Признавам, че много силно ме заболя, след като току що прочетох казаното от турския премиер Реджеп Ердоган и от руския премиер Владимир Путин на тяхната съвместна пресконференция след посещението на Ердоган в Москва (http://www.government.ru/content/governmentactivity/mainnews/archive/200...).
  За пореден път ми стана тъжно, като сравних турската стратегия и политика с българската стратегия и политика, турските политици и държавници с българските политици и държавници.

  Как да не го боли човек!?
  Всъщност, ние имаме политика, но имаме ли стратегия?
  И като имаме политици, държавници имаме ли?
  Няма да открия топлата вода, като кажа, че отговорът и на двата въпроса е „Не!”.
  Нито имаме национална стратегия, която да определя дългосрочно и вярно целите и приоритетите на държавата ни в международната геополитика и геоикономика.
  Нито имаме държавници с визия и интелект, които да надскачат своите предубеждения и провинциализъм, за да „пробиват” по-добро бъдеще за страната ни.
  На фона на високопрофесионалната турска школа за външна политика, българската е днес любителска дружинка от случайно попаднали там имитатори – при това без здрави принципи и без още по-здрав гръбнак.
  Не, не преувеличавам – само сравнете „напразните усилия на любовта” на нашите лидери - президент и премиер отпреди десетина дни, с постигнатото сега в Москва от Ердоган.
  А за езика и волята, за маниерите и себеуважението, за дипломацията и възпитанието, за интелектуалното излъчване и обаянието, ако щете и за хитростта и ловкостта – какво да говорим?? Разликата тук е като между небето и земята!

  Как да но го боли човек!?
  Как да не му се струва, че някакво проклятие тегне над България – да не може да извади от 7 милиона не 7 – а 3, или даже поне 1 политик, който да гледа по-надалеч от носа на своите лични амбиции и да вижда по-далеч от пъпа на своите лични комплекси!
  В сравнение със сложната шахматна руска партия на гросмайстор Реджеп Ердоган, нашите президент и премиер играят вечното българско „Не се сърди човече!”.
  Като накрая все на нас не ни остава нищо друго, освен да се сърдим, да се цупим и да подсмърчаме – как да го кажа по-меко и по-цензурно – че сме прецакани!
  Можем да се отнасяме всякак към Турция, но това е държава, която има визия, която има стратегия, която има политика. И която има школа, традиции и принципи, даващи възможност на най-високите позиции в държавното управление да се издигат силни личности, мощни лидери, ярки индивидуалности.
  Можем да се отнасяме към Турция всякак, но там има десет неща, по които всички политици от всички партии говорят едно и също. А ние нямаме и едно нещо, по което нашите политици да не заемат по-малко от десет различни позиции.

  Как да не го боли човек!?
  Някога, 1990-1994 г., когато участвах в работата на Комисията по национална сигурност на парламента (дори 1992-1994 г. бях неин председател), винаги, преди срещи на български политици, министри, депутати, дипломати с турски колеги, ни даваха от МВнР справка за българските интереси и претенции към Турция и на турските интереси и претенции към България.
  Изминаха десетина години (и малко повече) и 2002-2006 г. вече бях в президентството, като секретар по националната сигурност на президента. И отново, преди срещи на високо равнище между България и Турция ни даваха справка за българските интереси и претенции към Турция и на турските интереси и претенции към България.
  Представете си – справката за българските интереси и претенции към Турция през периода 2002-2006 г. сякаш беше ксерокопие на съответната справка от периода 1990-1994 г. Т.е. ние 15 години като развален грамофон повтаряме почти напразно и практически без ефект едни и същи искания и молби!
  Докато справката за турските интереси и претенции към България през периода 2002-2006 г. бе коренно различна, абсолютно различна, напълно различна от тази през периода 1990-1994 г.! При това в нея вече имаше твърде несъществени, простички неща от двустранното ежедневие. Сиреч Турция бе успяла да постигне всичко онова със стратегическо значение, за което се бе борила и сега можеше да си позволи да поставя въпроси, които общо-взето не са и за високо равнище, защото са нормални, естествени и логични.
  За какво друго да говорим. То всичко и така е повече от ясно. За жалост...

  Как да не го боли човек!?

  Николай Слатински
  18.05.2009 год.