и на освободители, така за жалост не случихме и на Комунистическа партия и на Държавна сигурност! Независимо, че като обхващащи (така или иначе, пряко или непряко) всяка от тях по 10% от българите, и двете тези проклятия за България са били живот, съдба и участ на хиляди честни и почтени хора.

  Казвам го с болка за страната си и с облекчение, че животът не ме е притиснал и принудил да попадна в техните, на БКП и ДС, железни хватки.
  За разлика от много хора, които си пренаписаха и изпраха биографиите, аз никога не съм изтъквал, не съм парадирал и не съм се себеизтъквал с биографичния факт, че не съм бил свързан нито с БКП, нито с ДС. Защото сега не мога да кажа, със задна дата, дали щях да устоя, ако тогава те бяха ме притиснали – с морковите и тоягите, с песните на сирените и яките бицепси на горилите...
  Слава Богу, подминаха ме тогава. И това е чисто и просто един обикновен житейски факт... Една обикновена истина и история. С която не мога да се гордея користно, нито пък да си я приписвам като изключителна заслуга...

  Николай Слатински
  30.05.2009 год.